Брат Натома беше оставил следното съобщение на Васил:
“Брате, Лотсоппа, в низините на обществото се срещат души, побягнали от този свят. Вечер площадът е място на мечти; той е със сърце широко, но с ум, потънал в блян. На ръст е среден, дрипав като теб, крачи бавно, поклаща се и куца. Едни побягват в различен свят, други го постигат! Къде е отликата в тези думи?”
Бележката се раздели на парчета и изчезна на различни места.
Каква малка изненада, чудеше се Васил, изоставям сакрифициума и поемам в друга посока. Възможно ли е въпросният обект, да е свързан по някакъв начин с “битката в сакрифициума”. Дрипав и куца, хм, хайде да видим какво ме очаква.
Площадът пред съдебната палата беше приел дълга върволица пазарище, на което се предлагаха, коледни и новогодишни украшения, играчки и други дреболии.
Бавно и с пълно внимание Васил обходи всички сергии и разгледа хората. Забеляза двама клошари, но нито единия от тях не куцаше. Хората си купуваха какво ли не; разни работи дрънчаха, други изглеждаха идиотски и това май привличаше сърцата. Социалното умира да внася всичко в търбуха на своя свят. Да купиш значи, да бъдеш. Когато непосветеният подаде банкнотите и в замяна поеме в ръчичките си нещо лъскаво и глупаво, той се чувства признат, оценен и приет сред всички. Самотна е душата, която не се познава. Тя дерзае погледи върху себе си, очаква одобрително поклащане на глава. Обикновеният човек каквото и да прави все се кълчи, нали добре си е внушил, че където и да иде, е все заобиколен от огледала. Маскарадът на непосветеният започва с раждането и свършва със смъртта.
Васил мина зад пазарището и заоглежда градината около Паметника на Свободата. Мяркаха се лица, тъмни сенки бързаха за някъде. Чак сега имаше малко време да помисли за Мария.
Сякаш беше забравил, че тя е родом от село, намиращо се близо до Русе. Но как Мария го позна? Удивителното умение на братята Бели сърца, да бъдат неразпознаваеми граничеше с магьосничество. Всеки, сблъскал се с брат от Домена, не успяваше да запази никакъв отчетлив спомен за него. Дори сакрифициумите, които винаги бяха сериозно разтърсвани, забравяха причината за това си състояние. Оставаха мътни картини, изплъзващи се усещания, но никакви лица, дори липсваше спомен за хронологично развилите се събития, свързани с братята от Домена “Бели сърца”. А Мария, вместо да го подмине, го видя ясно и разбра кой е той. Странно, много странно!
Ако бях в обичайното си амплоа, нотариусът Васил Кумчев, спретнат, чист, гладко избръснат, с черно куфарче в ръка, нямаше така да се учудя, че Мария ме е познала след почти тридесет години. Но да познае брат Лотсоппа, окъсан и най-мизерен, заел невидимата, ала винаги ефикасна позиция, на човек встрани от обичайната социална интерпретация, е немислимо. Час по-рано, Васил би казал, че това е невъзможно, дори за собствената му майка.
Мария беше несподелената му младежка любов. Винаги нежна и внимателна, тя го разбираше и го подкрепяше във всичко. Неразделни, те бяха отделени от всички други. Васил не посмя да разкрие чувствата си и приятелството не прерасна в любов. Мария забременя, това срина светът на Васил, а сетне тя изчезна в провинцията.
Един тъмен силует слизаше по стъпалата, намиращи се в основата на Паметника на Свободата. При всяко ново стъпало силно се накланяше вдясно, изправяше се, сякаш за да не падне от залитането, изравняваше стъпките си и атакуваше следващото стъпало.
За двадесет дни Васил се запозна с повечето бездомници, просяци и клошари в града. Те го приеха тъй, сякаш го включиха в аристократичен клуб. И след като разказваха биографиите си до най-незначителното събитие, разпитваха за неговата. Бяха и мнителни, и доверчиви. Веднага поставяха новодошлия на мястото му, в някаква своя, негласна йерархия на пропадналите. Васил не познаваше в това отбрано общество някой, който да куца.
Приближи тъмния силует, все едно минаваше покрай него. Вървеше бавно и почукваше звънко, извадената от пазвата му бутилка с водка. Силуетът го забеляза и започна да го дебне.
- Хей, Радо, ти ли си? – провикна се той.
Васил се спря, все едно беше изненадан. Отвърна:
- Кой?
