Мелани беше сладко четиригодишно момиченце, толкова сладко, че мама, татко, чичо, леля и братовчедките ù казваха „бонбонче” и много обичаха да я щипят по бузките. Ей така, както си караше кукленската количка с бебчето по тротоара пред къщи и някой хващаше с пръсти бузката ù, сякаш искаше да я откъсне. И тя ставаше червена като великденско яйце. Мелани обичаше Великден, защото тогава ù даваха да яде бонбони и шоколад, докато езикът ù изтръпнеше от сладкото и коремчето не можеше да погълне и един бонбон повече. Тогава, уморена от яденето, тя заспиваше и сънуваше едни такива сладки бонбонени и шоколадови сънища, че и тях да изядеш.

         Един ден, както обикновено, към обяд тя отиде да поиграе с приятелчетата си в близкия парк. Нямаше никой и затова хукна да гони една катеричка по пътечката за катерушките. На пухкавелката ù стана скучно на земята и след малко Мелани видя как кафявата опашчица ù се присмива от близкото дърво. Ако майка ù беше с нея, играта щеше да свърши дотук, а тъкмо започна да става весело. Като всяко четиригодишно момиченце и Мелани обичаше да прави това, което абсолютно ù забраняваха, особено да се катери по дърветата. И сега, почувствала се свободна, се качи на дървото, нагоре, нагоре, още малко и ще застанат очи в очи с катеричката, когато... ”Олелееее, падаааааам”!!!

         Като отвори очички, Мелани видя, че плува в розов облак от захарен памук, толкова голям, че можеше да напълни с него цял юрган. Ако беше взела пастелите си, щеше да нарисува синьото небе, усмихнатото слънце с две запетайки вместо очички… и в този момент тупна на земята. Учуди се, че никак не я заболя, но то беше защото падна не на обикновена земя от пръст или асфалт, а върху килим от шоколадови и желирани бонбони. Опита един – беше жабче с вкус на мента, от любимите ù, после в устата ù паднаха една златна рибка, шоколадово зайче и какаов хипопотам. Огледа се наоколо. Меки, дъвчащи, жълти, зелени, сини, червени бонбони с ягодов, малинов, портокалов, лимонов, бананов аромат бяха залели улицата като дъжд.

         Тя мразеше да вали дъжд, но нямаше нищо, ама нищо против бонбоните. Само се учуди, че бяха толкова много и съвсем безплатни, даже провери да не би някой строг чичко-касиер да не следи колко бонбона пъха в устата си и тъпче в джобовете на престилчицата. Майка ù винаги казваше, че да се краде е лошо нещо, но тя не крадеше, а само си вземаше това, което обича най-много на света. И понеже никъде не видя никого, който да брои бонбоните, се успокои. Разбира се, Мелани не можеше да знае, без някой да ù каже, че е попаднала в страната, наречена Бонбония, в която всички улици се наричаха Бонбон № 1,2, 3, 4, 5… и така до 101. Можеше да се научи да брои, разхождайки се по бонбонените улици, но трябваше да стане поне на пет. Баба ù Грета я учеше, че тогава започват големите промени при момиченцата. Тя не знаеше как става това и си представяше, че ù растат косми като на маймунката Моли в зоопарка и става е-е-е-ей толкова голяма като великан от приказките. Веднъж дори се сънува като огромна птица, която с крилете си затъмни слънцето и  над земята завинаги се спусна нощ. Уф, Мелани потрепери от ужас и сега, когато всичко край нея беше бонбонено-розово. „Няма да си мисля за страшни неща” –каза си на глас и ù се прииска до нея да беше Вайълет, приятелката ù от съседната улица, с която си споделяха всички тайни. Като ù разкажеше, после нямаше да повярва, че всичко това се е случило наистина. Затова натъпка още дузина бонбонковци в джобовете си, които май ставаха разтегателни, и изяде пет-шест, за да се увери, че не сънува. „Мдаа, приятелството е сладко нещо, знам си аз” – каза го на себе си, защото наоколо нямаше никой. Или може би така ù се струваше. На педя от нея вятърът довя вкус на карамел и с него една топка, която много приличаше на човек. Трябваше ù време, за да не се изплаши и затова преброи до пет –толкова можеше. Бяха я предупреждавали никога да не говори с непознати, но понеже бяха само двамата реши, че е безопасно.

