14.11.2008 г., 23:24 ч.
Без заглавие... (Просто един ежедневен проблем.)
4 мин за четене
Това не е просто поредното сърцераздирателно любовно рзказче на една наранена душа. Това не е мит или легенда носена през вековете. Товa не е един красив любовен разказ. Това не е поредното изразяване на чувства към някой друг. Това е нещо, което не вярвах, че ще се случи на някой за втори път...
Това е история за безочието, за не достойнството, за низостта да се подиграеш по най-жалкия начин с този, който най-малко го заслужава, с онзи, който беше най-красивото нещо в живота ти, с онзи, който го осмисляше, с онзи, на който на теб най-много ти пукаше... и накрая да кажеш: "Мен съвестта ми е чиста, както всеки път..."
Е, драги читателю, ако все още се нуждаеш от имена на тези две личности, ще нарека онзи лошия - Ада, а онова красивото - Рая...
И така, нашите герои се запознаха някъде из безкрайното и необхватно Интернет пространство. Естествено, всичко в началото беше в рамките на допустимото. Разговори за общи, ежедневни неща... Но в последствие, нещата ден след ден се задълбочаваха. И двете страни (Ада и Рая) искаха, мечтаеха и търсеха едно и също... и го откриваха в другия, въпреки че колкото си приличаха, толкова се и различаваха. Те бяха деня и нощта, доброто и злото, огъня и водата, небето и земята... И както един от двамата беше казал: "Те се разбираха, знаеха какво да кажат един на друг и знаеха, че така трябва... Те бяха създадени един за друг, можеха да са едно цяло... Сякаш четяха мислите си, бяха весели, но чувството гризеше..."
До тук всичко е ОК... "... но чувството гризеше..." Е, питаш се, какво толкова има след като по всичко личи, че и двете личности изпиват едно и също...
... Но да продължа по-нататък... И така, най-парадоксалното тук е, че героите ни са от един и същи град, с общи познати и информация достатъчна да се видят. Но ето тук "чувството гризеше". От една страна Рая, която искаше да даде воля на симпатиите си, но я спираше страха от непознатото, въпреки че вярваше, че познава достатъчно добре Ада. А от друга страна Ада също имаше своите тайни, който не даваха мира както на Рая, така и на самия него. И както самия той беше казал: "Той трябваше да преодолее страховете си... Можеше ли? Всичко се криеше в него..."
Е, отговорът на този въпрос е "НЕ!". Питаш се защо?...
И така, отношенията между нашите герои като цяло бяха добри, като изключим дребните скандали за незначителни неща, които в последно време зачестяваха... Но не щеш ли, един случаен слънчев ден Рая разбра онова нещо което гризеше и тормозеше Ада от толкова много време, но не от самия него. Онази малка и незначителна тайна, за която тя въобще не беше и предполагала, преобърна живота и на 180 градуса и срина всичко онова между тях за миг. Онзи слънчев петък тя разбра, че всъщност Ада не е момчето, за което тя си мечтаеше всяка нощ, а... момичето!...
Един ден в, който тя искаше да изчезне завинаги от лицето на земята. Една болка, която я пронизваше право в сърцето и хиляди съмнения, които не и даваха мира дни наред. Потърсеше ли Ада и искаше ли да разбере истината, получаваше само откази и отричания. И ето, че с времето хората се увеличаваха и всеки следващ потвърждаваше слуха, а Рая ставаше все по-безпомощна и отчаяна, но за сметка на това Ада усилваше злобата и презрението си, сякаш тя имаше вина за извършената от Ада низост...
И един ден на Рая и писна от безсмислени думи, от още лъжи и преструвки, и реши да се срещне с Ада. Толкова много въпроси мъчеха съзнанието и и не и даваха мира, и само едно решение на цялата ситуация - отговор от Ада...
Рая събра смелост и не след дълго се намираше пред Ада. Единственото което искаше беше обяснение за случилото се , уви и този път не го получи... Но тогава тя погледна Ада в очите и разбра, че не е нужно да задава повече въпроси. Онези чисти, невинни женски очи не можеха да прикрият истината, онова изписано и нежно лице, не можеше да бъде грубо... и всичко това не можеше да се прикрие зад мъжката фасада...
Така тя разбра, че повече няма смисъл да опитва да говори с този човек, но все още нещо и тежеше... Тя беше видяла още нещо в очите на Ада... Онази безпомощност и онзи страх, който човек изпитва, когато остава сам...
Единственото нещо, което Рая сега искаше, бе да помогне на Ада. В сърцето и сега останаха само добрите приятелски чувства. Тя не искаше да я отхвърли и не можеше да я вини за това, което е. Можеше само да и даде приятелството и подкрепата си, защото беше един от малкото хора, които я разбираха и в компанията на които се чувстваше добре. Без значение лъжата, измамата, без значение болката и тъгата...
И точно заради това тя реши да я потърси пак, но този път по телефона. Очакваше да я разбере, да загърбят случилото се и да продължат напред като приятелки. Уви, тогава от отсрещната страна Рая чу думите, които бяха върха на безочието от страна на Ада: "Какво обяснение, на никой нищо не дължа. Мен съвестта ми е чиста както всеки път. За пореден път се убеждавам, че за никой не ми пука. Имам достойнство за много работи, просто не привличат вниманието ми."
Едни думи, които се запечатаха в съзнанието на Рая завинаги. Едни думи, които тя винаги ще си спомня стане ли дума за Ада. Едни думи, които и дадоха да разберe, че безочието, не достойнството и низостта убиха последната капка човечност в нея...
