24.11.2007 г., 21:07 ч.

Братята Бели сърца VI - Господин Верду 

  Проза » Повести и романи
1132 0 0
37 мин за четене
Мислите, че това не може да ви случи? Лъжете се! То вече ви се е случвало…
----

 “Брат Лотсоппа, не реката, а хотелът предлага на обикновените удобства. Приеми ги, за да те приеме тя – възжелаещата, ала само скришом страстна. Иди, срещни я, промени. Сега!”
Васил, съсредоточен и замислен, скъса на безброй парчета катомодрията; остави на поне десет различни места частите от третото послание за тази вечер. В него се надигаше гняв, който умелото съзнание на Васил съвсем скоро овладя и напълно угаси.
Спринтьорът не е брат, в това съм сигурен; дали някой не го е подучил. Но защо? Какъв е смисълът от срещата ми с него? Досега не се е случвало да признаваме съществуването на Домена, дори и на шега. Странно е! Но което значи, че е забавно. Ако в стратегията на настоящата модрия е заложено усложнение, с което не съм запознат, ще е интересно да науча причината за тази загадъчна спринтьорска намеса.
Васил прибра празната, но красива бутилка от ликьор на мястото, където преди се намираше бутилката с водка и се извърна на изток. На петдесет метра от него се намираше хотел “Дунав”; без да бърза, той се насочи към него.
Момче в черен костюм, бяла риза и ярка червена вратовръзка стоеше облегнато на стената пред входа на хотела, пушеше; мисълта му го бе отвела някъде. Когато видя крачещият точно насреща му прокъсан бездомник, отегчение заля лицето му. Васил превари всяка негова отблъскваща реакция.
- Здравей, знам, че няма да познаеш в коя ръка държа сто лева, затова ще ти помогна. В дясната са, печелиш, ето вземи ги.
Замечтаното момче се опули; сякаш блуждаещите очи и досадата се бяха сблъскали и взаимно унищожили. Сега в него цареше интерес и само мъничко съмнение.
- Как така печеля… тези пари не са мои.
- Виж, приятелю – поде Васил. – аз имам пари, но нямам подходящи дрехи, като изключим чистия потник под тази прокъсана и извехтяла дреха, който, разбира се, ти сега няма как да видиш. Но щом сам се увери, че в дясната ми ръка има сто лева, то надявам се ще ми повярваш и за потника. Както и за всичко, което възнамерявам да ти разкрия. Не знам, учудваш ли се, но аз нямам къде да преспя. И най-важното нямам приятел на когото да се доверя.
- Нищо не разбирам - отсече момчето; но макар да казваше истината, в очите му се четеше интрига.
- Сто лева, за да получа в аванс доверието ти. А сега виждаш ли лявата ми ръка, там са няколко по сто. Искам да ми помогнеш да си осигуря прилично облекло, да получа стая в хотела, а и още някоя друга дреболия. В замяна тази вечер за теб ще бъде ден за заплата.
Сделката беше сключена с желязно съгласие и от двете страни, а единомислието на мъжа и момчето скоро щеше да даде поразителни резултати. На първо време Васил беше скрит в една стая метър на два, а замечтаното момче се впусна да изпълнява новата си задача. Искаха от него тесен мъжки панталон, светла риза с възширока, вълниста яка, пелерина, по възможност светлобежова, а ако не се намереше такава, кафявата също щеше да свърши работа, обувките вече трябваше да бъдат само и единствено кафеви, изострени отпред, специална шапка, някакво чисто бельо, голяма лула, прибори за бръснене и най-скъпият възможен парфюм. Тридесет минути и поръчката беше изпълнена. Загърнат в светлобежовата си пелерина, Васил беше съпроводен от замечтаното момче до третия етаж, където получи своята стая. Нови сто лева, но този път в четири екземпляра, преминаха от ръката на мъжа в ръцете на момчето.
- Къде мога да те открия пак?
- Долу на входа. Там пуша и мечтая.
- Ще дойдеш ли след час в ресторанта.
- Щом искаш.
- Ще успееш ли да ме познаеш?
- Ха, едва ли – засмя се момчето. – Ще се наложи да ми се представиш.
Васил се изкъпа няколко пъти, избръсна се, облече новите си дрехи, изля парфюма отгоре си, захапа лулата и слезе в ресторанта на хотела. Избра една маса до прозорците, седна и зачака.
През три или четири маси вечеряше стар човек, приведен над храната си, той бе зает изцяло с нея. Само от време на време оставяше приборите пред себе си, спираше се, за да сдъвче добре, а сетне почиваше разсеян. Брат Амарел си беше такъв, възприемаше света в подробности, без да се налага да му обръща особено внимание.
“Възжелаещата, ала само скришом страстна…”, повтори в ума си посланието от катомодрията Васил. Няма как да е инак, уверен съм, че става дума за сакрифициума. Днес тя празнува рождения си ден. Щом братята искат да съм в хотела, то значи, тя ще празнува в ресторанта му. Сигурно, след случката в магазина за дрехи настроението й е ужасно. Е, какво да се прави, ще запомни своя тридесети рожден ден.
Ресторантът на хотел “Дунав” беше почти пълен, тиха глъч се носеше наоколо. От време на време, мъжко боботене тромаво се плъзваше от една посока или писклив женски смях се стрелваше в друга. Заведенията за обществено хранене, както всяко място за обществено правене, са развъдник на най-низкото в човека – чувството за приравняване с другите, сластното усещане, че се отриваш  в тях, че си приет в обществото им. Огледалото е важно нещо; то показва, че те има, че съществуваш. То е упование и утеха. Заело мястото на Бог, огледалото е новият господар на света. И кое мислите е името на най-съвършеното огледало? Социумът. Обществената среда е низ от огледала, които безспир препращат към сърцата си стотиците празни отражения на обикновения човек. Нужно е око, в което непосветеният да се огледа; да се покълчи, да закриви костите си, да извърне всяка своя става. Месата се тресат, а умът се мята и обзет от бяс се чуди, какво да направи, че да се хареса.
