Бели престилки

           Странно самотно усещане. И тази песен – смазва ме. Сякаш малко по малко ме разкъсва, от тялото ми се отделя онази червена лепкава течност и след това някой я изпива, оставяща ме съвсем безжизнена. Приличам на онези хора с празни погледи или поне ми се иска да е така. По-скоро съм като онези, затворените насила в някакви „лечебни заведения”, които гледат вратата  с надежда, че някой ще ги потърси. Е, вратата се отваря десетки пъти, но не и за тях.

            Губя се сред бели престилки.

            Издишай ме, че ако можеш дори ме изживей! Радвай ме, души ме, нека спра да чувствам. Намери ме сред старите прашни снимки, вдъхни ми живот чрез себе си. Ако искаш ме наранявай… Прави каквото искаш, само изтръгни тези корени растящи в мен. Вече не мога да се боря срещу тях. Съжалявам. Предавам се на финала. Пясъчният ми часовник изтича, а нямам втори шанс. Изживей ме, че всичко ще ми липсва.

            Изгубих същността си в битките за теб. Вече може да не ме познаеш, да не ме обичаш. Острите върхове на косите ми бодат очите, почервенели целите.

            Влакът идва. 8610. Трябва да тръгвам. По черен гарван пратих ти писмо, дано го донесе. Прости ми. Някога ще разбереш. Не искам един друг да се гоним по различни пътища.

            Издишай ме, нека бъда въздух, ако трябва.

            Последен поглед към вратата. И последен дъх.

            Ще се отвори ли за мен?

            Бели престилки…