- Защо не дойде по-рано? Работя до 17 часа, а и всичко се свърши вече. Нямам нищо да ти дам. Благослових един песимист с последните 100 грама надежда и една поетеса с остания талант, достатъчен да я убие бавно и, уверявам те, много нежно. Не знам защо го направих... затова е толкова забавно. Но ако не ти дам нещо ще ми излезе лошо име... Няма да преживея още веднъж Смърт да ме погледне... е, ако пренебрегнем липсата на очи... Както и да е.

И тогава Случайността (Наричат я с много имена - Иисус, Буда, Съдба, Несправедливост, понякога - Садистична кучка) се усмихна по начина, по който се усмихва, когато ще каже нещо ужасно и това й доставя удоволствие, леко докосна с върха на пръстите си лицето на Чернокосата и тихо прошепна:

- Затова те благославям... с ужасен живот.

Шепотът й проехтя на километри и се изгуби в тишината.

Хипита...

 замък...

 стълби... (5 етаж)

още стълби... (3 етаж)

тези стълби са твърде много... (134589 етаж)

Няма да успея да стигна навреме за урока...

Джейд Пюджет тича нагоре също като мен...

Къде отивамe всъщност?

Отварям очи. Сутрин е. Вечер? Нощ? Всичко е тъмно пък и няма кой знае какво значение...

Ако е нощ, значи имам още няколко часа, преди времето да започне да тече отново и алармата на телефона ми да звънне.

Ако е вечер, то времето току-що е спряло и имам още доста часове безвремие

(безвремието не може да е разделено на часове? Това си е моето безвремие и ще си го разделям на каквото искам!)

Ако пък е сутрин, значи всичко започва отново...

Това ще е поредният

скапан

дъждовен

меланхоличен

меланхоличен

пак ще го напиша

меланхоличен

ден

и Всичко ще се оплете още повече,

защото Всичко има способността да се оплита,

но не и по-късно да си поеме отговорността за това свое действие разплитайки се.

И Нищо не си е на мястото, а при него не действат никакви команди

Нито „седни си на мястото" нито „Свали си ръката" нито дори въпроси като

„Абе, ти нямаш ли си място?"

Може би не действат, защото Нищо няма уши, за да ги чуе - нали е Нищо, все пак.

Да, това ще е поредният ден

Денят, за който казват, че бил

Ден номер 0

За който пишат поезия

Денят, който никой не помни

Този ден обикновено е скапан, дъждовен и меланхоличен. Точно като днешния.

Всеки мой ден е такъв... толкова отдавна... не е имало ден с номер различен от 0.

Значи ли това, че живота ми е един огромен скапано дъждовно-меланхоличен ден, разкъсван от парчета безвремие?

Животът ми е отвратителен!

Не, не съм тъжна!

Напротив!

Аз съм щастлива!

По-щастлива от

Г-жа Слънчице, която изхвърли проблемите си в контейнера, заедно с развалените домати.

По-щастлива от влюбените розовороклени момичета с топирани коси.

По-щастлива съм и не бих дала глупавите си ежедневни проблеми, малките огромни грешки и хроничното лошо настроение за нищо на света, в Галактиката и изобщо във Вселената... Какво бих правила по цял ден, за какво бих мислила цяла нощ ако животът ми бе хубав?

Ако да сънуваш е реалност, в която не само аз живея... значи Случайност не е чак толкова хладнокръвна и лекомислена...

А може би просто се самоуспокоявам... самоупоявам... три букви разлика...  само три... три е хубаво число... ако не искаш тези три да свършат, да ги няма...

Не знам, но е хубаво да съм благословена... макар от своя собствен сън.