Бялото сърце на всеки брат е чисто и не е обзето от страха на самотата. То е извлякло от плътта си отровата на злото, в него вече не шета нито страстта по признанието, нито мъката на отричането. Силата е в самосъзнанието! Опознало корена и същността си, Бялото сърце благоденства и добрува.
Черното сърце на непосветения човек се гърчи в затвора на битието си. Съвременната технология е населила светът му с хора и събития; телевизорите пращят, телефоните довеждат гласове от хиляди километри, но самотата тегне в празното му сърце. Не познало себе си, то не познава нищо. 
Две жени, едната грозна, а другата тежка, стъпиха на територията на ресторанта с цялата претенция, която бъка в неудовлетворената жена. Очичките им търсеха своето място, бутовете им потрепваха в очакване на приключенията, които животът им дължеше. И тогава го видяха! Мъжът – истинският! Висок и силен, с прекрасна пелерина, която се вееше върху стройното му тяло, с изящна капела, която покриваше главата; кестенявите му, вълнисти коси красиво падаха на раменете, златисти кичури проблясваха насред мътната светлина на ресторанта, сини очи ги галеха отдалеч. Като че ли, мъжът махаше на тях, малко притеснен, ала настоятелен. И тогава дочуха имената си, или поне страшно им се искаше все още това да са техните имена:
- Елена, Жулиета, моля ви, елате при мен… как само се радвам!
Хипнозата довлече двете жени до масата на Васил. Той издърпа два от столовете и галантно ги покани. Ушите им чуха, а душите приеха най-достоверните комплименти в живота. Тази вечер случваше се нещо, което двете жени досега само бяха сънували.
Елена, сакрифициумът, първа се окопити и плахо запита, сякаш опасявайки се, че отговорът можеше изведнъж да прекъсне тъй сладкия блян.
- Извинете ме, но не си спомням – откъде се познаваме?
Помниш ли просякът от преди два часа, помисли си Васил. Отрепката, която бе готова да смачкаш, нечестивецът, който се осмели да навлезе в полезрението на честолюбивата ти особа. Това съм аз, не ме ли позна!
- О, мадам, прощавам ви, че не сте запомнили моя милост. Вие бяхте толкова ослепителна оная вечер, а аз таях притеснението си и само ви наблюдавах. Имаше скромно събиране на вашия колектив, прекрасната ви приятелка също беше там – Жулиета, тежката жена, почти се огледа, за да се увери, че не става дума за някоя друга прекрасна приятелка, – беше преди година, а аз случайно се намирах наоколо… 
- Ах, да – възкликна Елена, която нищо не си спомняше, – вие бяхте господин…
- Верду. На вашите услуги – поклони се Васил.
- Как? – без да иска изписка дебеланата.
- Верду, мадам. Господин Верду. Аз съм поет. Това е моят псевдоним. Имам две стихосбирки, които са в печат – Васил завъртя майсторски лулата си с длан, която замени единия край на устата му с другия.
Двете жени го зяпаха, изумлението ги беше обзело дотам, че те дори не се поглеждаха, бяха забравили една за друга.
- Какво води – поде Васил – две красавици като вас на място, където похотливите мъже не ще успеят да въздържат страстта си?
Откак приказният мъж я бе нарекъл прекрасна, Жулиета му вярваше във всичко, тя чувстваш как мъжки погледи от безброй посоки потичат към нея.  Изведнъж се сепна и сякаш озарена от промисъл се провикна:
- Тя има рожден ден! Дошли сме да се почерпим.
Смуглото и тясно лице на Елена почти се изчерви, тя сведе глава. Скромността беше накит, който не й отиваше, подкупното й сърце туптеше, жажда се надигаше в него.
- О, каква изненада – пееше гласът на Васил. – Как само съм очарован! Моля ви, Елена, простете желанието ми и ме удостойте с честта да поръчам вечеря по случай рождения ви ден.
Васил махна властно с ръка на келнера, който дотича на мига. Поръчката, която получи, щеше да ангажира целия персонал на кухнята. На келнерът бяха изредени дузина специфични изисквания, отгоре му се сипеха подправки, деликатеси, вина и какво ли не. Господин Верду се намираше в гастрономическа треска. Междувременно със скришно движение Васил показа на келнера най-дебелият портфейл, който той беше виждал някога. Двете жени наблюдаваха комедията на магнетичния и самоуверен мъж без съпротива или мисъл за несъгласие. Скоро масата започна да се пълни, безумно скъпи вина се лееха в чашите.
- Честит рожден ден, красавице – белите и равни зъби на Васил правеха усмивката му ослепителна, хищникът в него протягаше лапи и разкриваше острите си нокти.
Господин Верду зададе десетки въпроси на двете изгубили умовете си жени. При всеки техен отговор той намираше от какво да се възхити, не пропусна подходящите моменти, в които да докосне нежно и закачливо Елена, духовитостта му пожъна небивали успехи.
Изведнъж господин Верду зададе следният въпрос:
- Мадам Елена, вие готова ли сте да дадете някому сърцето си, ако той го поиска.
Двете жени се изкискаха, а дебеланата сръга с лакът грозната си приятелка.
- Ами зависи кой желае сърцето ми? – отвърна рожденичката с пресметливо клатене на глава.
- О, мадам Елена, колко съм несъобразителен! Мисълта ми беше, че вашето благородно сърце би откликнало само на един чист и възвишен дух. Аз така разбирам любовта.
Грозната жена свъси вежди. Макар самотата да беше господар на съществото й, тя не беше склонна да дава, преди да получи.
