Авторът не е бил пряк участник или свидетел на описаната история, като се изключи един малък отрязък от нея. Единственото, за което е готов да носи отговорност е, че точно и без вмешателства е предал чутия и поверен му разказ.
----
Животът е скучен, сива плът беше денят. Ала отдавна вече не е така…
Васил Кумчев се спускаше бавно по “Александровска”, студът проникваше в широките му ноздри, освежаваше умът и успокояваше сърцето. Чистият сняг хриптеше изпод нозете му. Неуловимата тъкан на здрача бе докоснала града; беше време, в което раменете се провесваха, а увереността неусетно се сломяваше.
Макар Русе да е голям град, той не беше от оживените селища на България, в него не кипеше производственият и търговски бяс, който бе залял страната. Вечерите му бяха тихи, а би могло да се рече и донейде мъртви. Само призрачното осветление на уличните лампи огряваше центъра и мъждукаше в кварталите. Сякаш Русе спеше непрекъснато, и денем, и нощем.
Ала това не беше точно така, скритият дух на града водеше истински живот. Непознат, вълнуващ и магичен.
Погледът на Васил се спираше върху фасадите на ниските сгради и някак странно гълташе досадното им еднообразие. Сграбчваше с вниманието си ту прясната боя, ту някое олющено място, разглеждаше формите и следеше играта на здрача върху тях. После се отместваше върху най-близкия минувач, изучаваше първо лицето му, сетне фигурата, и накрая улавяше полюшването на забързаната му походка. Васил без никакво усилие откриваше в скованите изражения на отминаващите хора тяхната дневна тревога, а отвъд нея жадно търсеше спотаената лична тайна. Искаше да разбере дали докрай маската бе потиснала живия човешки облик, или сърцето се въздигаше и успяваше да озари с белотата си все по-черния свят.
Васил Кумчев извършваше напълно съзнателно своето проучване, като нито целеше по този начин да убие времето, нито смяташе, че играе някаква игра. Напротив, влагаше остротата на цялото си съзнание, за да се съсредоточи и бе неумолимо сериозен в своята задача.
Те не знаят, мислеше си той, всички те не знаят! А само ако знаеха! Носят се призрачни в деня си, потъват тежко в своята нощ, лутат се слепи и лишени от благата на действителният живот, който винаги тупти, диша и стъпва смело. Колко ги съжалявах в началото и как се учудвах на малодушието им! Безоки ли бяха, че не виждаха, луди ли бяха, че не разбираха. Или просто бяха измъчени и объркани, потънали в собствените си постни светове. Но нека не забравям, нека помня добре, кой бях аз преди? Какъв бях! Ах, колко се величаех! Каква убеденост цареше в мен, че струвам и че знача нещо. Господин нотариусът – Васил Кумчев! Двадесет години юрист, десетки спечелени дела като адвокат, известност, признание, всичко. Хм! Още не разбирам, как така толкова години живеех в мрак. И то при моята интелигентност, при завидната ми проницателност и имайки предвид вродената си жизненост. Спасението се оказва недостъпно за почти всички, освен за малцина. За единици. Колко необичайно и колко любопитно!
Русе е като подарък за живия човек и клетка за нервния. Старинните сгради внушаваха особена атмосфера и немалко тайнственост; реката, която бе душата на града, внасяше усещане за приключения и къс нереалност; луната тук бе по-красива, облаците по-игриви, а звездите, сякаш шепнеха видените от небосклона незнайни истории на града и намигаха доволни от това.
Васил стъпваше леко и като че ли не отиваше никъде. Просто наблюдаваше и комай прозираше иззад маските на оголилите се в зимната вечер хора. Денят се бе търкулнал, но те сякаш не разбираха това, безброй мисли свързани със събитията от изтеклия делник воюваха за своето място във всяка глава. Там имаше терзания, самота и неудовлетворени желания. Васил виждаше очи, които подскачаха в празното, очи, зад които цареше клокочещ страх. Никой не виждаше града, спокойната му вечер, белия сняг и чистото небе. Някои тела се влачеха, други тупкаха, трети пронизваха здрача като бойни остриета, умовете нижеха пресни спомени, а дърдоренето вътре в тях никога не стихваше.
