Чавдар ми се чини да бе честен човек. Често, като че ли чавка му бе изпила акъла, но инак, Чочо си беше читав и чевръст. Като малко чадо, челно се бе чалнал в чекръка на чинка си, беше му изхвръкнала чивията и дълго време червени чакри му се чинеше, че вижда.
С времето обаче Чочо се оправи, спря да яде червеи от чатала на стария чвор и да играе на чилик, започна да хапва чевермета, да пие червено вино и да носи чизми. Стана чорбаджия.
Минаваха годините и сякаш чародейство се случваше. Чавдар ставаше все по-чаровен и младите начервени невести често мечтаеха за него докато миеха чинии или гледайки го как чатка с чизми по чаршията...
Чардафонката береше чубрица в градината и си мислеше как никоя от момите от Голям Чардак не е успяла да чаршафоса леглото на чорбаджи Чочо и да го хване на чалъм, да му народи челяд и да стане челебийка на селото. Тя чезнеше ден след ден в мечтите си, чупеше чаша след чаша, но трупаше чеиз и пълнеше чекмеджетата с черги.
Четвъртъка наближаваше и Чардафонката ...