- Пак ли ти?
Пак аз. Пак разстройвам живите с приказките си за смърт.
- Знаеш, че не искам да виждам никого. Защо продължаваш да идваш?
- Защото д-р Надежда няма да дойде.
(мълчание)
(тихата смърт на куп мисли... някой би ги нарекъл надежди)
- Ще дойде.
Сякаш го вярва, старата Вера. Аз съм предвестникът на смъртта, в мене вярват само стените: видели са повече от всеки бог. И все пак, хората продължават да се кръстят мъченически, сякаш са първите, които ще умрат в тези чаршафи. Няма нищо по-потискащо от болничните стаи. За нещастие обаче, смъртта е мое занимание открай време. И сега, въпреки всичко, съм длъжен да съобщя за смърт. Не обявявам край, само началото на края; самият край е далеч по-приемлив, далеч не толкова краен.
- Защо си мислите, че ще изкарате нощта? Толкова ли сте силна...
Силна е като бетоновата стена с вени от жици, само че токът в нея угасва, губи се някак. Противно на очакванията ми, не изпитвам съжаление. Тя също. Не се самосъжалява, а би трябвало. Господ би искал ...