То се сепна, извади от пазвата си прекрасната бяла роза, обърна се и я целуна. Изродът също имаше роза - същата като неговата, листенце по листенце. Той също я целуваше със същите целувки и я притискаше до сърцето си със страхотно кривене. Когато истината проблесна в ума му, джудженцето нададе страхотен вик на отчаяние и падна с плач на земята. И тъй - не друг, а то бе уродливо и гърбаво. Безобразно наглед и чудовищно смешно... Самото то бе изродът и на него се бяха смели децата и малката принцеса, за която мислеше, че го обича... Тя също се бе присмивала на неговата грозота и на разкривените му нозе и ръце! Защо не го бяха оставили в гората, където нямаше огледало, което да му каже колко е отвратително? Защо баща му не го беше убил, вместо да го продаде за позор? Горещи сълзи потекоха по бузите му и то разкъса бялата роза на парченца. Просналияt се изрод направи същото и пръсна леките листенца във въздуха. Изродът се търкаляше на земята, когато джудженцето го погледна и се взря в него ...