Борис и Нели

Глава четвърта

           Сирените на десетина линейки цепеха въздуха на крайморския град Хавър. Те летяха с максимална скорост към голямата болница “ Жак Моно” . Болницата се намираше на около 12-15 километра от международното летише на града и минаваше през най-оживената част на града. Особено в този час на деня, задръстванията бяха на всяко кръстовище и шофьорите на линейките трябваше да покажат цялото си майсторство и опит,  за да стигнат до болницата  по най-бързия начин. Имаше два-три случая за които забавянето даже за секунди можеше да завърши с тъжен край. Когато линейките влязоха в пространството пред спешното отделение, десетки носилки снабдени със  стойки за включване на пострадалите на системи, вече чакаха претърпялите тежката катастрофа от “англичанина”. Така френските служители на летището наричаха самолетите на английската авиокомпания “Бритиш еруейз”. В една от тези линейки беше докаран  един студент. Той имаше  открита фрактура на тибията на левия крак. При кацането, удара беше захвърлил Борис напред, и поради високия му ръст, кракът му беше попаднал под предната седалка и  металната основа на креслото беше направо смачкала крака  му.

В операционната всичко беше готово за спешна операция. Тя продължи три часа и двадесет и пет минути. Костта беше счупена на две места и се наложи да сложат метални шини закрепени към костта с 14 винта. В интезивното отделение за него се грижеше Моник, миниатюрна блондинка от Алзас.  От първия момент тя беше харесала този снажен младеж и се грижеше за него  с особено чувство.  

След седмица,  с крак пристегнат в специален пневматичен ботуш, Борис се прости с персонала на хавърската болница и тръгна  за аерогарата. Скрита зад щорите на една от стаите, една млада жена се прощаваше  отдалече с любимия си болен. Виждайки го да се качва в таксито, тя знаеше, че го вижда за последен път.  Тази млада французойка се казваше Моник.

На  Лондонското летище Хитроу, го посрещнаха  Джеймс, съквартиранта му и мама Еми, която беше пристигнала ден преди да го изпишат от болницата. Радостта от срещата се четеш в очите  на майката и  на сина. Този полет беше истинско изпитание и  за двамата. 

Благодарение на младоста и силата на тренираното му тяло, Борис се възстановяваше много бързо. До Нова година всичко около неприятния инцидент беше забравено и живота продължи с  баналното си ежедневие. Емилия се беше върнала в  България и се радваше на красивите зимни картини от София. 

 На 46-тия  ден от началото на новата  терапия, Нели преживя най-силната криза. Организмът й изхвърли всички токсини акумулирани в него от болеста и от химио терапията. Имунната й система беше набрала достатъчно сили за да се справи с коварната болест. Чудото вече беше реалност. Изследванията не показваха никакви отклонения от нормата. Сърдечна дейност, кръвна картина, обмен на веществата, всичко беше нормализирано Но най-голяма загадка беше изчезването на всички метастази обхванали вътрешните органи. От тях вече нямаше и следа.  Това наистина беше чудо. В литературата по патология имаше  описани един-два такива случая, които бяха класирани в графата “чудеса”. Но в случая с Нели беше неоспорим факт. Вече можеше да се пристъпи към радикална пулмектомия за изчистване на белия дроб от остатъците от тумора.

Един месец след операцията, Нели беше напълно възстановена и се върна към семейството си  с нова прическа- “канадска ливада”. Косата й растеше бързо  още по-гъста и лъскава. Борис беше щастлив. 

Отново беше пролет. За поредна година белите гълъби бяха превзели небето на града. Всяка сутрин се появяваха с хиляди  от някъде, кръжеха в синевата цял ден. Правеха кратки почивки по покривите на къщите в центъра на София. Понякога превземаха зелените площи и пресъхналите фонтани  пред НДК и отново политаха към близката планина.  Привечер безследно изчезваха за да се появят отново на следващата сутрин. В началото на  юни отлитаха неизвестно къде, за да се появят отново следващата пролет,  в началото на май.

По княжевското шосе движението беше  повече от интензивно, на всяко кръстовище се образуваха тапи, с които нито светофарите, нито полицейските регулировчици  се справяха. Борис се връщаше от Трета АГ болница, бързаше за клиниката където днес оперираха тежък случай. Трябваше да бъде там  преди да приключат. Беше стигнал до кръстовището  на спирка Павлово, когато изведнъж пред него изкочи лека кола завиваща на ляво. Въпреки   забраната, много шофьори  рискуваха  този завой за да съкратят пътя си към околовръстното шосе. Борис се опита да спре но, скороста  с която се движеше се оказа  голяма за малкото разстояние което оставаше между двете коли и той удари задната врата на малкия Опел. От колата изкочи сравнително млада жена, навярно някъде около 40 години. Имаше широко скулесто лице, черна коса и в момента беше съвсем бледа въпреки мургавия й тен. Започна да се извинява, признаваше вината си, готова да плати исканата от него сума, но молеше да не се обаждат на КАТ. Борис я слушаше и не можеше да асимила наглоста и нахалството на жената. Беше виновна, но искаше да избегне административните наказания. Задният калник на колата й  се беше огънал навътре и  Опела не можеше да върви. Тя отвори багажника за да вземе щанга с която да се издърпа калника навън. В този момент Борис видя, че в багажника се търкаляха няколко празни бутилки от бира.  Дамата навярно беше леко почерпена и затова беше готова на всичко, само и само да не викат полиция. 