Прав е Архонтът, думите му са силни и винаги верни. Достатъчно е да остържеш наслоеното по кожата си, за да се покаже цветът. Дъното крие дъно, ала ние се давим в плитките си сърца и в двуизмерното си ежедневие. Мракът не ломи, а люби светлината, но кой разбира значението вложено в тези слова, нали виждам навсякъде как всички се държат така, като че ли са насред битка. Да, така е, но това не се отнася за мен, този блед и досаден свят е чужд на нас, блажените. Ние братята Бели сърца сме различни. О, само колко сме различни!
Както преди, така и сега Васил Кумчев си беше нотариус, но съзнанието му бе друго, променено. Финансовото щастие се беше оказало мираж, социалният статус бе кораб в пустиня, благата, за които обикновените хора мечтаеха, къща, кола, престижна професия водеха в задънена улица, раждаха безвкусица. Не, истината беше друга, невероятна и, каква ирония, очевидна.
Измина месец, откакто навърших петдесет години, и само шест, откак се преродих. Сивото в косите отстъпи на черната вълниста коса; проболите ме бръчки, сякаш само ме навестиха и бързо се сбогуваха с мен; язвата изчезна, нещо я уплаши; тялото, което униваше с всяка година, сега крещеше за движение, за всевъзможни предизвикателства. Времето изгуби логиката си, а природата ми откри своите тайни; една подир друга, от начало бавно и с недоверие, сетне щедро и без да се щади. Виждам мъжете и жените наоколо, техните сенки са заменили присъствието им в света. В първите месеци исках да споделя невероятното си откритие, да им даря частица от своето щастие, такова богатство не се таи, не може да се пази. Ала бях поучен. Има избраници, има и тълпа, едните са способни, призвани, другите – не. Братята знаеха и предвидливо ме предпазиха. Ако им се разкриеш, казваха те, ако се опиташ да привлечеш някой сред нас, без да си се уверил, че е подходящ, че ще издържи на задължителните изпитания, ако сториш грешката да изречеш тайните ни, ако загатнеш някому плодовете, които носят те, ако не се посъветваш с братята си, само ненужно ще нараниш този някой, и най-важното – ще поставиш братството пред угрозата на разкритието, окото на обикновените хора скверни и най-скъпоценната вещ.
Роден в София, израснал и получил образованието си там, Васил все по-често напускаше столицата и бродеше из селца и градове. Доходите, които му носеше нотариалната кантора растяха, вместо да намаляват, отсъствията му някак не се забелязваха, а тайнствените занимания не правеха впечатление. Просто възлагаше деловата работа на своя помощник, млад мъж с много хъс за правни успехи и професионални висини, който се справяше отлично и не подозираше нищо.
Тази вечер никой от обичайните, софийски познати на нотариус Васил Кумчев не допускаше, че на улица “Александровска” в крайдунавския град Русе крачи един неугледен мъж със силно набола брада, облечен в старо и скъсано палто и обул есенни обувки с изгубен цвят. Почти празна бутилка с водка се подаваше от пазвата му, каскет висеше на челото. Тялото и косата не бяха докосвани от вода поне двадесет дни, миризма се носеше от тях дори в този вечерен студ. Нотариусът се бе превърнал в бездомник, клет и отхвърлен от обществото.
Омачкано и доста мръсно парче хартия се разполови изпод едрите пръсти на самосъздалия се клошар, ситните букви, които някой бе струпал отгоре му се разчекнаха, думите се разпаднаха и значението им навеки се изгуби. Освен в съзнанието на Васил.
“Отпред бяло, отзад черно, клати се навред. В душата си таи стъпки черни върху бяла плът. Вникнеш ли в нея ще откриеш, какво? Разбира се, едно черно и едно бяло сърце.”
Витрини следваха витрини, различни по големина рекламни надписи зовяха русенци към поредната покупка, изкуствената вечерна светлина осейваше главната улица. Васил предпочиташе здрача и се радваше на студа. Но се наложи за около десет минути да се раздели с тях. Посланието на брат Иалдаваот беше повече от ясно. Васил влезе в книжарница “Пингвините”.