         - Кой си ти? –попита Мелъни, премигвайки със сините си като горски синчец очи.

         - Не ти трябва да знаеш –троснато отговори топката, като се претърколи два-три пъти за тежест.

         - Защо си толкова недружелюбен? - Момиченцето беше чуло тази дума, когато баща му разговаряше с човека от банката, и тя му звучеше достатъчно важно, за да я използва сега.

         - Когато се представят един на друг, хората трябва да си стиснат ръцете, а моите са заети – промърмори топката-човек.

         - С какво са заети?

         - Има нещо, което не знаеш. Аз съм лош човек и затова си държа ръцете в джобовете.

         - Какво значи да си лош човек? - Мелани наистина не знаеше. Всички край нея бяха или се правеха на добри.

         - Да си лош значи да правиш лоши неща.

         - Какви?

         - Ами например да не си миеш зъбите сутрин или да не помогнеш на някоя много стара старица да пресече улицата на зелено.

         - А защо си държиш ръцете в джобовете?

         - Защото иначе ще хвана едно малко момиченце и ще му покажа къде зимуват жабите.

         - Къде? - Мелани беше едно много любопитно момиченце.

         - Къде, къде – много въпроси задаваш, приличаш на въпросителна - ядоса се Топчо.

         - Който задава въпроси стига далече. - Беше чувала това вкъщи и се зарадва, че помни толкова важни неща, по-важни дори от сутрешната закуска.

         Сега кръглият човек трябваше най-после да се представи. Неуважително беше да говорят без да си знаят имената.

         - Аз съм Мелани. - В настъпилата тишина гласчето ù звънна като камбанка.

         - Аз съм Раунд.

         - Това прякор ли е? - Любопитство на Мелани запърха с криле, аха да хвръкне.

         - Прякорът е нещо обидно. Това е името ми.

         - Добре де, извинявай, не исках да те обидя. - Мелани се сви, както се свиват вечер цветчетата на лайкучката.

         Усещаше, че нещо не е наред, но не знаеше какво точно е то. Улица Бонбонена продължаваше да е толкова неустоимо-сладка и изкусителна, но всички възрастни ù повтаряха, че много добро не е на добро. Когато се страхуват, четиригодишните момиченца заключват показалеца и средния си пръст и произнасят вълшебните думички: „Абракадабра, синсалабин” и скриват лошото като в чекмедже. Така направи и Мелани, като скри дясната си ръчичка зад гърба, да не я видят.

         - Искаш ли всичко това да изчезне? – попита злобно Раунд.

         - Как ще стане това? Ти да не си магьосник? - Мелани като всички деца вярваше в магиите, но хич не ù се искаше да изчезне точно тази планина от бонбони.

         - Ами много лесно. Ще взема всичките тия бонбони и една хартийка даже няма да оставя.

         - Значи ще ги откраднеш? Не можеш да го направиш.

         - Мога, мога и хич няма да те питам, опърничаво момиченце такова!

         Макар и мъничка, Мелани разбра, че има насреща си опасен противник и ако не е достатъчно внимателна, ще си навлече неприятности. Не ставаше въпрос само, че ще ù отнемат бонбоните, тя вече се беше запасила достатъчно, а за нещо много по-голямо. Винаги когато не знаеше какво я очаква, ставаше прекалено приказлива.

         - Ей, защо искаш да откраднеш бонбоните и къде ще ги отнесеш?

         -Т ова са два въпроса, момиченце.

         - Добре де, отговори им един по един!

         - Първо на първо - не съм длъжен да ти отговарям, но от уважение ще ти кажа, че се изнервям от всеки, който не знае колко са две и две.