- Мъжът затова е мъж – започна да излага страшната си философия Елена, –  само когато е способен да направи жената щастлива. Аз не мога да се доверя на човек, който няма сили да носи отговорност. Някой егоист, на когото трябва да готвя, да пера, да гладя, а той да стои и нищо да не прави. Аз не съм намерила сърцето си на пътя, че да го даря на такъв мъж.
Дебеланата беше съгласна с всичко, което чу, кимаше и тактуваше с месестият си пръст по масата. Господин Верду направи ефирен жест с ръка и рече въодушевено:
- Но това, мадам Елена, не са ли дребни неща. Не е ли по-важно мъжът да е романтичен, макар бедняк, да е любящ, пък ако ще, друго да не прави.
Грозната жена се възпротиви, сякаш чувстваше непосредствената заплаха на романтиката и любовта.
- Не, не е така. Не съм съгласна. Аз нали ги знам мъжете, обичат те, докато ги переш, свалят ти звезди, само когато ги храниш, а щом ти имаш нужда от нещо, тях ги няма. Нещастници! Аз съм жена, имам нужда от уважение, от дреха, от парфюм, от пътешествие. Как ще изляза по магазините и само ще ги разглеждам, да не съм просякиня. А той, романтичният, ще се налива с ракия при вулгарните си приятели. Не, не искам аз такъв мъж.
Васил не се предаваше, дори напротив, забавляваше се.
- Но ако първо дарите сърцето си, мадам Елена, на чистия и възвишен дух, ей така, безрезервно, без никакво очакване, ама разбирате ли ме, цялото сърце, без никакъв остатък, няма ли само поради тази безкористна и приказна причина, да сте щастлива и напълно задоволена.
Грозната и тежката жена се изблещиха, умовете им не побираха казаното.
- Но как да сторя това? – роптаеше мадам Елена. – Как да дам, ей така, без да помисля за своите нужди, без да знам, че ще получа. Та това е немислимо, това е глупост. Аз искам да съм обичана, а не да бъда ползвана. Мъж, който взема от мен, без даде, не ме заслужава, никак не ме заслужава.
- Но представете си, мадам Елена, че просякът, който е поискал любовта ви, ей така, без да предлага насреща гаранции, го прави само за да ви изпита, да види, способна ли сте на най-чиста и свята любов, като тази в книгите, театъра или стиховете. Да предположим, че от земята, от канала, изникне мъж, гол и бос, и ви рече, аз съм чист и възвишен, обичам ви, заобичайте ме и вие, ала знайте, аз нямам какво да ви предложа, нямам дом, нямам работа, дори дреха си нямам, ала съм ваш, моето тяло, моята душа и моят дух са ваши, без ресто и без задна мисъл. Какво ще сторите вие тогава, мадам Елена?
Грозната жена от няколко минути размахваше недоволно пръст:
- Не, не и не – дебеланата повтори безгласно всяко от не-тата на своята дружка. – Какво да правя аз такъв мъж. Той да не е цвете, че да го гледам.
- Ами ще го любите, мадам Елена, какво друго! – подметна Васил.
- Ха, че той мене няма ли да ме люби. Но ще иска и да яде, да му купя дрехи, да му ги изпера, да ги изгладя. И какво ще се получи накрая. Ще ме остави и ще тръгне след някоя фльорца. Знам ги аз мъжете, готованци и поспаланци, ама очите им шарят.
- Но вие не ме разбрахте, мадам Елена, въпросният мъж е чист и възвишен дух, той е благо сам по себе си. Той ще ви обича изцяло и докрай.
- Ха, че аз не съм ли чиста и възвишена! Мигар не съм способна да обичам с цялото си сърце и душа! Само аз си знам колко съм любвеобилна и добра, ама след като мъжете са такива, голи и боси, аз какво да направя.
В този момент на входа на ресторанта се появи огромен букет с цветя, или по-скоро това бяха канонада, грамада от букети с цветя. Само два глезена се подаваха изотдолу им. Тази пъстра и ходеща градина влезе смело в ресторанта, въпреки че при всяка крачка се поклащаше, сякаш всеки момент щеше да се срути. Спираше се до всяка маса и предлагаше, ту едно цвете, ту цял букет. В повечето случаи, гостите на ресторанта се подчиняваха на социалния си рефлекс и купуваха по нещо. Когато господин Верду видя продавачът на цветя, щракна мощно с пръсти и му привлече вниманието:
- Моля, вие, приятелю с цветята, елате насам ако обичате.
Веднага щом чу призива на Васил, ходещата градина почти се затича към масата, на която седяха шармантния господин и невзрачните дами. Господин Верду изрече поредното си заклинание:
- Мосю, продавач на цветя, вие държите в ръцете си богатство. Какво мога да направя за вас, за да ви склоня да го споделите с мен.
- Ами, да ми платите – отвърна един познат глас, дошъл някъде иззад цветята.
Две хладни, но и страстни, сиви очи проблеснаха срещу Васил. Изпито лице и високо чело, сякаш се изникнаха от небитието. Спринтьорът, позна го Васил.
- Мога да ви предложа букет “Разкош” или по-добре букет “Семерамида” – Спринтьорът започна да подава букетите на Васил, като му предлагаше всеки следващ. – Но виждам, че вашите дами са три, затова ще ви предложа и букет…
- Дамите са две, мосю продавачо на цветя – поправи го господин Верду.
- О, извинете ме –  поклони се Спринтьорът заедно с цялата грамада от цветя, които едва задържаше в ръцете си. – От питиетата е. Ала все пак, нека ви предложа букет “Чистота и Възвишение”. Това е най-красивото творение на природата, струва си да го видите, да го имате или най-добре да го дарите…
Когато чуха названието на последния букет, двете жени се облещиха. Васил беше на ръба да избухне в гръмогласен смях.
- Купувам го, мосю, купувам всичко – рече господин Верду и измъкна портфейла си, който беше тежък почти колкото дебелата Жулиета.
