Черно сърце
Какво трябва да направя?
Как трябва да се чувствам?
Трябва ли въобще да чувствам?
Какъв е смисълът?
Както хората из площада постоянно сновяха нагоре – надолу, така и тези въпроси не напускаха главата ми. Но, за съжаление, колкото и дълго да се въртяха из съзнанието ми, отговорите им така и не идваха от същото място, от където са дошли. Те не дойдоха въобще. Затова се двоумях. Това ли да бъде или онова? Това ли да направя или пък нещо друго? Това ли да кажа или пък да замълча?
Уплаших се.
А когато се уплаша, знам, че най-добрият ми приятел е хладнокръвният разум. Но в момента дори и той не можеше да ми помогне. Не мисля, че бих могла да измисля нещо умно от клишираните успокоителни думи като: "Всичко ще е наред. Имай малко вяра." Или пък: "Знам, че е трудно. Разбирам те. Но знай, че съм до теб и малко по малко ще се посъвземем. Заедно." А може би: "Всяко зло за добро. И помни, че утрото е по-мъдро от вечерта. Просто имай малко търпение. Търпението и мълчанието са добродетели ...