Намираме се в най-бедната част на Европа. Тук тишината може да се наруши само от кавала на някой овчар или от автомобилите, преминаващи границата. 

        Тази пролет в района, в който сме, беше прохладна и свежа. Хората излизаха и посрещаха изгрева на слънцето в дворовете си. Те ставаха много по-рано от него, заради тихия и чист въздух, който можеха да вдишат от виждащото се от пътеката надалеч поле. Когато настъпваше денят, въздухът се смесваше с неприятните газове от колите и не се усещаше, както преди да пропеят петлите.

       Днес утрото започна по-различно от друг път. Причината беше, че почти всеки от човеците беше излязъл изминалата вечер, за да празнува. Отдалеч се усещаше, че имаха повод за празник. Стояха до късно хорицата и за пръв път, от толкоз години насам, изпуснаха меката утрин.

      Полето ги наблюдаваше и сякаш се подхилкваше подмолно на лулата на пазача на едно малко магазинче, останало почти без оборот.

Собственикът на магазинчето се казваше Пламен. Той много обичаше да се шегува с постоянните си пет посетители. Това бяха най-верните му приятели. Единият от тях беше кльощав, дълъг на ръст, с къдрава черна коса. Споделяше, че живее в този район, откакто се е родил. Правеше и сравнение с детството и съвременните времена и винаги достигаше до извода, че нищо в България не се е променило в полза на народа.

        Този къдравелко беше човек на изкуството. Ваеше глинени съдове и ги продаваше. Смяташе, че изкарва честно парите за своята прехрана.

      Днес по обед го срещнахме по пътя. Поздравихме го, пък си поприказвахме. Бяхме тръгнали в една и съща посока. Той ни рече, че небето, което е над нас, му подсказва, че скоро от него няма да валят пари, а градушка. Но тъкмо дойде време пътищата ни да се разделят.

       Черният хумор на дългия къдравелко се оказа истина. Вечерта ледени топки захвърчаха от уж спокойното синьо небе. Това беше лошо за реколтата и означаваше, че тази година няма да е плодородна за бедните люде. Топките бяха наистина големи... колкото орех.

          Градушката спря чак през късната нощ. Полето плачеше от болка, а хората останаха безнадеждно на едно място, като плашила. Дворовете им бяха подгизнали с вода, а остатъците от листа и мъртви класове, които растяха в тях, трябваше да бъдат изхвърлени.

          На следния ден, вместо да се радват отново на посаденото, бедните събираха отчаяно листата и от мъка късаха корените. Само собственикът гледаше през прозореца и почистваше магазина. Беше щастлив, че най-после бизнесът ще му провърви.