Спринтьорът не се помая нито за миг:
- О, галантни господине, вие разбирате от изкуство, вие сте щедър, аз съм готов да ви направя отстъпка, голяма отстъпка. Петдесет процента! Двадесет и два букета, при средна цена петнадесет лева, това са, да знаете, едни наистина чудесни букети, прави някъде около… да, и като пресметнем отстъпката, която ви обещах, прави точно ъ-ъ… триста деведесет и два лева и десет стотинки.
Не повече от дванадесет букета от по три цветя, се разпиляха върху масата на господин Верду, който отброи четири столевки, постави ги на масата пред щастливия продавач на цветя, след което сложи на кръст пета столевка върху долните четири.
- Тези цветя са по случай вашия рожден ден, мадам Елена, моите почитания.
Грозната жена изглеждаше още по-грозна сред множеството цветя наоколо й, макар да бе омекнала, дори сащисана от вниманието, с което беше удостоена.
- Не трябваше, господин Верду, наистина не беше нужно – топеше се тя.
Господин Верду махна на келнера, който притича веднага.
- Кошници, моля!
- Но ние нямаме такива – смутено отвърна келнера.
- Тогава купете  – намигна му господин Верду, нова столевка смени притежателя си.
Масата и поведението на господин Верду бяха арена, която се наблюдаваше от всички в ресторанта на хотел “Дунав”. И макар той да се държеше като простак, като току що пръкнал се новобогаташ, всички бяха възхитени от него. Мощното му тяло, красивото му лице, самоувереното му държане, а и портфейлът му омагьосваха всички.
Само Спринтьорът комай беше трезвен. Сякаш щом видя, че насреща му е човек, който не се дърпа и е готов да плаща, за разлика от наперените, но стиснати глупаци, които щъкаха навсякъде, той реши да не пропуска късмета си. Ако сега Васил му кажеше, братче, това съм аз, Радо, твоят оръженосец от тайния орден, то сигурно Спринтьорът щеше да си глътне езика. Кой знае? Но вместо да го глътне, той го използва и то само как:
- Благородни господине, моля обърнете внимание на това, което ще ви покажа сега. Аз знам, вие ще го оцените по достойнство, то е ослепително, изящно изделие, доставено е в нашия град от най-скъпия бутик на Париж и за мен е чест да го предложа точно на вас. Вашата дама ще изглежда като принцеса, когато го облече.
И тогава Спринтьорът измъкна от някъде същия масленозелен дамски костюм, който Васил купи от магазина за дрехи в пресечката на “Александровска” и се опита да подари на подкупната контрольорка от Агенцията за защита на потребителя, а след това размени със Спринтьора пред Паметника на Свободата за ценната информация, че таен орден със седалище в Русе се опитва да превземе света.
   Кошмарът на грозната жена се завърна. Беше го забравила, но си го припомни. Черното й сърце се сви и изчезна, замени се от самота и жлъч. Тя скочи на крака и избухна. Сипеше обвинения, зениците й бяха остриета, душата й пъклен резервоар:
- Този човек – тя сочеше с пръст Спринтьора и го пробождаше в гърдите – ме преследва. Подиграва ми се! Безделник! Отрепка! Ще те арестувам, ще те пратя в затвора, аз съм само една беззащитна жена, върша си работата, а той, първо в магазина, а сега тук, в ресторанта, където съм дошла на спокойствие и сред приятели да празнувам рождения си ден, идва, домогва се до мен. Какво искаш, престъпнико? Какво искаш от мен, жената?
Спринтьорът се беше ококорил, устата му бе зинала, а умът стоеше парализиран.
- Аз, аз… имате някаква грешка. Аз не съм…
- Грешка, така ли – злобния вой на грозната жена разтресе ресторанта на хотел “Дунав”, тя се извърна към Васил и потърси помощ от него. – Помогнете ми, спасете ме, този човек е изчадие, той иска да ме унижи, иска да се чувствам виновна, желае да ме убие, разбирате ли това? Ох, не разбирате! Аз съм го виждала и преди. Месеци наред той ме преследва, дебне ме, иска нещо от мен. Иска да взема! Да, иска да вземе, да ми вземе всичко! Какво искаш да вземеш, убиецо, аз нямам нищо, нищичко си нямам. Ах, колко съм нещастна, как не разбирате…
Васил се чувстваше толкова добре, че му идеше да запее. Тази вечер почвата беше толкова благодатна, че наедно можеше да се сее и да се жъне. С най-сериозния си и категоричен глас той рече:
- Вие, продавачо на цветя, сте мерзавец. Предизвиквам ви на дуел.
Васил едва се сдържа да не се разсмее като видя как реагираха всички. Първо, Спринтьорът замига така скорострелно, че ако клепачите му бяха крила, сега щеше да бъде на километри от ресторанта. Грозната Елена, която в театрална безпомощност се беше впила у господин Верду, отстъпи на крачка от него и се взря в лицето му, сякаш да се увери, че е чула добре; колкото до дебеланата, тя гордо и доволно се изду. Сред останалите посетители на ресторанта се чуха възклицания, шепот и само от някъде едно дете се изсмя. Господин Верду добави:
- Избирайте, пистолети, шпаги или пестници.
В същото време в помещението на ресторанта влезе замечтаното момче, което помогна на Васил при набегът му в ресторанта на хотела.
- Това е моят секундант – провикна се Васил. Всички зяпнаха замечтаното момче, което никак не се впечатли от това.
Изведнъж сред масите, тромав и важен, заприближава едър и млад мъж, явно охраната на хотела.
- А това ще бъде вашия секундант, мосю продавачо на цветя – каза Васил като посочи едрия мъж.
