Булдогоносорогът

Монологично Автобографична Изповед

( Уводната част от проект за книга със заглавие Съзвездие от перли - историята на пройдоха-парвеню  с отлична диплома за лекар влязъл по неволя в битка на живот и смърт с регресивния аутизъм на един младеж )

На купон съм при една мацолана от по-така хайлайфа на Плеуенджийз - така обичаме да казваме на нашия си роден град Плевен. И уж изтънчена сбирка ама аз нещо не съм в правилния купонен формат като настроение. Преди ден се бяхме изпокарали с нашите - то това при нас никак не е рядко явление. Този път обаче РБД ^{- то} (Родителския Борда на Директорите - както им казвахме на нашите с брат ми) нещо много ми навлязоха личното пространство. Опитаха да ме юркат, за това че ми било време да се задомявам. Но аз им се одървих. Ама така яко, че чак задрънчах. И сега съм се сврял в един ъгъл с бутилка скоч в едната ръка… Чаша в другата. Гледам ледчето, и което е най-интересно вместо с всяка глътка да омеквам и да се отпускам става обратно - мислите ми сякаш все повече и все по вече се втвърдяват. Е! разбира си по посока на РБД ^{– то}. Но пък изведнъж това ми мисловно надървяне ме кара да се усмихна. Защото ни в клин ни в ръкав се сещам за едни думички на баба ми:

„Чвор си моето момче… чвор си от всякъде! Мое чадо си! Ама си си жив чвор!”- Помня даже тогава гледах в нета за този архаичен шедьовър „ЧВОР” - на не знам к’ъв си диалект, било чеп да го е‘а. Ама моя бабет едва ли имаше в предвид твърдостта и размерите на сексуална ми мъжественост. Може би в иносказателен порядък в нейните мисли „чвор” трябваше да дойде че съм чепат твърдоглавец. Пред нея не съм и противоречал, но пък вътрешно някак си не исках да се съглася с това и твърдение.

Може би тогава - не съм се имал чак за толкова дървен тип елемент! Ми да! Ето даже , да го е‘а завърших медицина в Плевен. Ееее вярно, да го е‘а не ми се работи като лекар. Ама то туй си е вече друга бира. Знам! Всеки би попитал като не ми се нрави докторлъка защо съм влязъл медицина… А?

Защо ли я? А? Понякогаааа…! Да го е’а и аз това се питам! Амиии…

Ми то може би е щото да го е’а не издържах повече на това непрекъснато мрънкане на майка ми. А тя умопомрачитлено искаше реванш заради баща ми и брат ми!

Е и това все си го умувам и до сега… Толкова зор за да се докаже на другия член на Р.Б.Д.

Колкото до Р.Б.Д. ^{- то} ! За нашите този Борд е може би най-важното нещо. То няма лошо човек да уважава роднините си. Ама там имаше много за разсъждаване преди да започнеш да уважаваш, който и да е да било. Ето Майчиния ми род! Оффф! Той целия да го е‘а, са все лекари. И то повечето потомствени хирурзи. Всичко тръгнало според думите на мойта мама от пра-пра-баба й – която пусто да опустее била чакракчийка. К’во общо имат чакръчиите с хирурзите – е те това се питам вече толкова години? Пък може и да има! Еее…! Тук вече не знам. Мисля си това само мойта мама може да каже! Но известното със сигурност е как за техния род всички странични люде бяха някакви случаи, диагнози, синдроми и интересни практикуми от професионална гледна точка. Така, така! И колкото случая бе по-тежък, на толкова „по-тежка” благодарност под формата на някой тлъст рушвет се надяваха. И то не само се очакваше - подчертано жадно... Ами и понякога направо си се искаше – при това изречено нагло.

Иии… Мнооо се гордееха с това да го е‘а… Ако рушвета беше тлъст да го е‘а. Чак да го е’а едва ли не на пиедестала на някаква си идейна докторска трофейност го издигаха. Имаха даже реплика граничеща с ултрамеркантилния цинизъм: „Цената на пациентския живот е право пропорционален на големината на сумата дарена от близките му!”

По тази логика Пациента като материален статус, или пък случая като професионална сложност бяха основен приоритет за тях. Ей тук най-вече влизах в люти спорове с мойта мама, яростно застъпвайки тезата, как с тази мерлкантилна философия на родата в разрез с Хипократовата клетва те на границата на професионалното с перверзното превръщаха същността на Пациента в Клиент. А видите ли категорията Човек някак си съвсем се изпаряваше яко дим през комина на комерса! И обикновено спора свършваше с това че мойта мама само ми се усмихваше лукаво и питаше: „Ти кога ще пораснеш?!

