02.
Синът на Али – Саид, е точно на моята възраст. С него се познаваме от малки, израснахме заедно и ходехме в едно училище, докато не го затвориха, защото учителят умря, а никой друг не можеше да пише или да чете. Тогава бяхме четиринадесетгодишни и Саид искаше да става доктор, но понеже в цял южен Вавилон нямаше ни един истински лекар, трябваше да ходи да се учи в източната част, а баща му не го пускаше, защото било опасно. Така Саид остана тук, научи се да прави разни бùлета от корени и керемиди и лекуваше, когото може. 
Аз се изнизах тихомълком през прозореца - през онази килната смокиня, която баща ми направи преди много години. Истински смокини растат само в богаташките дворове, а по сергиите в бедните райони, като нашия, дори не можеш да намериш истински плодове, защото, така или иначе, никой не може да си ги позволи. Често децата се спират пред оградата и гледат учудено към килнатото метално дърво на баща ми, цялото проядено от ръжда, но все така ефективно, когато стане въпрос за тайно измъкване или вмъкване. 
И така, аз се спуснах надолу и, както бях боса, се завтекох към къщата на Али. Тогава въобще не ми мина през ум как ще извикам Саид, без някой да ме види или какво ще си помислят хората като ме видят боса и гологлава, с разчорлени коси да викам под прозореца на Саид и да го кълна. Баба ми казва, че съм наследила това от дядо ми – и той, като мен, първо правел нещо, а после мислел за последствията, та твърде често се забърквал в такива неприятности, че дори самият Аллах не можел да му помогне. 
Баирът за пръв път ми се стори безумно стръмен и дълъг и, когато най-сетне стигнах до хълма, където беше къщата на Али, вече съвсем не можех да си поема въздух и само се свлякох на колене в средата на пътя. Наоколо беше пусто и безлюдно, а нощният студ щипеше. Някъде в далечината – там, където се виждаха огньовете по градските стени, се чуваше воят на съществата от пустошта, които само търсят пролука, за да се вмъкнат в града за по-лесна плячка. След падането на мрака никой не излиза извън къщите, вратите и прозорците се заключват с дебели решетки или тежки капаци, а хората се молят пазачите на кулите да си вършат работата. 
Във Вавилон хората знаят само да чакат и да се молят – за по-добри времена, за по-добър живот. 
Когато сърцето ми най-накрая се поуспокои и спря да бие в ушите ми, чух тежки стъпки някъде надолу по баира и кръвта ми замръзна. Чувала съм, че някои от съществата са по-големи от два човешки боя, а когато вървят, земята бучи под краката им; устите им са колкото голямата фурна в задния двор, където по празници баба пече погачи от стрита царевица и ги посипва с маково семе, а зъбите им са на три реда и са остри като двуостър меч.  
Даже не посмях да се обърна и да погледна в мрака – изправих се и хукнах към двора на Саид с такава скорост, сякаш бях като онези момчета от панаирите, които се надбягват с лъвове. 
Как съм прескочила оградата и как съм се покатерила чак до покрива – не знам. Помня само, че по едно време майката на Саид – Хатидже, ме пръскаше с вода, за да ме свести. Кръвта ми още ми бучеше в ушите, когато се появи и Али, последван от Саид и малката му сестричка, която ме гледаше втренчено с тъмните си очи. Али ме погледна смръщено и избоботи нещо на жена си, а после перна момиченцето зад врата и ги насмете и двете надолу по стълбите. Преди да слезе и той след тях избоботи нещо и в ухото на Саид и, въпреки че беше тъмно и единствената светлина, която се промъкваше в мрака, идваше от стаята със стълбата към покрива, видях как лицето на Саид се промени. Тръпки ме полазиха. 
- И таз добра! Пак я свърши такава! – измърмори Саид като видя, че баща му е затворил вратата към покрива. – Тъкмо успях да го придумам да не ме жени още и ти падна от небето точно на нашия покрив!
Той се опита да се усмихне, но изобщо не се получи и аз останах като зашлевена след думите му. Значи и той е знаел за тази женитба? Излиза, че всички са знаели и само аз съм тънела в блажено неведение и, ако да не беше да ядосам майка ми, сигурно нямаше и да разбера, докато не ме изправят на сватбата до него. 
- Не съм паднала, ами се покатерих! И то защото ме гонеше едно същество! – заявих важно аз и скръстих ядно ръце. Изобщо не ми харесваше тона на Саид, да не говорим за намека, че съм му паднала отгоре. – И какви са въобще тези сватби, като аз даже не съм мюсюлманка. – продължих аз на още по-висок глас, защото страхът ми беше дал смелост. 
- Това с религиите е отживелица. – Саид махна с досада и поклати глава, както правеше всеки път, когато се готвеше да изтърси нещо много умно. 