         - Четири – това го знам – усмихна се детето.

         - И второ на второ - ти не знаеш умножение – продължаваше да се заяжда г-н Кръгъл.

         - Аз ще го науча, когато порасна, но ти винаги ще си останеш такъв гадняр.

         Мелани прехапа устни. Сама не разбра как тази лоша думичка се претърколи през езика и зъбките ù и тупна пред огромното шкембе на този човек като дъвка. Една мисъл човъркаше в главичката ù, сякаш беше пръчка. Това им е работата на мислите – да влизат и излизат от главите на хората. Спомни си как майка ù казваше, че лошите мисли разрошват косите на момиченцата и неволно приглади лъскавите си косички. „Ами ако тоя побъркан шишко ме открадне заедно с бонбоните? Бързо ми трябва бърза помощ”. И Мелани се затича със всички сили към съседната улица да потърси телефон. Но нямаше. Нито на съседната, нито на по-далечната улица, само купища бонбони, цяла планина, която не се смаляваше, въпреки че тя постоянно пъхаше по някой щастлив зелен или червен бонбон в устата си.

         И изведнъж точно пред нея от бонбонената мъгла изплуваха двойка тъмнорозови слонове.

         - Ваше Величество! –поклониха ù се те.

         Мелани спря да дъвче от изненада. Тя никога не беше виждала тъмнорозови говорещи слонове.

         - Ваше Величество – повториха слоновете. Не се страхувайте. Ние бяхме врабчета, но преядохме с бонбони. А бонбоните в страната Бонбония са вълшебни, защото изпълняват желания. Нашето най-голямо желание беше да разберем какво е да си слон. И сега искаме да Ви заведем в Шоколадовия дворец, за да се запознаете с поданиците си. Вие сте нашата царица.

         Докато говореха, улицата се изпълни с живот. Първа долетя една зелена крастава жаба с ей-такава уста. После в краката ù пропълзя орел, превърнат в змия. Стадо крави възторжено мяукаха пред купчина млечни бонбони. Един дългонос носорог се упражняваше да лае. Ято комари остреше нокти в изоставена гума от велосипед. Накрая с лъвски рев пристигна една храбра мишка и цялото шествие начело с Мелани се отправи към двореца.

         Бъдещата царица се почувства съвсем мъничка, като топлийка, когато се изправиха пред огромния дворец от шоколад. Тухлички от бял шоколад го ограждаха от всички страни като зид и който се опиташе да премине без покана, залепваше завинаги. Три островърхи кули от чист млечен шоколад се пъчеха като войници на пост. Портата на двореца беше от черен шоколад, а бравата –от карамел. Щом влязоха се чу медено-шоколадовия звук на тържествени камбани, които биеха в нейна чест.

         Никога досега Мелани не беше се чувствала толкова важна. Замисли се как ще управлява и ще издава заповеди на другите като сама на себе си не можеше да заповяда да спре да яде бонбони. И ако тези бонбони наистина можеха да изпълняват желания, какво щеше да си пожелае? Но веднага пропъди тази мисъл като досадна муха. Сега беше царица и трябваше да не мисли за себе си, а за всичките си поданици. Само че никой никога не ù беше показвал как се управлява царство-господарство. Затова първата заповед, която издаде, беше: „Всеки има право да издава заповеди”.

         И тогава настана една бъркотия. Мишката с лъвско сърце подгони котката, която всъщност беше орел и викаше: ”Заповядвам да спреш, за да те изям”. Пеещите маймуни заповядаха на гъските да изчоплят всичките стафиди от шоколадовата стена в голямата тронна зала. Пчелите, които някога са били риби, разпиляха меда от курабийките, вместо да го насипят в чашки, както им заповяда мечокът, бивш заек. Всеки хвърчеше, пълзеше и препускаше насам-натам и издаваше заповеди, които никой не изпълняваше.