Баща миии - той пък друга терца! Нали е юрист. Бил е дълги години прокурор. Но от как аз се помня все си е адвокат. Там пък в техния род да ги е‘а почти до един са все прависти. За повечето от неговите роднини всички извън роднинското и колегиалното обкръжение бяха просто едни ЕГН-та. Или респективно някакви материални интереси под формата на хонорари - солидарно обвързани със стойността или сложността на съдебния иск. Или както казва една доведена от никъдето във фамилията ни леля:

„Абе всите – и тия… Сиреч и мамините ти и ония татювите ти, та всите са си касапини от сой! И едните режат живо мясо! Еее… Верно! Малко по-дълбоко поприспано - но все пак живо. И другите и те пак живи души и живи съдби режат. Еее… Верно! Малко по-дълбоко позаблудени и тук-таме поизлъгани, но все пак живи.”

Та сега като се сетих за нея ми стана малко по-добре, защото тя много си ни харесва и обича и мен и братлето ми. Само тя се опитваше в миналото да направи нещо по-различно по посока на нашите професионални ориентации. Но не успя горката. Колкото конкретно до мен имаше голям мерак да ме калемоса с някаква по-човешка професия - за неаграрно ориентираните - това калемоса означава облагороди. А като я питахме на времето с братчето ми що пък толкова се терзае за нас - леля ни отговаряше, как не искала и ние с брат ми да сме касапо-дъраваре като нашите. Специално мен ме виждала, как съм буйна, но пък и някак си много инаква издънка на рода. Какво то и да значи това нейното „инаква” После на висок глас поясняваше, как се блазнела аз специално да имам някакъв занаят – който да не е до там хищнически. Или даже по възможност дори по човешки благородна да бъдела службата ми! И то далеч, далеч от тези на родителите ми като поприще.

Явно и за това все ме агитираше да ставам историк, филолог или философ. А брат ми искаше конкретно за музикант да го калемоса. Ама както казах - не успя горката. Ни пребори баща ми за брат ми ни склони мама ми за мен…

А аз…? Какво мислех аз ли!? Амии аз… Сега като си седя тука и си мисля - Леля бе много права. Наистина бях и все още съм си една много странна рожба на тези два рода да ги е‘а. И за нашите също не грешеше.

Ма и аз сега като се замисля защо ли съм спорил с тях я?! Може и да е било ей така за собствено самочувствие… Може би просто за да се противопоставям на някого. Но така или иначе в такава среда съм расъл и възпитаван - да го е‘а.

Но пък аз си имам и друг един ръкурс като лична гледна точка. И това е ясното осъзнаване, как точно тези агресивно меркантилни родителски възгледи, които ожесточено критикувам - точно те всъщност осигуряваха моето охолно битие. Което разбира се на този етап да го е‘а поне за мен бе ясен показател, как в професионално материален план тези помисли на родителите ми не са чак толкова ирационални. То и за това тези ми противоречиви разсъждения ме водеха към едни силни вътрешни брожения понякога достигащи до разкъсваща биполярност. Че диаметрално противоположната позиция в тази ми биполярност се изразяваше в едни приземено материални разбирания, чрез които от друга страна хранех едно високо уважение към прабабите и прадядовците. И то и от двата рода. Защото пък те напълно самоотвержено и упорито са тръгнали всеки по своя си труден професионален път на времето.

Ето! Един от родата на баща ми е бил депутат. Друг е бил върховен съдия. А чичо един от родата на мама ми е бил в царската лекарска свита. И пак от нейната фамилия има човек завеждащ цял кардиологичен отдел в правителствена болница.

Че така де да го е‘а! Явно имах си едни такива етично морални и крайно противополярни помисли от които всичко в главата ми се объркваше. Ко щеш като ценностна система… Ко щеш го кажи като критерий за хубаво и лошо. Или пък като представа за добро, и за зло - също.

Щото ако съм откровен поне към уискито в ръката ми и към собствения си опит отлично знам, как тези четири думички лошо, зло, хубаво и добро много си приличат когато ги четеш на лист или ги гледаш на кино.. Нооо и много, много се различават когато започнат да ти се случват на живо в личен план. Защото изживееш ли едно нещо на живо схващаш как не всичко лошо, трудно или гадно, случващо ти се към един определен момент е за злото на твоето бъдещо съществуване. Но и обратното е вярно. Че не всичко привидно хубаво, или пък да речем безпрепядственото охолство, в което си се потопил при едното му безгрижно настояще никак не е задължително да те води към едно по-добро бъдеще.

