Всичко можеш да скриеш зад усмивката си, чедо.

Всичко! Но само от чужди очи.

От себе си обаче, не можеш да се скриеш.

Колкото по-широка е усмивката, толкова по-отворени са очите.

Защото на ръба на клепачите се е надигнала огромна стена от сълзи.

Едно леко премигване и като мънисто от скъсана броеница,

болка, гняв и разочарование се търкулват в дяволска надпревара.

Горчилката люти в душата и изгаря погледа ти.

Има и такива дни.

Дни, които не можеш да ги преглътнеш.

Стоят като буца в гърлото

и всяка глътката въздух е болезнена.

Безсилието се стели като гъста мъгла,

толкова плътна,

че не чуваш пулса на сърцето си.

И на кой свят си? Не знаеш.

Нито на оня са те извикали,

Нито от тоя са те изпратили.

И се молиш за край.

Край, на адските мъки,

Или на живите рани.

Но се молиш…

И не спираш да се усмихваш.

Няма буря, която да продължава вечно.

Но има усмивки,

които вечно крият, бурите в нас.