Нощ е и навън е тихо. Поглеждам през прозореца, а пред мен е тя, спокойна както винаги. Протягам си ръката и усещам как нежно ме погалва ветрецът. Клоните на дърветата леко се поклащат. Тук-таме пада по някое малко листенце, което за миг разваля тази тишина. Дишам дълбоко и поемам силата на живота. Хубаво ми е... усмихвам се. Любувам се на гледката над мен, а те звездите си стоят кротко и сякаш ми се радват, трептейки. Всички спят, унесени в друг свят или пък мечтаят. И аз мечтая... стоя си на столчето... наблюдавам... и мечтая. Изведнъж се чу странен шум, нещо иска да развали това спокойствие. Да... заваля. Протягам ръка отново и усещам капките, ала не само тях. Като че ли небето плаче... усещам... да... болката. Много е силна, капките не спират, а се усилват. Престанах да мечтая, завърнах се в реалността, усмивката ми изчезна. Защо ли? Боли...
© Габриела Радева Всички права запазени