- Е-е, Радо, ама не ме позна? Аз съм бе – Павката! Спринтьора!
- Спринтьор ли? – замисли се на глас Васил. – В кой отбор?
- В Барселона! – сопна се Павката. – В кой? В никой, тъй ми викат – Спринтьора, щото куцам. Радо, дай да пийна малко.
Васил подаде бутилката с водка на новия си познайник, който я сграбчи жадно, настани се на стъпалата, изпъшка и сякаш свещенодействайки, я повдигна към устата си.
- Радо, седни до мене, бе. Къде си се втурнал? Кво носиш в тая чанта, дрешка ли? Чопна си я, а?
- Не, една грозотия ми я даде. Не й стояло добре.
- Не й стояло, така ли? – усъмни се Спринтьора. – Айде, бе! И ти го даде, казваш? Ха! То и аз все на грозотии налитам. Хубавките ми избягват. А бе, ти май не си Радо?
- Не съм.
- Е, нищо. Аз тъй ще ти викам, засега – Спринтьора тупна сърдечно Васил по рамото. – Ама много приличаш на Радо, ей!
- Така ли?
- Да бе, не ми ли вярваш, пу-у... И той така, като тебе се облича. Виж се, в черно и с кафеви обувки.
Васил мълчеше, а Спринтьора повдигаше начесто бутилката и дълго отпиваше. Изведнъж каза:
- Ей тия двата лъва, виждаш ли ги? – статуите на двете животни спокойно свидетелстваха разговора между двамата, вече, приятели. – Да знаеш, казвам ти го, щото ми даде пийване, за да се отморя и утешавам. В тези два лъва, както ги гледаш, тъй мирни, в тях има злато. Сто кила злато само в единия.
- И аз тъй съм чувал – каза Васил.
- А бе, чувал си! – възнегодува Спринтьора. – Пу-у… Откъде ще си чувал? Аз го знам от сигурен източник, най-сигурният. Той знае и други ценни работи, кво си мислиш ти?
- И кой е той? – заинтересува се Васил.
- А, за половин водка, повече от това, което съм ти казал, няма да узнаеш.
- Глупости приказваш! Водката ти я дадох, защото не ми се пиеше.
- Не му се пиело? Я, го виж ти! Да не си болен нещо, а? Или си обратен? – разпали се Спринтьора. – Колкото до глупостите, тях ги приказва Кофи Анан! От мен да го знаеш. ООН, права, тинтири-минтири! Откак черните започнаха да се показват по телевизора, ние нормалните, ей ни на! На улицата сме. Аз глупости през живота си никога не съм приказвал, тъй да знаеш! Пу-у…
- Освен водката нямам друго, какво да ти дам?
- Как какво? Дрешката в чантата! Я, дай да я видя, става ли? То туй, което ще ти кажа, не е евтино. А, че тя била женска тая дрешка!
- Тя и грозотията беше женска.
- А, да. Нищо, става. Вземам я. Все някой лев ще падне от нея. Знам се с една, дето продава в подлеза на гарата, ще и я шитна за десятка. Кво си мислиш, аз търговията я мога.
- Кажи ми за източника си.
- А, да. Слушай сега! И да си гроб, че никой не знае за това, което ще ти река.
Спринтьора се намести по удобно на студения камък на стъпалата пред Паметника на Свободата, потри куция си крак и отпи дълга глътка от бутилката с водка. С дълбока вяра и убеденост, той доверено прошепна:
- В града има тайнствен орден!
Сякаш Васил беше ударен с топ.
- Разбираш ли какво ти казвам? В този скапан, беден и забравен град има тайнствен орден.
- Таен орден – поправи го без да иска Васил.
- А? Да бе, таен орден! Ти откъде знаеш?
- От никъде.
- Е, да знаеш. Това - богаташи, лекари, учени, Царят, Костов, Първанов, всички членуват в тоя тайнствен орден. Русе е центърът. София е кьоше, филиал. Знаеш ли какво значи филиал?
- Да.
- А така! Буш и той е в ордена. Ти го мислиш за американец, ама той не е. Българин си е, от Бъзън. Аз съм го виждал като малък. Що бой съм го трепал, ехе! Той сега затова на Саддам си го изкарва.
- И кой ти каза за тоя орден?
- Източникът бе, кой друг! Слушай ме добре – тайнственият орден има голяма, могъща цел. Питай ме каква тя?
- Каква е?
