Около 1 часа след полунощ е. Излегнала съм се на дивана по халад и с чаша вино в ръка. Гледам нещо по телевизията. Не всъщност не, просто се взирам в една точка. Дават някакъв черно-бял филм. Сюжета съм го изпуснала още преди час. Мисля... Мисля за много неща. Превъртам лентата назад, но не разбирам какво става, как стана и защо сега гледам безизразно  чакайки телефонът ми да иззъни  за просто  едно съобщение със съдържание "Обичам те." или "Трябваш ми.". Нищо повече. Преди година и половина бях започнала да живея. "Обичам те", ми каза. Е, явно да кажеш обичам те и ще сме заедно до края са просто думички. Думички, които можеш да изречеш просто ей така, като "Здравей, как си?". Е, може би в началото е било истина, но до време. Мъжът е много странно нещо, каза че ние, жените, имаме изкривена логика, но в неговите действия няма абсолютно никаква такава. Може да мълчи докато му се иска да се разкрещи. Да премълчава неща, които са жизненоважни, докато дойде момента в който и всички думи на света да се изговорят е все тая братче, дъжда е завалял. И вали такъв порой, че всяка една капка те изгаря, сякаш е киселина и ти се струва, че не съществува основа на тая земя, която да я неутрализира.
 Защо се премълчаваха неща, които трябваше да се кажат от двама? Защо се въздържаха действия, който е трябвало да се извършат. Защо се е стояло на едно място, когато е трябвало да се бяга  един към друг по-бързо и от светлината? Но в крайна сметка, аз останах, а той не. Той продължи, но аз не. Той не се подаде на болката и изтанцува един приказен танц, под този дъжд, а аз лежа на дивана, пия вино, гледам в една точка и слушам тази тишина, която е като натрошено стъкло в главата ми. От прозореца се вижда уличната лампа, която огрява падащият порой, но аз не искам да поглеждам навън, защото знам, че е красиво, знам че все още вали и ще продължи да вали. Той няма да е под моята тераса, осъзнал се, че има нужда от мен както аз от него в този момент и че ме обича. Телефонът отново е ням. Не звъни. Няма го. Няма да чуя този глас "Обичам те" отново, "Липсваш ми", "Нужна си ми"...Тръгна си. Няма го. Но аз съм все още тук,надяваща се на чудо, и все още вярваща в щастливия край. Онзи който го има в киното. Появява се пред вратата ти запъхтян и осъзнат. Грабва те в прегръдките си, целува те страстно и после те люби сякаш ти си последната жена в тоя сбъркан и лицемерен свят. Отпивам глътка вино, затварям очи и сълзите започват да се стичат по лицето ми. Върни се... но единственото нещо, което чувам насреща е смехът и ръкопляскането и смехът на тълпата от хора  от черно-белия филм, който вървеше, последван от огромния надпис The end.....