Изведнъж охранителят се оказа в средата на всецялото внимание, но никак не знаеше какво да го прави. Гледаше, ту странно, но добре облечения господин Верду, ту Спринтьора, с неговите вехти парцали. Изведнъж сграбчи уплашения до смърт скитник и го завлачи към изхода на ресторанта.
- Парите ми, не си взех парите за цветята – развика се Спринтьорът.
- Никакви пари нямаш тук – промърмори бабанката.
- Но той ми плати, аз, аз… му оставих и “Разкош” и “Семерамида”, дори най-драгоценното ми – “Чистота и Възвишение”.
Това никак не омилостиви едрия мъж. Но господин Верду отново се намеси:
- Хей, мосю Херкулес, извинете ме, но моят съперник в дуела, наистина забрави парите си на нашата маса. Би било безчестно от моя страна да ги задържа и не му ги върна.
Охранителят се спря, умът му се опитваше да работи и накрая успя.
- Хайде, вземи си стотинките, безделнико, и се омитай.
Влачейки го в обратна посока, охранителят тресеше крехкото тяло на Спринтьора, от което очите му заскачаха като на кукла. Щом бедният човек взе петте банкноти от масата, плахо рече:
- Костюмът е също мой – и посегна да вземе масленозелената дреха. Грозната жена трепереше, черепът й почти пробиваше кожата от яд.
И точно когато на Спринтьора му предстоеше да измине отново, провесен във въздуха, пътят до вратите на ресторанта, господин Верду отсече със справедлив глас:
- Но, вие забравихте, съпернико, забравихте! Взехте банкнотите, а не взехте портфейла.
- А? – едва промълви Спринтьорът.
- Портфейлът, казвам, забравихте го.
Васил вдигна високо свръхдебелия портфейл, който всички видяха и го постави в треперещата ръка на Спринтьора.
- Но, но… той не е мой – прошепна страхливо бедния човек.
- Ама, как да не е ваш, мосю съперник! – възнегодува господин Верду - Вие не се опитвате да ме подкупите, нали? Аз да не съм някой страхливец или черно сърце. Не-е, не може така, веднага вземете си портфейла! Насрочвам нашия дуел утре призори пред вратите на съдебната палата. А сега, мосю Херкулес, може да изпълните вашето задължение и в качеството си на секундант, да опазите здрав и читав моя съперник до утре заран.
И пак, като в сън, Спринтьорът пое огромния портфейл и вдигнат за прокъсаната си яка се зарея в пространството към изхода на ресторанта. Но не му беше съдено да излезе. Един стар и плешив мъж, доволно нахранен, се изпречи на пътя му.
- Ще може ли – зафъфли той, като потупа едрият мъжага по кръста, понеже раменете му бяха твърде високо и встрани, за да ги достигне – да възпра походът ви, мосю Херкулес? Апропо се чудя, защо ли вашата майчица е кръстила особицата ви с това име, след като се борите не с хидри, а с цветари. Странно ми е и не знам отговорът на този въпрос, ала бялото ми сърце нашепва, че тук се извършва несправедливост. Моля ви, запознайте се с мен, аз съм адвокат Пешев. Моите услуги ще ви опазят или унищожат.
Циркът е изкуство на атракцията и е прекрасно да си негов наблюдател. Ала станеш ли неволен участник в цирково представление, вихърът му те помита, а ти дори не разбираш това.
Охранителят първо сви рамене, а сетне се изблещи:
- Аз си върша работата, това е!
- Охо – възкликна плешивецът – какво нахалство! Значи работата казвате, мосю Херкулес, хм. А сега моля ви, бъдете така добър, бръкнете в десния си джоб и извадете това, което намерите в него. Да, да, направете го, точно така…
Едрият мъжага зашава с дебелите си пръсти в джоба, изведнъж ръката му застина. Напипа нещо и бавно го извади. Държеше портфейл, който беше напълно идентичен с този, който гротескно се подаваше измежду пръстите на Спринтьора.
- Това не е мое – избоботи охранителят.
- Аха – доволно се провикна адвокатът Пешев. – колко проникновено! А защо, мосю Херкулес, след като този портфейл не е ваш, се намира във вашия джоб?
Изненадите се сипеха и нямаше кой да им се противопостави.
- Някой ми го е пробутал – заоправдава се смутения мъжага. – Ъ-ъ, пробутал ми го е някой…
- Ехе – не се стърпя и подвикна изненадано старецът – каква мистерия! И кой според вас, мосю Херкулес, е натикал този дебел портфейл във вашия джоб?
- Той! – ревна охранителят, като разтърси с ръка Спринтьора.
- Уха – плесна с ръце брат Амарел – какво разследване! И вие, мосю Херкулес, смятате, че човекът, който забрави в уплахата си своя първи портфейл, ще бъде дотам лукав, да вмъкне незабелязано втория си портфейл във вашия джоб?
- Аз не съм извършил престъпление – възпротиви се със сетните си сили охранителят, после се извърна към Спринтьора, който все така висеше стиснат в юмрука му и добави гневно – Та той е само един просяк, всяка вечер идва тук и продава цветята си, управителят му позволява, проявява милост! Откъде, по дяволите, човек като него ще разполага с два портфейла пълни с пари?
Управителят вече бе дошъл, деловото му лице обещаваше решения, а мъдрите очи – справедливост.
- Какво става тук, какъв е този панаир?
И точно тогава сакрифициумът се намеси: 
- Това същество – грозната жена посочи Спринтьора – ме обиди и се опита да ме унизи. Преследваме, натрапва се, а клиентите ви не могат да отпразнуват рождените си дни на спокойствие и сред обичта на своите приятели във вашия ресторант. Освен това твърди, че тези два портфейла са негови. Що се отнася до мен, може би трябва да ги отворим и да проверим, има ли в тях документи, които да сочат кой е техният собственик.
Целият салон не се хранеше, не разговаряше, всички бяха обзети от вцепенение, случващото се ги опияняваше, те не контролираха интересът и вниманието си.