         Главата на Мелъни стана голяма като кошер. Вкъщи майка ù никога не позволяваше да се нарушава реда. Как го правеше? Трябваше бързо да измисли нещо. И тя издаде втората заповед в живота си: ”Бъдете добри и възпитани”.

Хубавото на това да бъдеш царица е, че всички те слушат. Животните вече се усмихваха един на друг, не се пререждаха на опашката за сладоледен кейк с малинов сироп и си казваха „благодаря” и „моля”. Всички бяха щастливи, а момиченцето седеше доволно на трона си и похапваше бонбони с фъстъци. Първо ги броеше, като свиваше пръстче при всеки изяден бонбон, но като изреди по два пъти двете си ръце ù омръзна. Може би ù трябва малко гимнастика, за да направи място за още в коремчето си? Помоли най-учтиво едно зайче, което се бореше с куп шоколадови моркови да я заведе в гимнастическия салон. Там поскача малко на въженце, залитна два-три пъти, докато ходеше по гредата, но когато се опита да прескочи козата и вместо на мекия дюшек тупна на твърдия дъсчен под заплака не с царски сълзи, а като малко момиченце, каквото всъщност беше.

         - Ваше Величество, Ваше величество – една мравка я дърпаше упорито за крака. – Стражата хвана един човек, който казва, че Ви носи подарък.

Мелани веднага се усмихна и сълзите ù сами изсъхнаха, защото няма човек на света, който да не обича подаръците. „Носиш ли подарък, значи си добър човек-мама, татко или шеф…” затананика си тя.

Като влезе в Главната зала, видя първо едни жълтеникави присмехулни очи, после крака, тънички като на хлебарка, които държаха мършаво тяло. Царицата се учуди как в тая страна, в която вкусните бонбони са повече от жителите, може да живее толкова слаб човек, че да го духнеш ще падне от слабост. Издаде си заповед по-късно да разбере.

- Ваше Величество – избълбука пратеникът с дълбок гърлен глас, който никак не подхождаше на тялото му. - В знак на дълбоко почитание Ви нося от девет земи в десета този вълшебен бонбон. В него се съдържа сила по-голяма от силата на десет дракона, петдесет триглави змея и един милиард калинки. Искам да кажа, че който изяде този бонбон, ще стане безсмъртен.

Поданиците зашумяха развълнувани, запредаваха си думите му като развален телефон. Мелани, която беше живяла на този свят само четири години, не знаеше какво е да си безсмъртен, но си пожела да е нещо хубаво и без да му мисли повече, налапа протегнатия бонбон. „Мммммм”, примижа от удоволствие, докато той се топеше в устата ù. Такъв не беше яла досега –имаше вкус на мента и череши и едновременно топлеше гърлото и разхлаждаше небцето.

- Чудо на чуде…- Мелъни не успя да довърши изречението, защото се строполи върху трона си.

Когато се събуди първото, което видя, беше малък букет от полски цветя с пъхната в него още по-малка бележчица „За сладката царица Мелани от верните ù поданици”. До леглото ù имаше звънче и тя позвъни плахо, като се страхуваше да не събуди някого, но всъщност в двореца спеше само тя и всички ходеха на пръсти, за да не я събудят.

- Ваше Величество, толкова се радваме, че оздравяхте – говореха един през друг всички. - Този лош човек Ви даде отровен бонбон и се наложи да Ви направят промивка на стомаха. Никога повече не правете така! Сега ние сме Вашето семейство, а в семейството трябва да се подкрепяме взаимно.

Въпреки че беше много уморена и още замаяна от лекарствата, Мелани се постара да запомни това. „Семейството е най-важното нещо” –повтори си наум и отново заспа.

Когато отвори сините си очички за втори път, видя любимата си музикална кутия с въртящата се балеринка и усмихнати лица, които пееха Честит рожден ден, Мелъни!

- Мамо, татко, обичам ви. Ако знаете колко имам да ви разказвам…

В тоя момент тя се уплаши да не е сънувала всичко. Но в джоба на престилчицата си намери един голям шоколадов слон-бонбон.