За малко, за част от секундата, докато бях с тези слушалки в ушите, докато разглеждах нещо странно познато, нещо толкова познато, което ме кара да се чувствам сигурен, за момент...
За малко, докато Принцеса Несмеянка ядеше фъстъци пред Гадния Телевизор и чувах звуците толкова приглушено...
Стори ми се, че Господинът с Въдицата се върна вкъщи, стори ми се, че вратата се отвори, дръжката се натиска, ключът се изважда с онова характерно дрънчене...
Стори ми се, че този Господин с Въдицата, с когото живеехме заедно – аз, Принцеса Несмянка и Моята Депресия в продължение на девет години, изведнъж се е върнал, отворил е рязко вратата и ме е заварил на компютъра... И си казах, да, сега ще каже, как може, Бьорне, цял ден да висиш на този компютър, нямаш ли нищо за учене, тогава Принцеса Несмеянка щеше да го прекъсне и да каже, ама той винаги казва, че нищо няма за учене, никога не им дават домашни, какво е това тяхното училище...
Така щеше да каже...
Така щяха да кажат двамата...
Така щеше да б ...