БЪЖГАЛИ
Седим под манастирския дъб на сянка, с поглед към полето, забулено от мараня. Жабуркам се с последното стограмче от изстудената ракия, под вещия поглед на любимата, която за сетен път разглежда албуми.
Дядо игумен сладко прохърква, не от ракията, а от хладината. Той ракията я пие за комка, по двадесетина грама. Когато му налееш, повече я изсипва в шепите, да разтрие зачервения си потен врат. Шестдесет и пет години е, а сякаш са минали край него. По лицето му няма бръчка, дебелият врат - като на борец, снажната му фигура е с корем, който върви малко напред, носейки голям владишки кръст. Чува се въздишка, хъркането спира, настъпва тревожна тишина. Две очи се отварят сепнато:
- То, май съм заспал. Видя ли, булка, какъв мъж съм бил?
- Да, дядо, красив си на снимките! И сега не си грозен - отговаря половинката ми.
- То, всичко хубаво. Прияло ми се риба, а нямаме въдица. Долу, в реката има повече риба, отколкото вода – облизва устни старият чревоугодник. От три дни каквито специалите ...