– Така… Името вече го знаем… С какво основно се занимавате, господин… Разлагащ се ли ви беше фамилията? Някак си не ми звучи особено учтиво да се обръщам към вас с “Мърльо”.

Дрипавата фигура отсреща, от която се носеше парфюмът на отдавна заглъхнали жизнени процеси, характерни за съзнателния представител на човешкия вид просто издаде звук, наподобяващ нещо средно между ръмжене, стон и мучене. Изтърколилата се негова единствена очна ябълка върху клавиатурата на Аделина и зацапала я с белезникава слуз подсилиха настроението за творческа обреченост у нея. В жалкия ѝ апартамент атмосферата и без това бе с плътността на дървена конструкция, намираща се на два метра под земята, а откъсването на мумифицирани крайници в няколко поредни неуспешни опита да възстановят целостта на тялото на зомбито някак си не стимулираха особено работния процес.

“Братко, според мен просто ти трябват качествени конци. Направени от чиста синтетика. Ще се откъсват ръце, ама друг път! А знаеш ли каква хубава уста можеш ли да си избродираш с тях? Кеф ти Жокера, кеф ти патешки гъз, кеф ти българска плеймейтка, макар че последните две по принцип се припокриват. Обаче трябва да сте по-настоятелни с аверите ти. Е-е-е, де да знам, вие сте немъртвите. Направете барикада от крайници пред спалнята му, купчина от черва на банкетната маса…”

– Рошльо, не сме тук, за да подклаждаме революционните настроения. Имаме договор.

“ Ади, човекът просто иска достойни условия на труд. Не е ли това желанието на всеки съвестен служител?”

– Я ми припомни, ти откога си официален говорител на немъртвите създания? Да не би да си сключил паралелно споразумение зад гърба ми? Ако е така, спирам ти почесването зад ушите рано сутрин. Хич не си мисли, че ще ти се размине!

“Аз? С оня самовлюбен хвалипръцко? По-скоро бих жертвал осем от деветте си живота, пред това да му служа! Мерси, добре си ми е в кожичката, смятам остатъка от вечността да си го прекарам край “Чудо”-то с кюнците. Или върху някой работещ телевизор с кинескоп.

– А това не е ли твърде самоуверено? Да си напълно убеден, че ще отидеш в рая? Ние-хората имаме една поговорка: “Прекален светец и богу не е драг”.

“Тъй си е. Ама аз нивга не съм се пъчил, че съм светец. Аз съм си обикновен общ работник. А който върши това, което се изисква от него, следвайки правилника за вътрешния ред, ще попадне където му е мястото. И винаги е било. 

– Ама ти си направо ангелче! 

“Не знаеш колко си права!”

– Да се върнем към госта си, моля те! Господин Разлагащ се…

Пъшкащото ръмжащо мучене стана някак по-яростно. Аделина, по силата на договора, беше привилегирован да разбира всеки език, използван от свръхестествена раса, докато траеше задължението ѝ към черния властелин. Мърльо помоли да минат на “Ти”.

– Е, щом настояваш… И така, Мърльо, да играем на една игра. Пробвай се да ме убедиш, че си заслужава задгробния живот да го прекарам като зомби.

Издаваните от събеседника звуци постепенно започнаха да придобиват песенен характер, а силата и честотата им- да се повишават интензитета си. Това в света на топлокръвните дишащи хомосапиенси би се равнявало на разпалено разказване на лична история. Разбира се, автобиографията на Мърльо Дрипав Разлагащ Се не биваше да излиза извън хрониките на царството на вечния огън, по обективни причини. Току-виж хората започнали да се замислят за спасението на безсмъртната си душа и да живеят, спазвайки заповедите на Твореца.

Навън свирепи ветрове се бореха с режещия леден порой. През зеещата дограма на таванчето, мощта на неблагоприятната метеорологична обстановка на нощния град настояваше за върховно признание от треперещите смъртни. Но една от тях бе твърде заета да тръпне от удоволствие, че упражняваше любимия си занаят, макар и с нетипичен за подобно занятие екземпляр. Ако се вярваше, обаче, на възложителя на поръчката, един ден тя щеше да стане не просто велика, а единствена.

Затова и Ади записваше скоростно, влагайки нечовешки усилия( което бе задължително условие за успешното завършване на проекта) за да улови и увековечи изразните средства на немъртвия бивш представител на собствения ѝ вид.

А той наистина имаше какво да сподели. От оплакванията за принудително денонощно скитане из изолирани и изоставени зони на заразяване- както с биологични, така и с химичнии и радиоактивни замърсители, та чак до напълно несправедливата дискриминация към вкусовите предпочитания на зомбитата. Каква вина имаха клетите създания, че се стремяха да компенсират невъзобновимата си липса на мозък чрез консумирането на чужди? А категоричният отказ на Мрачния властелин да ги снабдява ежемесечно със стерилни бинтове и балсамиращ гел в срок на годност беше меко казано възмутителен.