Не идваше за първи път тук, макар за първи път да беше в това си амплоа. Книжарят беше млад мъж, с изсъхнала плът и отпрашил нейде поглед, забеляза го веднага, което си беше успех. Бързо се зае да уведоми натрапника, че е объркал книжарницата с денонощен магазин и че няма как да открие тук онова, за което е дошъл.
- Къде така? – започна той, гласът му бе по-неприятен от вида. – Търсите ли нещо?
Васил се огледа, в зимната вечер книжарницата бе приютила доста посетители. Всеки път се учудваше защо първият етаж е винаги няколко пъти по-населен от втория. Усмихна се на книжаря с немитите си зъби, чукна се смешно по слепоочието и рече:
- Искам да чета!
Това сякаш бяха най-неприятните думи, които младия книжар бе чувал през живота си. Намуси се, изгледа презрително Васил, който заедно с него прокара очи по мръсните си прокъсани дрехи, а после каза с възможно най-мъжествения си глас.
- Тук книгите струват пари! Знаете ли това?
Васил се зарадва, сякаш му припомниха нещо скъпо, което за зла участ бе забравил. Бръкна изпод дрехата си, откъдето се чу звън на стъкло, при което поклати възмутително глава, все едно беше уловил не себе си, а някой друг в прегрешение. След това намести по-удобно бутилката под мишницата си и забърка в джобовете си. Оттам не извади нищо, освен че подаде два от пръстите от долния им край. Крайно изненадан от това, че джобовете му са празни, Васил повдигна рамене и се замисли, въртейки очите си: къде ли бе оставил всичките си парите. Необичайната сцена привлече няколко погледа, книжарят се огледа, разтревожи се, сетне прояви нетърпение, доближи нашия познайник и го побутна малко грубо към вратата.
- Хайде вървете си, вървете! Нямате работа тук.
Васил покорно се извърна, за да излезе от книжарницата, видимо притеснен от лошото гостоприемство. Обърканият израз на лицето му беше повече от комичен, сякаш искаше да поясни, че не е желал да обиди някого или да възпрепятства нещо. Изведнъж лицето му просветна, ръката му чукна каскета нагоре и оттам изникнаха две двадесетолевки.
- Ето къде сте били! – рече той, а после добави – Хм, винаги се криете, което не е добре, така да знаете.
Книжарят, недовършен Пинокио, леко подскочи в пуловерчето си, побутна яката на подаващата се изотдолу ризка и се замисли, търсейки изход от възникналия казус. Васил потърка банкнотите изпод носа му и весело рече:
- Търся ъ-ъ-ъ, как беше… А, да! Търся “Воля за власт”.
- Моля? – недоуми книжарят.
Васил го тупна окуражаващо по рамото.
- Фридрих Ницше! Познаваш ли го?
Книжарят не спираше да оглежда двете банкноти, които ту потъваха в мръсната шепа на Васил, ту изскачаха измежду пръстите му. Влагаше всичките си съзнателни усилия, за да съвмести вида на необичайния си клиент със заявеното му желание. Накрая се окопити и отвърна:
- Да, имаме тази книга. Тя е в два тома – сетне бързо изви очи и обгърна с поглед салона на книжарницата, ала клиентите бързо бяха забравили натрапилия се прокъсан странник и кратката разправа с него. Книжарят за пореден път се взря в облеклото и закривената фигура на Васил и някак плахо го подкани. – Последвайте ме.
Зле обработеният Пинокио заизкачва някак пълководчески стъпалата към втория етаж. Възрастният скитник вървеше плътно зад него и минавайки покрай касата, намигна на двете момичета зад нея, които бяха леко стреснати и не изпускаха и секунда от малката драма разиграла се пред тях.
