Бог е любов
Скръц-скръц, скръц-скръц. Снегът хрущи под старите ботуши на жената пред мен. Вървя след нея в тясната пъртина и се ядосвам. Ядосвам се на себе си, че не излязох малко по-рано и сега пак се налага да бързам, ядосвам се на незнайния работник, разривал снега, задето не си е свършил работата както трябва; да му се не види, ядосвам се дори на скучния кафяв цвят на ботушите на непознатата! Не че моите собствени кубинки са кой знае какво... В интерес на истината, повечето ми приятели ги гледат с отвращение и твърдят, че никак не ми отиват: нито на фигурата, нито на личността. Може би ще се съглася с тях за фигурата, но другото остава под голяма въпросителна.
И така, продължавам да вървя, стъпвам върху вече полирания от десетките минали оттук обувки лед, и продължавам да се ядосвам. Пъртината е тясна, внимавам как стъпвам. Всъщност всичко, което трябва да направя, е да вървя в стъпките на госпожата пред мен... Крачка след крачка, повтарям точно пътя ù. Невероятно, но факт - подхлъзвам се точно на същите места... И защо? Защо трябва да вървя по нечий чужд път? Защо трябва да повтарям грешките на тези преди мен? Всъщност не се налага...
Внезапно хвърлям поглед на уличката, през която вървим - навсякъде сняг, сняг... Ослепително бял сняг. Поглеждам отново пътечката... И виждам колко е омърсена.. виждам как десетките стъпки са оставили своя отпечатък и иначе правата пъртина се е разкривила, а ледът по средата й се превръща в пречка за всички, които искат да преминат. Ледът, със своята измамна белота... При всяко по-внимателно вглеждане забелязвам, че не ледът е бял... а снегът, който повърхността отразява... Вдигам отново поглед и решавам... Решавам да мина по неутъпканото.
Не е лесно сам да утъпкваш пътека... не, никак не е лесно. Но мисълта, че оставяш следа зад себе си и си в помощ на другите, носи удовлетворение. И ето, стъпвам с моите груби кубинки върху чистия сняг. Стъпка, после още една, и още една. Потъвам почти до коляно, мокря се, но не съжалявам. Ето, още няколко метра и стигам до площада, по който почти няма сняг. Спирам в първия квадратен метър що-годе разчистена площ, изчиствам собствените си крачоли от залепилите се за тях снежни кристалчета, и продължавам напред.
Дали заради дрехите, които нося, или заради пътя, по който току-що съм минала, хората ме гледат малко странно. Нищо ново, впрочем... Дълга, гарвановочерна коса в комбинация с шинел и кубинки, не е нещо, което остава незабелязано. Този път обаче си мисля, че ме гледат не заради черния цвят, обгръщащ тялото ми... Прозрели са, за части от секундата, че мрак обгръща и душата ми... Мрак, който се прокрадва в душата на всеки от нас в определен момент. И мрак, с който трябва да се борим. Някои хора се опират на подкрепата на роднини, приятели, близки; други разчитат на вярата си в Бог; трети успяват да съхранят себе си чрез други религии, почитащи други богове и Природата. Вървя през площада на малкото градче и се чудя... кой успява в тази битка? Успяват ли хората, със своите молитви, състоящи се от празни думи и изричани по задължение, да запазят светлината в душите си? Или успяват тези, които се бунтуват, повече или по-малко; тези, които не приемат всяко нещо, което им е било наредено; тези, които не избират пътя на хората преди тях и не повтарят грешките на предишните поколения?
Лесно е да приемем, че има Нещо или Някой някъде в космоса, което се грижи за нас, и можем да разчитаме на Неговата помощ по всяко време. Но както е казал Епикур:
Може би Бог иска да спре злото, но не е способен? Тогава не е всемогъщ!
Може би е способен, но не желае да го направи? Тогава е злобен!
Дали иска и може? Тогава откъде идва злото?
Дали не иска и не може? Тогава защо да го наричаме Бог?
Вървя с черните си мисли през белия площад и малко по малко падам духом... Незнайно как, за броени минути много истини успяват да изкристализират в обърканото ми съзнание... Истини, заради които години наред, поколения наред, хората са оставали объркани и неразбрани, водели са спорове и са стигали до кавги...
Любовта е нещото, което ни крепи. Надеждата ли? Не... не надеждата... Тя умира, осквернена от злините, които я предхождат. Но любовта остава. Дори когато всичко друго е изгубено... Любовта е тази, която ни помага да преминем през трудните пътища, тя е нашата пътеводна звезда. Когато не ни остава нищо друго - нито щастие, нито желание за живот, в нас остава... само любовта. Ние самите се превръщаме не в нещо друго, а в любов в най-чистата ù форма...
А както всички знаем, Бог е любов...
© Лейди от Лориен Всички права запазени