... тя се отпуска в мрачната прегръдка на празнотата, сама се завива в захаросани вчерашни паяжини и я чака: илюзионната спирала на близалката никога не закъснява.
Когато шумно e схрускала и последната хапка, изблизала всяка малка смърт, слънцето я целува ледено, знаейки, че луната обича да му я краде, да я мами с някоя трънлива роза. Ревнува я до зелено, но без да ù каже. Крехка, тя и без това все посипва артериите си със сол. Разкъсва се само надолу, по сини пътеки, единствен свидетел на призрачния панаир.
Накрая, за доказателство, поглежда в сандъка и се усмихва на черепите и кухите им погледи. Там са си, там ще си останат, докато Венера отново не ù подаде вятърната си въртележка, за да ги раздели.
© Кармина Всички права запазени