Болка разцепваше черепа му и бавно го изваждаше от съня му. Ако изобщо можеше да се нарече сън… всичко го болеше. Не знаеше къде се намира, нито как се е озовал тук. Отвори бавно очи и се огледа. Всичко му се стори странно познато. Да, миналата година бе лежал в същата болнична стая, всичко си беше същото. Неудобното легло, в което лежеше, малкият телевизор, който сигурно още не работеше… Чак сега усети нечие присъствие и завъртя глава. Насреща си видя познат силует – момиче, притежаващо неземна красота, носещо също красиво име – Анастасия. Един от малкото хора, които ценеше. В същия момент тя се обърна към него, хвърли книгата, в която се бе зачела и му се нахвърли.
- Господи, идиот такъв, знаеш ли колко ме уплаши?!
- Стаси! Не ми помагаш особено като се опитваш да ме удушиш! – отвърна той, едва успявайки да я отлепи от себе си.
- Извинявай, Кори... толкова се радвам да те видя буден.
- А какво, по дяволите, стана?!
Но не бяха нужни отговори. Спомените сами си запробиваха път в съзнан ...