Е това си е едно мое мнение за което все още търся аргументи дори и в този момент вгледан в тази кристална чаша със скъпо уиски в нея. Но пък не съм спрял да търся и да се надявам че ще мога го открия тази истина макар и може би по-късно. Или ако цитирам мойта мама – „Като порасна! Ха ха ха!”

Но пък сега като си мисля за нашите те в по-голямата си част са точно на обратно на мен. Там вариативна биполярност в мисленето по тангентата на диаметралните противоположности никакво го нямаше! Те Бордажиите тъпо и упорито ми повтаряха, как ако не разсъждавам точно по техния комерсиално брадварски начин - собственоръчно съм си бил кастрирал шанса, за каквато и да е израстване в кариерата, че и в живота като цяло.

Ама пък ако съм честен - въпреки жестоката си вътрешна съпротива - от време на време подавах на тяхната трамбоващо вменяваща агитация. Но то беше най-вече във времето когато трябваше да си получа месечното сухо за джоб-парсата. Иначе в личен план, гледайки какъв е светът около мен от време на време се прокрадваха някакви не дотам консервативни констатации. Да речем как може би за да успея, да се наложа като личност и човек, поне спрямо онези си по-идеалистичните ми възгледи то щеше да ми се наложи да съм някакъв странен мисловно душевен мелез! Може би да речем нещо средно междууу… Межууу… ! Да речем нещо между безобидно наивно канарче и упорит и адатаптивен към несгодите борсук!

Защото то ако слушах само Нашите може би трябваше да се превърна в нещо средно между агресивна чапла и кръвожаден крокодил. То и за това ми беше и съпротивата я! Че искаха от мен да бъда единствено нещо като хищник. А на мен ми се искаше в мен да има и нещо не до там кръвожадно. Примерно доколкото се познавах бих се видял като един мелез между булдог и носорог. Нещо като един спокоен домашен хищник и едно агресивно африканско тревопасно отстояващо по определено некръвожаден начин тревопасното си статукво - макар и с не малка доза агресия и рог. И докато си гълтам поредна глътка скоч прихвам: „Ахааа… Да! Да! Да! Пич! Това последното май е най-точно!”

Пък и нищо чудно моите домашни любимци от БРД^-то съвсем тенденциозно и целенасочено като някакъв такъв да ме възпитаваха. Или както се изразяваше баща ми – трябвало да има агресия в мен, с която да мога да се котирам като конкурентно конвертируем специалист на трудовия пазар. Мдаа! И може би – да! Или нещо средно между булдога на Чърчил и онзи симпатягата от филмчето - носорога Рино може и наистина да съм си.

Глътвам си още един гълток и чак на глас казвам: „Булдогоносорог! Ехааа! Супер кръстоска! Ама пък си е чисто натурална - без грам ГМО!” И сега не зная дали от тези си вътрешно мисловни неуточнения какъв всъщност точно съм имах и проблем и с другото... Това какъв искам да стана… Което ме объркваше и в избора ми на специалност като лекар. Тук поне нашите казаха съвсем сам да съм си го измислел и избера магистратурата. А те щели да ме подкрепят финансово: „Ха, ха, ха!” - им отвръщах аз: „ Ам‘ че то кой друг да ми даде мангите за зубкането я? Няма аз със заплатата на млад лекар да ги изкарам да го е‘а – ахааа…! Може! Ама друг път да го е‘а!”

И такааа… Да го е’а! Работех усилено около мисленето, по това родителско задание да го е‘а! Но както и да го сучех и както и да го въртях щом се погледнех от страни виждах следното: „Първо най-важното - имах пари, с които си осигурявах доста свободен начин на живот. Имах си кола. Бяха ми дали дори да ползвам самостоятелно един от няколкото апартамента на фамилията. Пей Сърце! Но въпреки тези си материални дадености с тази си мозъчна настройка на булдогонусорог май май до днес - нищо не можех да реша по линия на заданието. И как да го измисля, я?”

Отново гълтам здрав гълток. Огнената течност изгаря гърлото ми, а аз продължавам да си разсъждавам:

„Какво ли може да прави човек с невротични навици на сприхав носорог и мисловната менгеме захапка на инатест булдог – нямам на идея?!”

Ето! А може би и точно за това не ми харесваше нито една от работите, които се очертаваше да мога да работя. Като например млад лекар стажант дето да го юркат изкукали началник-лелки в критическата. Или пък да съм начинаещ хирург при някой нахакан мазен тъпанар, който е продал три ниви и половин апартамент. С бутнатия рушвет си е купил стола за главен лекар. И после ще ми се прави на важен да ми набива обръчите, гледайки да си изкара яда за некадърността и тесногръдието си от по-способните от него млади специалисти.