 Управителят се обърна към висящия Спринтьор и свойски му рече:
- Кажи ми, Павка, тези портфейли твои ли са?
- Ами… да.
- Не са негови – разкрещя се грозната жена – той ги е откраднал, откраднал ги е, и аз знам от кого!
- От кого? – важно попита управителят.
- От мен! – отвърна сакрифициумът.
Малисидия е ритуална процесия по убиване на злото. Методиката й и нейните резултати твърде много се различават от възприетите в обществото. Социалната среда е наложила множество начини за борба с индивидите, които се отклоняват от нейните предписания. Понякога тя ги нарича болни и поради тази причина ги лекува, друг път ги зове неморални, а след това ги укорява. Случва се да ги обвини в престъпления и да ги осъди. Инструментите на социума са безброй, но те не постигат това, което се постига чрез малисидия. Промяната, пробуждането, превръщането на черното сърце в бяло, това е малисидия! Целите на братята Бели сърца се осъществяват посредством малисидия – убиване на злото. Това е акт на върховна, разтрисаща и необратима обнова, малисидия е магичен взрив от ядрен порядък. Тази вечер сакрифициумът се беше превърнал в арена на космичен сблъсък.
Грозната Елена сама се изненада от убедеността си, че портфейлите са нейни; инак цялото нейно съзнание постоянно й припомняше, че това не е вярно.
- Можете ли да го докажете? – попита управителят.
- Мога – уверено отвърна Елена, без да знае какви думи ще последват в устата й. – В двата портфейла няма никакви документи, само банкноти по сто лева. Моля проверете! Без да съм поглеждала в тях няма как да знам това, нали? Днес аз имам рожден ден. Аз и моята най-добра приятелка Жулиета решихме да направим някои покупки. За тази цел събирахме дълги години спестяванията си на тайно място в старата къща на майка ми, която се намира на село. И двете сме злощастно омъжени. Съпрузите ни са егоистични, властни и алчни, затова не внесохме парите по сметка в банка; трябваше някак да ги опазим за себе си. Тази сутрин разделихме парите в тези два еднакви портфейла, и бяхме готови да ги похарчим всичките. Но преди три часа когато влязох да направя някои покупки в един магазин за дрехи, този прошляк се намъкна вътре започна да ме обижда, а най-накрая ми предложи да ми подари ето този зелен костюм, който стоеше закачен във въпросния магазин; учудих се, той не ме познава, защо ще желае да прави това. Запитах се, как това изчадие при този си вид, може да разполага с пари, но това не ме интересуваше, притеснена и уплашена, аз напуснах магазина. Не съм видяла какъв е номинала на банкнотите, с които той е платил костюма, в такъв случай може би щях да разбера, че съм обрана. Разполагам с двама свидетели на тази сцена. Чак когато излязох навън, където ме чакаше Жулиета, двете разбрахме, че единия портфейл липсва. Този арогантен тип не само, че е откраднал парите ми, но и се е подиграл с мен, искайки да ми подари нещо, купувайки го с тях. Докато се осъзнаем той беше изчезнал. Но не за дълго. Двете с Жулиета дойдохме тук, във вашия ресторант, не за да празнуваме, а за да обсъдим какво ще правим, бяхме обрани, а мъжете ни не знаеха за парите, които сме притежавали. Ситуацията беше крайно неприятна. Междувременно този галантен мъж и поет, господин Верду, без да знае нашата тревога, съвсем безкористно ни покани на своята маса и пожела да ни почерпи, след като научи за моя рожден ден. Тогава този крадец се появи в ресторанта, предполагам знаейки, че в нас има още един портфейл с пари. Може би ни е следял кой знае от кога. Приближи се и изкуши тъй очарователния господин Верду с предложението да ми дари някой от букетите, които носеше със себе си, така и се случи. Аз съм убедена, че крадецът е искал да открадне и нашия втори портфейл. За да не му позволим, а и за да го изобличим, аз подшушнах на скъпата ми Жулиета, да извади върху масата портфейла, който се намира у нея. По този начин щяхме да хванем крадеца на местопрестъплението, а и косвено да докажем, че другия портфейл, за когото допуснахме, че е някъде у него, е също наш. Но тази отрепка, крадецът, извратеният тип, който се наслаждава на женското нещастие и се подиграва с него, беше дотам хитър да не посяга към портфейл, който не е скрит, а поставен на масата. Неговото безочие стигна и по-далеч, той извади от прокъсаната си шуба зеленият костюм и отново го предложи. Тогава аз се реших на отчаяна стъпка, обвиних го в обидите, които ми нанесе по-рано в магазина за дрехи. Разбира се, той се направи на неразбрал. Но смелият господин Верду се намеси геройски и поиска тъй рицарски да защити честта на озлочестените дами. В него момент вашия съвестен служител ъ-ъ… мосю Херкулес, щом забеляза криминалния вид на крадеца, го улови и пожела да го изхвърли от ресторанта, за да възвърне спокойствието и уединението, което до преди това цареше тук. И когато аз и Жулиета не знаехме какво да сторим и нямаше как да докажем, че сме обрани някъде, на едно друго място, наглият крадец се прожалва, че е забравил парите си на масата, уж имайки предвид, че говори за парите от платените цветя, които явно преднамерено е забравил на масата. Но преди всичко е целял да подведе господин Верду да види втория портфейл върху същата тази маса и грешно да заключи, че той също е собственост на крадеца. Тогава вашият честен служител, мосю Херкулес, отново го дотътри при нас. Замислената хитрост се задейства и господин Верду поиска да възвести вменената му справедливост. Нали знаете, добрите сърца са винаги жертва на злите. Получил и втория портфейл, този хладнокръвен бандит, а не безобиден цветар, е подхвърлил първия откраднат ми портфейл, този от магазина за дрехи, в сакото на вашия охранител, може би с цел да се предпази от евентуално мое обвинение, което както се вижда аз съвсем основателно отправям на всеослушание, за да докаже, че в него няма никакъв друг портфейл и поради тази причина аз си измислям цялата истина, която сега споделям с вас. Може би минути след това, отвън, когато опасността от обвинение ще е отминала, той е щял да си го възвърне от джоба на честния и нищо не подозиращ мосю Херкулес. И когато подлият крадец реши, че е постигнал целта си, се появи непознатия ми, но достоен адвокат Пешев, който е забелязал поредното коварство: как първият портфейл е сменил местообитанието си, джобът на моят похитител, и се е озовал в джоба на мосю Херкулес. За жалост, уважаемият господин Пешев не е разбрал кой е извършил ловката маневра. Макар подведен, старият и опитен адвокат, пожела да открие правото и да го възвести. Той обвини несправедливо, без да знае това, невинния мосю Херкулес в кражба. И тогава, господин управител се появихте вие, поискахте да научите чии са портфейлите и този най-върл престъпник излъга за сетен път.
