...Тя стоеше там, сама и уличните лампи осветяваха пътя й. Но пътя накъде? Замисли се над песента - "не искам да тръгвам,не искам да оставам...". Наистина беше така, но най-ужасния момент в живота и отново се появи в ума й... Той не и каза нищо, той и обърна гръб... имаше ли смисъл да живее? Той беше над мечтите й, над живота й, той бе всичко за нея и сега тази мисъл я убиваше. Бавно тя събра сили и тръгна. Още няколко сълзи се отрониха от нежните й очи и замъглиха светлината на лампите. След няколко минути една лампа започна да мига, също като живота й, който бавно свършваше... това бе сърцето й, което бързо туптеше и с последни сили страдаше за любовта. "Да продължи ли все пак пътя си, да продължи ли живота си - без него? Щеше ли да събере сили за това?" - умът й се изпълни с всевъзможни въпроси, на които тя нямаше отговори... Но въпреки това не я спря и тя завървя още по-смело, с още по бързи крачки. Реши да побърза към самотата... към смъртта. Изведнъж по улицата с бясна скорост премина кола и тя намери отговора на всичките си въпроси. Запъти се бавно и решително към средата на платното и реши да изчака следващата кола, да застане на пътя й и да се спаси от страданието. Не знаеше, не беше сигурна дали е нужно да го прави, но вече беше късно... Колата се приближи с бясна скорост, светлините я заслепиха и за няколко секунди в ума й се появиха всичките спомени, всичките й мечти... всяка прегръдка, която бе получила от него, всяка целувка и всяко докосване, всяка мила дума... всяка надежда. И накрая в ума й се изясниха думите "край" и тя се успокои, и се остави... на смъртта. Колата я блъсна и тя нежно затвори сините си очи, заспа с усмивка на лицето си. На следващия ден всички нейни познати плачеха за нея, но най-тъжен от всички бе той... момчето на живота й, любовта й... Той знаеше колко държи тя на него и въпреки това не я спря, той я уби... Малка сълза се отрони от очите му и си проправи път по натъженото му лице...