Ами не – такова не. Исках си нещо, което ми е по вкуса.

Щото честно! Никак не е лесно да си отличник по диплома. На мозък и знания да си твърде по напред от колегите си състуденти, пък по душа и отношение към хората около теб, да си мелез тип булдогоносорог. Кофти! При това мелез обременен от бурни вътрешни противоречия дали кучешките му зъби са по-здрави от рога му на носа. Кофти! Но пък ако съм откровен след всяко едно такова вътрешно мое самопререкание имаше ситуации, в които дори и аз самия не си се понасях. За другото - да или не! Но за това мога да гарантирам: „Никак ама никак не е лесно да си булдогоносорог!” Никой обаче не ме питаше какъв би било добре да съм. Или какъв искам да бъда. Бях си такъв какъвто съм си. И това е!

То вярно - не че съм някакъв си върл Трудолюбчо Работохоликов. Неее…! Не съм! И потен вода никога не съм пил да го е‘а. Нашитеее… Или по-скоро баща ми по едно време се опита да ме пробута тук-таме на работа - по ваканциите. Но аз все се дънех. Или за работа ще закъснеяяя… Щот’ съм се успал да го е’а! А ма то понеже защото да речееем… Ами най-често защото някоя джофра ми е застъпила чаршафа да го е’а! Или пък още докато почна и ще се изпокарам с някой от началниците щото все ми се падаше по някой тъп като галош, който е повече натегач без откат отколкото разбирач по занаят.

И така де! Не ми спореше да бачкам какво да е - и туй то. Но може би причината не е в мен. Явно съм имал нескопосни орисници. Или пък и те орисниците ми са били с добър диплом - ама без стаж в орисването да го е‘а. Също като мене с докторлъка. Дето съм с диплома пълно шест, пък без ни един ден стаж в болница. Ама нали човек ни родителите ни орисниците си може да ги избира…! Явно за това и бях на това дередже - да го е‘а.

Нооо… пък от друга страна може да е смешно, но аз наистина имах някакъв огромен хъс да направя нещо смислено в живота си малко по-различно от това само да харча парите нашите. Но ми се искаше да го е‘а, аз да съм си го избрал това нещо да го е’а. И много ми се искаше да мога това което правя да го правя много, много по-добре от който и да е. И по този си уникален и недостижим за другите хора начин да си пра’я пачките.

Щото то по другите тривиалните начини и тъпаците можеха да трупат пачки. Ей ги на - Киро Шмунгата, Геро Перверзора, или оная тъпата шматка Дочо Смърънгята. И те правиха пачки по свой си уникален начин - ама аз не искам като тях. Щото то в мушенгиите да го е‘а е важно да си тъп, нагъл и гаден. Да ти стиска дупката! И топките ти да са по-големи от ушите и по-твърди от бедрената ти кост. Но пък си мисля да го е‘а, че няма по-голяма тъпня от това да си ампутирам половината мозък, за да пра’я пари.

Нооо... никой не ме разбираше да го е‘а. Примерно може би ми се искаше както брат ми да си вадя сухото – така да! Виж като него – така може! Нооо… Как точно да се докопам до това странно нещо правещо пачки – я! Именно това не го знаех да го е‘а! Нооо… много ми се искаше да стигна до такава възможност! Нооо... никой не ме разбираше да го е‘а. Казваха ми, че съм бясно куче - заразено от мързел и никой не искаше да ме погледне от към то другата ми страна като същност. Дори и да ме изслушат не искаха да го е‘а.

И на с това: „Да го е’а!“ дето ми е все в устата. И то ми е един носорожески словесен паразит. Или не! Май точния израз беше словесен плевел. То тук всички пичове така си говорим на „да го е’а”! И за това на Плевенския край му викат подигравателно Дъгейско - а пък на плевенчани дъгейци. Мисля да се опитам този ми изразен плевел да го изкоренявам.

Ама - ето! И за това ми добро желание .. никой не ме разбираше да го е‘а. Всички си ми казваха, че така с това да го е’а ще си се възнеса в Отвъдното щото съм непоправим кореняк дъгеец.

Иначе - да! По тези сложни въпроси - за вътрешните ми борби само с брат ми си пасвахме! Аааа! И още и с онази доведената от никъдето леля.

Колкото до брат миии… той е с пет години по-голям от мен. Завърши право…! Естествено! То за това и майка ми чрез мен търсеше реванш от баща ми. Явно я напъваше желанието поне другото и отроче да е с нейната професия. А брат миии… Той е голям майтап. Много го бива като плямпало – особено ако е да те излъже или убеди в нещо. Може и да е за нещо супер шантаво... Охоо! Супер факир е! За нула секунди ти докарва от на деветия кладенец десетата му кофа вода. Еее нали е дете на адвокат! Как да е по другому, я!?

