Улицата беше тясна и тиха, над старите кооперации се виждаше лазурно синьото небе с килимните си облаци.
Свих в алеята за задния двор на № 26. Озовах се в малка градинка с подкосена морава и джанка до каменния зид.
Беше ужасно тихо. Птичките бяха накацали неподвижни по клоните и жиците и не чуруликаха. Тревата беше застинала в един-единствен уникален кадър и не помръдваше. Нищичко не се чуваше, никой не се виждаше, нито едно облаче не се движеше.
Времето беше спряло, защото аз така исках. Трябваше да поговоря със Сев, а когато говорех със Сев, се нуждаех от цялото време на света.
Имах го.
- В днешно време всичко е поза - чух го да казва.
- Не искам ментов сладолед сега - отвърнах към един от прозорците на партера. Сев се показа с обичайната зелена ябълка в ръка.
- Ела.
Качих се в апартамента му.
- Носиш ли ми Грандиозното си Творение?
- Разбира се.
- Какво "разбира се"? ...