Това е история за безочието, за не достойнството, за низостта да се подиграеш по най-жалкия начин с този, който най-малко го заслужава, с онзи, който беше най-красивото нещо в живота ти, с онзи, който го осмисляше, с онзи, на който на теб най-много ти пукаше... и накрая да кажеш: "Мен съвестта ми е чиста, както всеки път..."
Е, драги читателю, ако все още се нуждаеш от имена на тези две личности, ще нарека онзи лошия - Ада, а онова красивото - Рая...
И така, нашите герои се запознаха някъде из безкрайното и необхватно Интернет пространство. Естествено, всичко в началото беше в рамките на допустимото. Разговори за общи, ежедневни неща... Но в последствие, нещата ден след ден се задълбочаваха. И двете страни (Ада и Рая) искаха, мечтаеха и търсеха едно и също... и го откриваха в другия, въпреки че колкото си приличаха, толкова се и различаваха. Те бяха деня и нощта, доброто и злото, огъня и водата, небето и земята... И както един от двамата беше казал: "Те се разбираха, знаеха какво да кажат един на друг и знаеха, че така трябва... Те бяха създадени един за друг, можеха да са едно цяло... Сякаш четяха мислите си, бяха весели, но чувството гризеше..."
До тук всичко е ОК... "... но чувството гризеше..." Е, питаш се, какво толкова има след като по всичко личи, че и двете личности изпиват едно и също...
... Но да продължа по-нататък... И така, най-парадоксалното тук е, че героите ни са от един и същи град, с общи познати и информация достатъчна да се видят. Но ето тук "чувството гризеше". От една страна Рая, която искаше да даде воля на симпатиите си, но я спираше страха от непознатото, въпреки че вярваше, че познава достатъчно добре Ада. А от друга страна Ада също имаше своите тайни, който не даваха мира както на Рая, така и на самия него. И както самия той беше казал: "Той трябваше да преодолее страховете си... Можеше ли? Всичко се криеше в него..."
Е, отговорът на този въпрос е "НЕ!". Питаш се защо?...
И така, отношенията между нашите герои като цяло бяха добри, като изключим дребните скандали за незначителни неща, които в последно време зачестяваха... Но не щеш ли, един случаен слънчев ден Рая разбра онова нещо което гризеше и тормозеше Ада от толкова много време, но не от самия него. Онази малка и незначителна тайна, за която тя въобще не беше и предполагала, преобърна живота и на 180 градуса и срина всичко онова между тях за миг. Онзи слънчев петък тя разбра, че всъщност Ада не е момчето, за което тя си мечтаеше всяка нощ, а... момичето!...
Един ден в, който тя искаше да изчезне завинаги от лицето на земята. Една болка, която я пронизваше право в сърцето и хиляди съмнения, които не и даваха мира дни наред. Потърсеше ли Ада и искаше ли да разбере истината, получаваше само откази и отричания. И ето, че с времето хората се увеличаваха и всеки следващ потвърждаваше слуха, а Рая ставаше все по-безпомощна и отчаяна, но за сметка на това Ада усилваше злобата и презрението си, сякаш тя имаше вина за извършената от Ада низост...
И един ден на Рая и писна от безсмислени думи, от още лъжи и преструвки, и реши да се срещне с Ада. Толкова много въпроси мъчеха съзнанието и и не и даваха мира, и само едно решение на цялата ситуация - отговор от Ада...
Рая събра смелост и не след дълго се намираше пред Ада. Единственото което искаше беше обяснение за случилото се , уви и този път не го получи... Но тогава тя погледна Ада в очите и разбра, че не е нужно да задава повече въпроси. Онези чисти, невинни женски очи не можеха да прикрият истината, онова изписано и нежно лице, не можеше да бъде грубо... и всичко това не можеше да се прикрие зад мъжката фасада...
Така тя разбра, че повече няма смисъл да опитва да говори с този човек, но все още нещо и тежеше... Тя беше видяла още нещо в очите на Ада... Онази безпомощност и онзи страх, който човек изпитва, когато остава сам...
Единственото нещо, което Рая сега искаше, бе да помогне на Ада. В сърцето и сега останаха само добрите приятелски чувства. Тя не искаше да я отхвърли и не можеше да я вини за това, което е. Можеше само да и даде приятелството и подкрепата си, защото беше един от малкото хора, които я разбираха и в компанията на които се чувстваше добре. Без значение лъжата, измамата, без значение болката и тъгата...
И точно заради това тя реши да я потърси пак, но този път по телефона. Очакваше да я разбере, да загърбят случилото се и да продължат напред като приятелки. Уви, тогава от отсрещната страна Рая чу думите, които бяха върха на безочието от страна на Ада: "Какво обяснение, на никой нищо не дължа. Мен съвестта ми е чиста както всеки път. За пореден път се убеждавам, че за никой не ми пука. Имам достойнство за много работи, просто не привличат вниманието ми."
Едни думи, които се запечатаха в съзнанието на Рая завинаги. Едни думи, които тя винаги ще си спомня стане ли дума за Ада. Едни думи, които и дадоха да разберe, че безочието, не достойнството и низостта убиха последната капка човечност в нея...
© Ивелина Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Супер!
-
Наистина имаш талант. И то не го използваш, за да пишеш пошли неща. Браво! От мен имаш 6+
-
Иве, вече изказах мнението си по темата.
Пишеш невероятно добре, специално за прозата говоря.
От мен да знаеш едно... не унивай, а гордо вдигни глава.
Там на високо са бъдещето и мечтите!
Още веднъж - поздрав
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