- Да превземат света! Целият свят! Ах, как ги мразя! Да ми превземат света, ах, тия изедници! Не им стигат парите, колите, властта, всичко. А ние двамата с теб, какво? Все на грозотии. А сега им се прищял света. Моят свят! Откъде накъде?
- И кой е твоят източник?
- Не е важно кой е – огънят в Спринтьора бе достигнал разгара си. – Важно е какво ще стане с мен. Питай ме какво.
- Какво?
- Ще ме направят член на ордена. Разбираш ли? Имали нужда от мен, бил съм им важен. Царя-Маря, Костов и Буш, не им вършели работа, да, ама аз ще им свърша. Питай ме…
- Каква работа?
- А-а, стана ли ти интересно! Виж какви работи ти споделям само за една дрешка. Приятел ли съм ти, кажи?
- Приятел си.
- А така! Слушай сега внимателно – в ордена търсят някой, който я разбира психологията. Чаткаш ли? Не някой си там Фройд-Мройд, Юнг, а някой истински, с опит. Като мен.
- И защо си им?
- Е-е, как защо? Ама, че си непросветен, пу-у… Нали като превземат целия свят, ама до дупка, до най-последната му част, до ъгълчето и сетната педя, чак до Антарктида, ще им трябва някой, който да знае, как да се управлява тоя превзет свят. Ама целият. Аз съм този човек!
- Не ти вярвам.
- Пу, глупак! Не ме познаваш. Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Спринтьорът! Като ме викаха в Барселона, аз Бен Джонсън го надбягах без стимуланти, никакъв допинг. Карл Луис почерня от яд, докато ми диша прахта. Кво знаеш ти бе! Пу-у…
- И кога ще те приемат?
- Чакат да си намеря помощник, оръженосец. Да сме комбина! Гледал ли си “Междузвездни войни”? Ситите винаги ходят по двама – “Ноу мор, ноу лес”. Робин Худ и Санчо Пантата, познаваш ли ги?
- Дон Кихот и Санчо Панса.
- А бе, няма значение. Ние ще бъдем Павел, свети Павел, знаеш ли го, а? Та ще бъдем Павел и… А бе, Радо, как се казваш ти, бе?
- Рабинтрадат Тагор.
- Кво, ти да не си румънец, бе?
- Да.
- Е, нищо. Те в тайнственият орден не са расисти.
Спринтьорът остави празната бутилка настрана, изтри ръката си в дрипавата си дреха, подаде я на Васил и гордо рече:
- Приемаш ли да си ми като брат, Тагоре?
Васил подаде ръка, която беше най-сърдечно стисната. Последва прегръдка, новата духовна общност беше скрепена окончателно. Разчувстван Спринтьорът се разплака.
- Е, братко, Тагоре, сега, след като сме едно, трябва да си разменим по нещо.
- Че аз нали ти дадох и водката и чантата с дрехата – възпротиви се Васил.
- То е друго, тогава бяхме чужди – поясни Спринтьорът. – Вече сме братя, свои сме, все едно една майка ни е раждала. Какво ще ми дадеш?
- Не знам – отвърна Васил. – Останах без нищо.
- Каква е тая цигара в устата ти? Не е запалена, нали? Дай ми я.
Васил му подаде цигарата. Спринтьорът я ръфна с почти черните си зъби и веднага я запали.
- Ти какво ще ми дадеш? – подкани го Васил.
- А, да – Спринтьорът измъкна една непрозрачна и много красива бутилка от широкия си джоб и я връчи на Васил. – От ликьор е. Ама е празна. Виж й запушалката, масивна и сякаш е инкрустирана със скъпоценни камъни, какво ще кажеш.
- Благодаря – просто отвърна Васил и малко учуден заразгледа красивата бутилка с ликьор.
Задължително трябва да науча откъде този непосветен знае за Домена, трескаво разсъждаваше Васил. Хм, дали бръщолеви някакви свои си щуротии или някак наистина е научил нещо. Да, трябва да разбера. На всяка цена.
Ала когато повдигна глава, за да зададе въпроса си, Васил се втрещи. Не видя никого. Спринтьорът беше изчезнал. Сякаш беше побягнал и съвсем безшумно се бе изгубил от поглед. Васил обиколи Паметника на Свободата, притича в няколко посоки. От Спринтьора нямаше и следа.
Какво става тук, по дяволите! – изруга наум Васил.
Без да мисли, той разклати, а сетне отпуши празната бутилка. Обърна я с гърлото надолу. На мига от нея се подаде нащърбения крайчец на катомодрия.
Този път Васил изруга на глас.