Мадлен най–сетне се добра до прозореца. Извика всички сили в себе си и повдигна изнемощялото си тяло. Подпря се на перваза. Прекрасна утрин! – каза тя на санитарката и впери поглед в небесносиньото море. Пое дълбоко дъх и дробовете и се изпълниха с мирис на кипариси и сол. Мадлен бе красива. Все още. Времето не бе успяло да заличи напълно красотата ù. Годините не бяха замъглили синевата в погледа ù. Съзнанието, умът ù бяха млади. Все още млади, както когато бе на 11 години. Тя си спомни. Пред затворените ù очи изплува неговия образ. Йозеф... 13 годишен, усмихнат, пролетен, дни преди да постъпи сред редиците на хитлерюдент. Онзи нейният Йозеф, с неговите мечти и идеали...

    Ставите ù започнаха да пукат. Санитарката ù помогна да седне отново в удобното кресло. Красивото море изчезна от погледа ù. Спомените обаче останаха. Заплува в тях...

      Винаги ще го помни така. И тяхната детска любов, и нея ще я помни - нали си бяха обещали. Още пишеше на стената на родния си дом "СТО" с големи букви. Когато внукът ù поиска да ремонтира къщата, тя не разреши. Заради онова "СТО", изписано с ръката на Йозеф. Заради него. Нали си бяха обещали.

         Такъв си беше той - идеалист, принципен. И тогава Йозеф мечтаеше... Все още, после баща му пречупи всичко в него и брат му. Баща, който мечтаеше синовете му да бъдат свещеници. Духовни хора, отрекли се от материалното. И когато разбра за тяхната тайна, за тяхното "СТО", пребледня. Изпрати Йозеф при нацистите. "Там му е мястото за сега!" - каза той. А Мадлен страдаше и се молеше нейното момче да не участва в битка. Не я беше страх за живота му, беше я страх за душата му. Ако Йозеф участваше в битка и убиеше човек, той... нямаше да е същият, нейният.

   Санитарката я изтръгна спомените. Мадлен механично изпи шепата лекарства и чашата мляко.

     Тя знаеше, че няма смисъл да го чака и да се надява. Йозеф нямаше сили да се изправи срещу баща си и срещу бъдещето си. Но не му каза... Никога не му каза, че не се сърди.Напротив, тя плака, когато го провъзгласиха за папа. Децата ù си помислиха, че тя плаче от гордост. Все пак не всеки ден приятелят ти от детинство става глава на Римокатолическата църква. А тя плачеше от мъка. Нейният Йозеф вече бе Бенедикт XVІ.

Сивият прах бе полепнал по секцията. Ръцете ù трепереха. Задъхваше се... Влажните ù сълзи миришеха на море. Санитарката разтърси крехкото тяло на умиращата жена. Огледа се безпомощно за паник-бутона. Тогава видя надписа в праха.

                                                                                   Силно те обичам... (СТО)