Горе беше винаги пусто. Там книгите не отстъпваха по качество на тези долу, просто търговският ум бе решил, че е най-добре художествената литература да е по-достъпна и за това я бе разпилял на първия етаж. Васил се забавляваше при мисълта как само три от томовете на Достоевски се мъдреха на първия етаж измежду камари от незначителни текстове. Философията, психологията и религията бяха на едно стълбище разстояние от всеки посетил книжарница “Пингвините”, но на практика се намираха твърде далеч. Правната литература също бе открила своето място на втория етаж, което накара Васил да се подсмихне. Всъщност русенската книжарница “Пингвините” беше една от най-големите в страната и изборът в нея бе богат, само подредбата й беше някак уреднишка и недокосната от магията на литературата. На вторият етаж имаше само един клиент, нисък, с едър кокал и с пропито от религиозно чувство лице. Нито той забеляза идването на книжаря и просяка, нито Васил погледна към него.
Нескопосаният Пинокио завърши походът си пред една от лавиците, откъдето измъкна двата тома на Ницше и ги подаде на Васил, тъй сякаш държеше счупена ваза.
- Това ли е, което търсите? – запита тържествено той.
- Именно – благодарен и с възхита отвърна Васил, като пое нежно двете издания. – “Воля за власт”!
Дяланият от най-лошо дърво Пинокио се отдръпна и зачака с прибрани зад гърба си ръце. Васил заразлиства единият том, очите му пилееха любов, а ръцете галеха плътта на книгата. Повдигна я и вдъхна книжното й ухание, той знаеше, всяка книга има собствен специфичен мирис, особено когато изданието е ново. Изведнъж се спря някъде към края на разгърнатия том и зачете:
- “Не човечеството, а свръхчовекът е целта!”
Книжарят сякаш не го чу. Васил го запита:
- Ти, приятелю, как смяташ – цел ли си?
Пинокио трепна. След което най-официално рече:
- Ще закупите ли тези книги?
Васил плесна в средата на отвореното томче:
- Ама, разбира се. Но искам да разгледам още малко. Не съм от града, ако ме разбираш – и с фин жест подчерта неоприятното си облекло – Къпах се за последно на идване, а то не беше скоро. Но съм дошъл в Русе да разглеждам и купувам, а не да се подмивам, ако отново ме разбираш?
Книжарят се замисли дали да се довери и да остави ужасния клиент, ненаглеждан на втория етаж в книжарница “Пингвините”. Отказа се. Само се отдръпна до стълбището и зачака с дебнещи очи. Васил го поздрави по войнишки за взетото решение и отдели цялото си внимание на книгите.
Клиентът, когото бяха заварили на втория етаж продължаваше да не обръща никакво внимание на раздърпания скитник и достойния книжар. Ровеше се в един гигантски том на Тома Аквински и мърмореше нещо под носа си.
Васил го заобиколи и се спря на стелажа с източна философия. Бавно зачете заглавията, недоносеният Пинокио следеше всяко негово движение. Пресегна се и взе “Дао Дъ Дзин”, тънко книжле, в което основният текст бе обрамчен от тлъст слой предговор и приложения. Разлисти го. В средата му беше втъкнато парче хартия. Васил добре знаеше, че съвестният книжар не го изпуска от очи. Той не само трябваше да прочете написаното върху парчето хартия, но и да го унищожи. За миг погледна към почитателя на Тома от Аквино, който току що се бе отказал от огромната покупка и с празни ръце се запъти към стълбището. Сякаш беше свършил това, за което бе дошъл в книжарница “Пингвините”. Васил разбра, че няма как да разчита на него, за заличаването на издайническото парче хартия, скрито в “Дао Дъ Дзин”. Тогава се усмихна широко, повдигна книжката, размаха я от далеч на истукания Пинокио и високо рече:
- Лао Дзъ – ще взема и него. Имам всичките му издания.
Ново разлистване и нов цитат:
- “Колкото по-малко ме разбират, толкова по-скъпоценен съм. Ето защо мъдрецът се облича в груба дреха, ала в себе си носи бяло сърце.”
Васил постави най-прилежно Лао Дзъ върху двата тома на Ницше, които едва докосваше, за да не изцапа с мръсните си ръце; обърна гръб на надзираващия го Пинокио и отново се насочи към стелажа със западноевропейска философия. Смяташе да се забави още няколко минути, да плати книгите и да си иде. Всяко подозрение трябваше да бъде избегнато. Започна да разучава заглавията и да ги отбелязва в ума си. Видя едно издание на “Светът като воля и представа”, което бе в ужасно състояние; от него стърчеше прокъсана обложка, а замърсените страници и разбити ръбове на корицата превръщаха великият Шопенхауер в сметководен тефтер. Явно читател от първият етаж се бе качвал на втория.