Елена цял живот лъжеше, но го правеше на дребно и някак потайно, сега го направи с безстрашно сърце, пред всички, наградата й щяха да бъдат два огромни и препълнени портфейла. Тя не се интересуваше каква е истината и кой друг може да предяви претенции към портфейлите, Елена бе готова да стовари въображението си върху него. Това винаги са първите симптоми от действието на малисидия, едновременно егоистични, но и изпълнени с фантазия и смелост.
Жулиета по време на целия разказ зяпаше изумено приятелката си, но и не спираше да клати глава, безсъмнено съгласна с изреченото от нея; колкото до салона на ресторанта, той вярваше в казаното от Елена. Васил се подсмихваше доволен от постигнатото. Адвокат Пешев беше добил замислен вид, нещо юридическо се изписваше все повече върху лицето му. Някъде дълбоко в него, бялото сърце на брат Амарел държеше сакрифициумът да бъде изпитан докрай.
- Трогателна история, госпожо – поде адвокатът –  от нея съдя, че вие някак живеете живот на жертва. Ала нека оставим това. Да, възможно е да не съм видял точно чия ръка пуска портфейла в джоба на мосю Херкулес, дали неговата или някоя чужда, но позволете да ви попитам, съществували начин, извън вашата история, вашето твърдение и предполагам твърдението на вашата приятелка, да се докаже, че портфейлите са ваши?
Елена гледаше адвокат Пешев, тъй както хищникът следи останалите зверове, които се опитват да отмъкнат плячката му, студено, заплашително и със спокойствие, поради вярата в собствената сила. Макар користта в нея да се беше запазила, оръжията й бяха нови. Тя попита, изричайки думите бавно, но силно:
- Кой друг твърди, че тези два портфейла са негови?
- Господин цветаря, ако не сте забелязала това – отвърна адвокат Пешев.
- И никой друг? – отново попита Елена.
- Това не е ли достатъчно? – изненада се адвокатът.
- В такъв случай нека повикаме полиция, явно се налага да повдигна обвинение за кражба и търся правата си в съда.
- Никаква полиция – отсече управителят на ресторанта – Ние сами можем да разрешим възникналия проблем.
- Как? – извърна се към него Елена.
- Ами като ви върнем парите – управителят взе портфейлите от ръцете на охранителя и Спринтьора, и ги подаде на Елена. – Моля, госпожо, вземете това, което е ваше и приемете извиненията ми за възникналото недоразумение.
- Момент – намеси се адвокат Пешев – преди да приключите този заплетен случай по толкова категоричен начин, искам да задам един въпрос на всички, които са в ресторанта тази вечер. Има ли някой, който да е забелязал нещо, което да оспорва направеното от управителя преди малко заключение, а то е, че въпросните два портфейла са само и само на тази тъй ощетявана жена, нещо което да е видял, да е чул или каквото и да е?
- Изритайте просяка, жената е права – изписка от дъното нечий глас.
- Тоя цветар пребърка и мен – добави втори глас.
- Нека госпожата да почерпи, ние всички сме на нейна страна – изръмжа сърдито един бас.
Тогава келнерът, който беше обслужвал масата на господин Верду се приближи до управителя и адвокат Пешев, и каза:
- Аз видях един от тези два портфейла в ръцете на господина – и посочи Васил – час преди цветарят да влезе в ресторанта.
- Аз видях същото преди повече от три часа – провикна се замечтаното момче, което мълчаливо следеше развитието на цялата история. – Господин Верду ми поръча… някои покупки и ми плати със столевка от портфейл, който ужасно прилича на тези двата.
Ресторанта ахна. Управителят зашава в костюма си, адвокат Пешев се усмихна лукаво, Елена остана спокойна и невъзмутима. Жулиета, която беше повярвала в неочакваната печалба скочи на крака, разтърси недоволно едрите си меса и се сопна на Васил:
- Господине, как да си обясним поведението ви? Вие не разбирате ли, че по този начин ни карате да страдаме!
Елена се смръщи, глупавата Жулиета признаваше лъжата и обвиняваше за несъстоятелността й господин Верду. А защо ли, разсъждаваше трескаво тя, той се държеше така, след като се оказваше, че портфейлите са негови: беше подвикнал на просяка, че е забравил портфейла си. Криеше ли нещо? Как ли може да се използва това? Хм, трябва да се действа!
- Господин управител – поде Елена – налага се да ви призная нещо, защото вече няма смисъл да го крия. Господин Верду е … - тя замълча за миг, щеше да каже “частен детектив, когото познавам и на когото веднага позвъних след кражбата”, но за всеки случай се вгледа първо в него, за да увери дали той е готов, поради някакви свои си причини, да потвърди лъжата й.
Беше напълно подготвен, дори я изпревари:
- Аз съм неин любовник!