Нооо…! Страшен е!

Ето например, например… А да! Например може да ти докаже, че супата топчета всъщност е таратор. Ама толкова фактологически и аргументирано ти го обяснявааа… Че от неговата убедителност в един момент кусваш лъжичка – лапваш втора…. Иии… Току ти се струва, как топчетата от кайма наистина хрупат в устата ти като парченца от краставица. Чак даже и специфичната дъхавост от пресния, зеленчук на тънки струйки започва да се носи из устата ти. Голям фога е в убеждаваниките. Ама то и така по този си негов начин бе убедил баща ми да не работи в неговата кантора. Врътка си пачките при някакви странни субекти. Малко костюмарски мутри са… Илиии… По-скоро на икономическа групировка ми приличат ония неговите. Ама то в днешните времена май няма толкова много други места за работа. Другите места са за бачкане - не за работа. А той като правен консулт е много, много кадърен. И затова го и търсят.

Хммм! Обаче ако изключим това че го много бива и че го много го търсят за съвети - по принцип хич не му се работи точно в правната сфера. Е! Може би е и от това дето баща ми го накара насила да следва това. Тук пък аз винаги съм го разбирал. Запален музикант е. Музиката е в кръвта му. И в потта му. Даже и в ушната му кал - е! Ама то – да! Знам си и аз какво е да те гони тръпката по нещо. И аз много се впрягам когато някой ми каже: „Това е нелечимо!” Света обръщам да му натрия носа, че нелечими болести няма. И той така! Всяка свободна минута е с любимата си соло китара. Събота и неделя не го търси за работа – дори посмъртно. Изключва всички телефони. Прави го без да му мигне окото! Позволява си го защото е върхът! Но го прави и с някакъв галантен финес. Една линия си остава - само. Там обаче е ограничил всички входящите повиквания от номера извън един определен списък листата. Говори абсолютно избирателно. Ееее то се знае - аз съм му в листата за почивните дни.

Иначе е женен. Но ако съм точен също като и със специалността - нашите го ожениха почти насила. Ей така! Бе четвърти курс в Софето. И докато безметежно си свиреше на китара… една неделя го ожениха. Без той много, много да е наясно какво, как и защо минава под венчилото точно с това момиче. Има две деца. Нооо… съпругата му от две години е извън листата му за почивните дни. Тя определено не може да го търси тогава - дори не само по телефона. Изобщо не може да го търси по празниците - без значение дали става въпрос за национален, официален празник или рутинно седмична почивка. Освен ако нямат изрична уговорка от през делничната част на ежедневието му. И то най-вече при условие че иде реч за децата. Как я докараха до там? Нямам представа! Но след като се роди второто дете са на нож и вилица с нея.

Добре че по настояване на нашите ( и по-скоро на баща ми) семейството им е с брачен договор. Всеки си има строго регламентирани права и задължения. За това и казвам, че прагматизма на правистите в наши дни е някакво си необходимо зло, имащо понякога форма на двояко значение.

Нооо… моето братче си е мое братче. И за мен въпреки всичките си кусури си остава много готин. Винаги и за всичко се опитваме да си помагаме. Като малки сме се били по между си до кръв. За глупави и дребни неща - естествено. Но ако само някой външен, пък било то и някой от нашите ни посегне, или ни закачи… Стой па виж! Ставаме като един. Ето това най-много ми харесва в него. Е и в мен самия. Винаги ми е приятно да сме заедно. Въпреки че понякога е много крив, заради несгодите му в брака. Но аз не му се впрягам за това. Голяма работа е да си имаш брат. За сестра не зная, но за готин брат – там работата е гаранте! Но честно казано мисля че бих опитал и с една сестричка, как би било. И брат ми е на същото мнение. Каза че най-интересно му било да види ако имаме сестричка каква ли професия ще искат да й нахлюнзят нашите. Но вече е прекалено късно за кръвна сестричка. За това няколко пъти си правихме устата пред РБД^-то да си осиновят момиченце. Понеже то пари и място в жилището при нас бол. Ама нашите като изригнаха в хор... Ще кажеш че ги бяхме помолили да си осиновим жирафата от софиския зоопарк. От тогава темата е табу. И за сега си оставаме четиричленно семейство - двама родители брадвари по сърце изнасилствено ожененият ми брат - музикант по душа и аз Чворът с характер на Булдогоносорог.

И докато си удрям поредния голям гълток сред всичките си тези мои мисли гледааам…