Тъкмо беше зяпнал да си каже думата, когато вратата пак се отвори, светлината ми заслепи очите и когато отново можех да виждам, установих, че майката на Саид се приближава към мен и държи някаква наметка в ръцете си. Преди да се усетя, ме зачули и после завика по мъжа си, че не трябвало да оставя булката и младоженеца насаме преди сватбата. 
Кълна се, че сърцето ми спря. Спря, свлече се в петите ми и пак се качи на мястото си, за да продължи да бие. Краката ми се олюляха и аз залитнах, а жената ме хвана силно през раменете, за да не падна. 
- Като му е дошла на крака булката, нека поне ù се порадва! – Али се изкиска и дори без да видя лицето му, почувствах погнуса. 
Открай време с Али не се разбираме. Когато бях малка, веднъж хвърлих пясък в очите му, защото биеше Саид на двора и оттогава той ме мрази от дъното на душата си. Мога да го видя изписано по лицето му всеки път като ме погледне и потърка злорадо спластената си брада, сякаш ми мисли нещо. Но нито веднъж до сега не ми беше минавало през ум, че ще се случи така. 
- Чакайте! Чакайте! – завиках, когато най-сетне се поокопитих и успях да се изтръгна от ръцете не Хатидже и да махна покривалото от главата си. Вятърът го отнесе някъде по покрива, а тя се завайка и хукна да го гони. 
Али ме гледаше студено и се хилеше като дявол, докато поглаждаше мазната си брада, цъкаше с език и клатеше глава като муле. 
- Така няма да стане! – изревах, като видях задоволството на Али. Идеше ми да отида и да го ударя с все сила – точно там, където гърбавият му нос хлътва между малките му очи. Представих си даже как залита назад и се прекатурва през ръба на покрива и едва се сдържах да не се усмихна.  
- Ти с кого си се пазарил? – извиках и го посочих с пръст, което се счита за голяма обида по тези места. – Питам с кого си се пазарил, когато баща ми е мъртъв! 
Той присви очи и погледна ядно към Саид, който се беше свил настрана и стоеше прегърбен и отпуснат. Али изведнъж се стрелна, грабна ми китката и я стисна така силно, че едвам успях да не извикам. 
- Нали помниш онези пари, които заех на майка ти? – изсъска той и се усмихна злорадо, а аз стисках зъби, за да не му покажа колко много боли. – Е, сега тя ще ми ги върне!  
В главата си вече го пържех в мас, разчленявах го на парченца, пусках го на съществата, набивах го на кол... Очите ми сами се пълнеха със сълзи, не само заради болката от лапата му, ами защото знаех, че няма какво да направя. Ударя ли го – край. Може да ме пребие до смърт и само ще даде обяснение, че съм му посегнала и ще го оставят намира.
- Майка ми няма право на глас! – изскърцах през зъби и го погледнах право в очите. 
Исках да излея цялата си злоба отгоре му, исках да види какво му готвя и да се ужаси, а той само ме погледна тъпо и сключи строго черните си вежди. 
- По право трябва да се пазариш с брат ми! Когато той си дойде, тогава ще се омъжа за когото ми каже! – извиках аз и понечих да отскубна ръката си, щом усетих, че захватът му отслабва, но той ме стисна пак и ме погледна със злоба. 
- Откопай костите му от пустошта, където го глозгаха съществата и ще им отредя специално място на сватбата! – Али го извика страшно, очите му бяха станали стъклени, а захватът му – железен. 
Той отстъпи назад и замахна силно. Чух само звука и чак като ме отхвърли с ръката, с която ме стискаше и паднах назад, усетих, че бузата ми гори като да съм лежала на въглени. 
- Прибирай я вътре преди да са я видели съседите! Утре ще ги оженим. – нареди той на жена си и се спусна надолу по стълбата, като избута настрана момиченцето, което гледаше ококорчено. 
Нито Саид, нито майка му казаха нещо. Саид погледна към мен, запримига и после побърза да последва баща си, а Хатидже изтупа покривалото и пак ме зави с него без да отрони и дума. 
Али не спазваше правилата. Всички го знаеха. Аз го знаех най-добре, защото Саид често ми разказваше страшни неща. Али беше богат. Имаше три кози и продаваше истинско мляко. За него нямаше ни правила, ни закони. А аз, също както дядо ми едно време, сама се забърках в такава беда, че и Аллах няма как да ми помогне. 
- Аз в този дом ще вляза като снаха само мъртва. Или утре вечерта майка ми ще празнува завръщането ми, или ще се стяга за погребение. – измърморих тихо, докато слизахме по стълбата, а майката на Саид едва доловимо ме потупа по рамото и прошепна:  
- Иншаллах...