Жулиета щеше да строши стола, на който допреди малко седеше, и на който сега отново се строполи. Някой в ресторанта изпляска, друг се изсмя. Елена мислено се укори за недостатъчното си въображение.
Адвокат Пешев отправи мнителния си поглед към господин Верду и го запита:
- Моля обяснете тогава защо казахте, че портфейлът от масата е на господин цветаря?
- За да принудя, мосю Херкулес, да го върне отново тук, за да може Елена да го разобличи.
- А защо веднага не ни разказахте това?
- За да не издам пред всички ви любовта си към Елена. Все пак тя е омъжена, мосю Пешев. - Имате ли да ни кажете нещо, което все още да не знаем, господин Верду.
Васил придаде на лицето си най-почтения и сериозен вид, който някога е бил забелязван и равно каза:
- Само това, че Елена се принуди да излъже, че парите са нейни и на Жулиета, за да запази в тайна участието на моята персона. Всъщност портфейлите са мои. Те и затова са портфейли, а не портмонета.
Елена отново стана грозна. Умът й търсеше изход, обстоятелствата се стичаха в нежелана посока. Адвокатът отново запита:
- Господин Верду, отговорете ми тогава защо са ви два портфейла?
- Защото, мосю Пешев, не мога да събера толкова пари само в един.
- А защо са ви толкова пари?
- Защо ли? На вас не ви ли са нужни толкова пари?
- Може би! Но не бих ги разнасял със себе си. Вижте какви инциденти стават – засмя се брат Амарел.
- Единият портфейл беше приготвен за мен – включи се Елена.
- Аха, разбирам – каза замислено адвокат Пешев – любовници! – После се обърна към Спринтьора и добави – Господин цветар, вие мълчахте през цялото време, сега имате възможността да защитите правата си. Направете го!
Спринтьорът все така висеше в лапата на охранителя, страх царстваше в него, не бе останало място ни за една дума. За сметка на това, той бръкна изпод продраната си шуба и оттам извади… трети портфейл.
Брат Лотсоппа и брат Амарел за секунда се спогледаха, след което успяха бързо да овладеят изненадата си. Поне десет чифта ръце из целия ресторант пребъркаха джобовете на дрехите върху собствените си тела, знаеха че в тях едва ли има портфейли, ала решиха за всеки случай да проверят това.
 Управителят не издържа и избухна:
- Как не вие срам, всички да лъжете. Всички! – и изтръгна двата портфейла от ръцете на Елена и третия от тези на Спринтьора.
- Е, все един не лъже – каза адвокат Пешев. – В крайна сметка тези портфейли трябва да си имат притежател, нали? Моля, господин управител, отворете ги най-сетне и да видим какво има в тях. Ще разберем ли по съдържанието им, чии са те?
Управителят разтвори първия портфейл. Десетки столевки. И нищо друго. Салонът издиша звучно. Вторият портфейл и отново само столевки! Някой нервно изпсува, една жена не издържа и припадна. Третият портфейл беше най-пълен, столевките щяха да изпадат, една окъсана бележка се подаваше промежду им. Управителят я измъкна и остави портфейлите на масата, за да освободи ръцете си. Разгърна бележката и видя ситно изписан текст в нея.
- Тук пише нещо! – извика той.
Залата не дишаше. С треперещ глас управителят зачете:
“Брат Лотсоппа, на входа има момче, тъмно сако, червена вратовръзка, а очите му мечтаят, реят се в един друг свят. А дарът от този отвъден свят дохожда. А там е Тя, която забравата разбулва, тъй както иде от тъмата; сама не е, плода си носи. Не забравяй, брате: пръстенът никой не владее, само за най-късо носи.”
Адвокат Пешев издърпа ценният документ от ръцете на управителя и трескаво го заразглежда. Въртеше го във всички посоки, мърмореше словата му, търсеше истината. На Васил му стана много смешно, след като знаеше, че брат Амарел лично беше написал катомодрията и я беше поставил в дебелия си портфейл, след което скришом го пусна в джоба на охранителя, за да завърже интригата и да предизвика сакрифициумът. Но как се оказа така, че Спринтьорът също притежава портфейл със столевки, своеобразната визитна картичка на братята Бели сърца?
След дълго размишление, което препоти салона на ресторанта за стотен път, адвокат Пешев тържествуващо огласи:
- Портфейлите по право и по закон са на ей-този младеж! – и той придърпа до себе си замечтаното момче. – Моля, господин управител, изпълнете решението!
Залата затропа с крака по пода и с ръце по масата:
- Да, да! Негови са! Негови…
Управителят без да усети как, против волята си и с някакво животинско нежелание, подаде трите портфейла на своя служител. Замечтаното момче не помръдна, ръцете му висяха покрай тялото.
- Тези пари не са мои!
- Как така? – съсипан беше управителят. – Чии са тогава?
Господин Верду реагира светкавично. Сграбчи трите портфейла, измъкна балите пари отвътре с огромните си шепи, вдигна ги високо и извика:
- В такъв случай парите са на всички! Моля, приятели, поделете си ги!
Десетки и десетки столевки се разхвърчаха в салона на ресторант “Дунав”. И циркът достигна своя връх, атракцията беше пълна! Маси се обръщаха, столове се разпадаха, храна се посипваше по земята, всякакви викове се носеха и сблъскваха помежду си, ръце страстно се протягаха, тела се прекрачваха, вихри бушуваха, адът беше настанал.
Само трима души тихомълком се изнизаха. Брат Лотсоппа, брат Амарел и Спринтьорът. Всеки в своя си посока. Елена се измъкна минута след тях, сама не можа да се познае, не бе пожелала да се пребори ни за една банкнота.
Жулиета беше докопала повече от десет, тялото никак не й пречеше, напротив, помагаше й…

© Едуард Кехецикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??