Жената взе дамската  чанта,  която лежеше на задната седалка, извади визитна картичка и я подаде на Борис. Архитект Анелия Тимева пишеше на картичката. Адреси,  телефони и GSM допълваха информацията.  Анелия Тимева му подаде картичката  и го помоли да помогне да изправят калника, за да може да освободи кръстовището, което за броени минути беше блокирано от двете коли. Борис мълчеше, въпреки че вътрешно кипеше и проклинаше  мига в който беше попаднал на тази самонадеяна, недисциплинирана и доста нахална  жена. Заради нея щеше да закъснее за клиниката, а и колата му беше пострадала. Десният фар беше счупен и калника смачкан.  

-Моля Ви господине, ще  Ви платя всички щети, кажете ми сумата и ще  я имате  без коментари, само Ви моля да не намесваме КАТ. Давам Ви  всичките си координатите, проблеми няма да имате. Проверете колко ще Ви струва ремонта и ми се обадете. Ще получите сумата без възражения от моя страна каквато и да е тя. Имате думата ми, както  и благодарноста и извиненията ми.

Архитект Тимева се качи на Опела  без да дочака съгласието на Борис и запраши към Княжево. Явно много бързаше.

Борис мразеше скандалите, не понасяше уличните спорове и заяждания. Въпреки, че живееше в София повече от 30 години, не можа да свикне с разправиите и размяната на грубости и псувни на публични места, неща срещани често по българските пътища.

Когато д-р Борис Барклей влезе в клиниката, операцията беше приключила. Д-р Мутафчийски  го чакаше пред кабинета му, обезпокоен от закъснението на шефа си. Борис беше известен с педантичната си точност, към която се отнасяше като към религия. Влязоха в кабинета и Мутафчийски го информира подробно за хода  на операцията и плана за бъдещето лечение.

Бялите гълъби бяха отлетяли. Небето беше  опустяло. Нямаше даже следа от облаци или птици. Синева без петънце и без край. Чак да му доскучае на човек. А слънцето? То беше ярко и топлеше не само телата, но и душите на хората. Слънце без граници и без рамки. По улиците забързани хора, по пътищата летящи автомобили, а по градинките пенсионери и майки с малки деца и бебета в луксозни колички. Пред магазините продавачки пушеха цигари и пиеха кафета в пластмасови чашки, които след употреба  “разкрасяваха”  улиците на столицата.  Сини, зелени и пембени зони, придаваха екзотичен колорит на “голямото село”.  Тук там из центъра се жълтееха и “пранги” арестували някоя и друга кола дръзнала да “кацне” на непозволено място.

След края на работния си ден Борис беше отишъл до сервиза на 4-ти километър за оценка на ремонта. Само за фара му искаха 400 лева. Калника, мигача и работата щяха да му струват около 950 лв.  Така общата сума надхвърляше 1350 лв. Как щеше да каже на онази архитектка за такава голяма сума. Щеше да го вземе за изнудвач. Но в края на краищата, виновна беше тя. Щеше да й представи фактурата или  да я заведе в сервиза, сама да плати на място сумата. Друг избор нямаше. 

Когато се прибра, Емилия го посрещна седнала в дълбокото кожено кресло с книга в ръка. Напоследък трудно ставаше и сядаше. Само погледът  на кадифяните й очи напомняше за онази млада жена постъпила в болницата като стажант медицинска сестра, преди 72 години.

По традиция, Борис отиде до нея, наведе чело към устните на мама Еми. Това беше ритуал, който не можеше да не се извърши даже при Трета световна война.

Борис отиде до телефона, извади визитната картичка на архитект Тимова и отсреща се обади  тих мъжки глас. 

-Извинете, търся г-жа Тимова, удобно ли е да говоря с нея?

- Момент.

-Архитект Тимова на телефона, с какво мога да Ви бъда полезна?,- прозвуча в слушалката приятният алт на Томова. 

- Обаждам се за инцидента при Павлово. Цифрата не е незначителна,- с неудобство  каза Борис. 

- Колкото е ще Ви платя както се разбрахме. Кажете кога и къде да се видим, за да Ви дам парите,-  гласът й беше пълен с увереност и самочувствие. Даже не попита каква е сумата.

- Където на Вас Ви е удобно, времето  за мен няма значение, ако не е сутринта. Тогава съм длъжен да бъда в клиниката. Предложете  Вие.

- Добре, нека бъде сряда в  5. Виенската сладкарница на Московска. Удобно ли Ви е?

-Да, добре ще бъда там в 5. Приятна вечер.

- И на Вас, -  и в слушалката  се чу сигнал “свободно”.