“Не забравяй, че трябва да останеш неутрална. Не бива да взимаш страна, ако ти е мила вечността.”

– Ако един ден…Не, по-скоро КОГАТО един ден се озова на тяхно място, тая евтина имитация на бунт дето са си заформили там-долу, ще им се види като дилетантско представление на трупа от самодейци.

“Интересно! Ти вярваш, че ще отидеш в Ада? Въпреки всичко преживяно, въпреки духовния си катарзис? Защо? Не се ли боиш? Поне мъничко?”

– Животът е такъв, какъвто сами си го създадем. Защо вечността да е по-различна? Как ще знаеш какво е рай и как да му се наслаждаваш, ако цялото ти земно пребиваване е преминало в адски мъки? Не знам, Рошльо, ако имам право да избирам как да премине вечността ми, бих предпочела Чистилището. Ние-хората сме мръсни твари. Ставаме такива, в момента в който изгубим невинността си и детската наивност. Критичното мислене и съзнаването на собствената ни нищожност, както и непрекъснатото противостояние между недостатъците и стремежа ни към съвършенство ни лишават от светлия ореол на чистотата. Цената на помъдряването е потъмняването на душите ни. Колкото повече узнаваме, толкова повече се натъжаваме, а значи не бихме могли да се радваме на онази небесна благодат, която е предопределена за светците. Защо да мечтаем напразно за недостижимия идеал, като той никога не е имал за цел да стане наше притежание? Ние просто трябва да му се възхищаваме и да го боготворим. 

– А за какво тогава са създадени вярата и надеждата? Защо има любов? Аз обичам…

Аделина и Рошльо учудено се обърнаха към Мърльо, който неочаквано беше си възвърнал речта и вдъхновено я упражняваше под формата на екзистенциален монолог. Ади се наведе и укорно прошепна на рижия си пухкавел:

– Да не си посмял пак да ми домъкваш мозъци от пенсионирани преподаватели по философия! Сега знаеш ли каква тирада ни очаква?

“Нека ти е! Може пък да успее да ти вкара малко ум в главата и да разбереш, че по-ужасяващо място от адската бездна няма. Осъзнай се преди да е станало твърде късно!”

– Абе ти какво толкова си се загрижил за мойта душа? Нали ако хвърля топа спокойно можеш да си намериш друг стопанин? По света е пълно с несретници, що си се залепил за мен като че съм единствената котколюбка?

“Защото ако ти не намериш покой и аз няма!”

– Миличък, да не си лапал нечии чужди мръсни чорапи? Звучиш, все едно си прекалил с настойката от валериана. Знаеш, че за котешкия вид тя е тежък наркотик, нали?

“Мръсните чорапи може да смърдят на дилянка, ама ефектът изобщо не е сравним. И не-не съм се друсал. Просто ми пука за теб, не разбра ли! Ако щеш го наречи обич, ако щеш- грижа, а ако искаш му кажи дълг към спасителя. Вярно, котките не се привързваме към хора, а към територия, но моята територия си ти. И си държа да останеш непокътната поне докато не изтече и деветия ми живот. И докато не промениш отношението си към задгробния живот.”

– Ако спреш да ми го натякваш постоянно, може би наистина ще се замисля. По своя собствена воля. Не по Негова.

Рошльо изфуча и повърна топка с косми върху голия циментов под, след което се отърка в краката на стопанката си.

Мдам… Хубавите неща ставаха бавно, струваха скъпо и обикновено се налагаше да ги криеш от чужди очи. Анаил вече обмисляше с какво би могъл да замени стратегията на изчаквателното наблюдение, защото усещаше все по-силното влияние на ненавистния си брат върху подопечната душа на Аделина.

“ Хората са изумителни създания. Кажи им, че нещо е забранено и ще направят невъзможното, за да го получат. Ако само влагаха тъй искрени усилия в стремежа си към съвършенството…”

– А може би точно, защото съвършенството ни е отказано изначално, ние винаги се стремим към забраненото, защото в него виждаме точно идеала си…

Звезделин въздъхна със задоволство и отпи глътка от любимия си кървав еликсир. Тръпчивостта на отлежалото рубинено чудо на винопроизводството се разля по безсмъртното му тяло на сладостни вълни. Беше не просто щастлив. Чувстваше се като победител.

Разбира се, Провидението умееше да изненадва дори и най-умелите манипулатори, надсмивайки се над сложните им многопластови планове, в които бяха оплели едва ли не целия видим, а и невиждан свят. На Негово Мрачно Величество тепърва му предстоеше да се доказва като мениджър на хилядолетието. А на брат му, намиращ се в удобната форма на риж пухкавел- да се бори със зъби и нокти както за собствената си светлина, така и за бъдещето на онази, от която самият той произлизаше…