Качеството на личността винаги може да се разпознае по отношението към тъканта на книгата – мислеше си Васил. – издърпвана, подхвърляна, мачкана и натирвана, книгата е жертва в ръцете на пустите души. Белите сърца милват книгата, отнасят с нея като към любима, долавят болките й, преживяват тайнствата й.
- Василе, това ти ли си? – плах женски глас разбуди скитащото му съзнание. И възкликна полугласно: – Не мога да повярвам!
Васил удържа рефлекса, който го зовеше веднага да провери кой го е разпознал в този чужд град. Бавно се завъртя, така сякаш не бе сигурен, че отправените думи са насочени към него. Видя жена на средна възраст, от очите й струеше блага светлина.
- Василе, аз съм Мария. Не ме ли позна?
- Госпожа, сбъркали сте се нещо – отвърна Васил с огрубен глас. – Аз съм Стамат, а не както казахте там… как беше.
Жената поиска да каже нещо, но остана с притворени уста. Изненадана и силно объркана, тя се опитваше да вярва на очите си, но и да приеме чутото, а и видяното.
- Извинете – каза най-сетне тя, – припознала съм се. Невероятно много приличате на един мой познат, когото междувпрочем не съм виждала отдавна – след кратко двоумене, жената прие и чутото, и видяното; тогава заключи – Макар че някак се различавате от него.
Васил не беше виждал Мария от втори курс в юридическия факултет на Софийския университет. Тогава тя забременя и се завърна на село. Кой беше бащата, навярно само тя знаеше. Две години и половина бяха най-близки приятели, по време на лекции стояха на една и съща банка, посещаваха библиотеката винаги заедно, правният свят ги опияняваше в еднаква степен. Васил си спомни, че една дъждовна пролет затворени в неговата квартира разучаваха едно вехто издание на “Въведение в психоанализата” печатано отпреди 1944 година. Старият Фройд се предаваше от ръка на ръка, и всички, било то лекари, юристи, икономисти и инженери бяха запалени по забранената, но вълнуваща и дълбинна западна психология. Засичаха лапсусите си, тълкуваха сънищата си, както и диагностицираха неврозите на всичките си преподаватели. Изненадващото стечение на обстоятелствата раздели Васил и Мария за почти тридесет години. До днешния ден.
- Мария казвате – поде Васил. – познавах една Мария в интерната. Що прозорци сме счупили с нея, какви магарии сме вършили, ах. Веднъж изрисувахме възпитателя върху фасадата, гол и с вирнат задник. Но задникът не беше като задник, ако ме разбирате, какво искам да кажа. Наместо него, там се пулеше грозното лице на директора. Разцепено от брадата, през носа, та чак до челото, като същински задник де. От устата му се подаваше не език, а друго, нали се сещате какво. Ех, какъв смях беше! Наложи се да пребоядисаме целият интернат. Всъщност Мария не беше от интерната, тя идваше от селото, скука я навяваше там. Но това беше отдавна, преди много години.
Жената изслуша внимателно историята на Васил. Сърцето и шепнеше верни слова, но умът й говореше друго. Няма как да е Васил. Той не би пропаднал дотам, че да изглежда по този начин, да звучи така.
- Извинете ме – повтори Мария, – казах ви, че съм се припознала.
Тя се обърна смутена и си тръгна. Васил я проследи с проницателните си очи и сякаш за няколко мига прозря как е протекъл животът й през последните тридесет години. Но запази наученото за себе си и наместо това, доближи книжарят, надвеси се над него и му рече:
- Жените винаги са ме харесвали! – и се засмя доволно. – Е, какво да се прави!
Нескопосаният Пинокио го съпроводи до касата, където Васил плати покупките си.
- Ти ми харесваш – обърна се отново Васил към книжаря. – В теб има нещо, което е годно да се промени.
Намигна отново на момичетата зад щанда и излезе от книжарницата.