Навън слънцето напичаше много силно. Улиците бяха се нагорещили и сякаш тази горещина се пренасяше във въздуха. Целият град беше опустял заради нетърпимия пек.
В общежитието беше задушно. В малката стая с изглед към планината един студент лежеше замислен на тясното легло, пред дебелия учебник. Беше подпрял главата си с ръце и замислено следеше мухата, която влезе през отворения прозорец. На следващия ден беше рожденият ден на малката му сестричка, а той нямаше пари да й купи дори дребно подаръче. Какво щеше да прави? Не можеше да остави сестричката си без подарък, та той я обичаше толкова много и не можеше да я разочарова.
Изведнъж една идея осени съзнанието му. Усмивка се разля по младото му лице. Той си спомни, че най-любимото нещо на малкото момиченце бяха розите, каквито и да били на цвят – бели като снега, който покриваше планинския връх, извисяващ се срещу прозореца му или като нейната мека и пухкава, детска кожа, розови – като сладките й, кръгли бузки или като небето над планината на изгрев слънце или пък жълти като слънцто, което сутрин докосва големите й невинни очи и ги събужда. Най-много обаче тя обичаше червени рози, червени като топлите й, усмихнати устни или като горещата, буйна кръв, която тече във вените й, червени като хоризонта, ранен от залязващото слънце, истински червени.
Озарен от идеята си – да й подари една разкошна роза, студентът затвори енергично дебелия учебник, обу набързо старите си обувки, взе няколко монети от джоба на сакото си и излетя от стаята, за да купи на сестра си най-червената роза на света. Излезе през общежитието, слънцето го заслепи, но това не му попречи да претича през улицата до най-близкия магазин за цветя. Разгледа всичките червени рози, но никоя не беше достойна за подарък на малката му сестричка. Обиколи всички магазини, но не успя да намери, каквото търсеше.
Слънцето беше нагряло черните му коси, капчици пот бяха избили по челото му, а отчаяние бе обзело цялото му същество. Точно, когато непослушните сълзи искаха да прескочат клепачите му, той дочу гласа на един негов състудент. Той го извика да седне при цялата компания в задимено кафене. Атмосферата вътре беше непоносима. Гъсти облаци цигарен дим се издигаха лениво във въздуха и създаваха впечатлението за тежест. Младежът седна при приятелите си и поздрави вяло. Леката усмивка обаче не успя да заблуди никого от тях. След дълго увещаване той им разказа за мъката, която го бе налегнала. Един от тях се замисли за миг, отпи от кафето си и заразказва за едно място, някъде в планината, където растяли най-прекрасните червени рози на света. Този разказ възвърна надеждата на бедния студент – може би щеше да открие роза, достойна за сестра му. Разпита съвсем подробно къде се намира това място, по какво да го познае и въобще всичко необходимо, за да се стигне до там.
На следващия ден – рожденият ден на малката му сестричка, още в ранни зори, още преди свенливата слънчева светлина да докосне синевата, студентът вече беше готов да тръгне към розата, която щеше толкова много да зарадва малкото момиченце. Излезе от тясната стаичка с грейнала усмивка, сякаш искаше да замести слънцето в този ден.За момент се замисли как да стигне до подножието на планината – пеша или с някакъв превоз. В крайна сметка реши да се разходи, навън все още беше прохладно, а и имаше достатъчно време, за да изпълни мисията си – планината бе на едва половин час път. Той тръгна с бодра стъпка по тесните и мръсни, градски улици. Колкото повече вървеше, толкова повече пътят се стесняваше и бавно, сякаш бе живо същество, се превръщаше в трънлива, мъничка пътечка, по която би било напълно невъзможно да се разминат двама човека.
Както си вървеше вече към заветната си цел, нагоре по планинското било, той стигна широка зелена поляна, осеяна с дъхави, свежи цветя. В далечината се чуваше шумът от падаща вода. Звукът беше тихичък и приглушен от песента на един славей, която изпълваше като пламенна любов сърцето на младеж, цялата планина и проникваше и в най-затънтените й кътчета, но беше достатъчно силен, за да го чуе студентът.
Там, някъде при водопада, беше мястото, което той търсеше. Продължи по все по-тесната пътечка, която криволичеше сред вековни дървета, извисяващи снагата си към необятното небе, порозовяло от свян заради стремежа на високите гиганти да го целунат с върховете си.
Не мина и минута и студентът стоеше вече пред величествения водопад, вдъхващ чувството за сила и непоклатимост, статика, въпреки непрестанното си движение. Тежките струи вода се удряха и потъваха в тъмносиньо, съвсем спокойно езеро, приютило стотици животинки. Мястото беше повече от прелестно, но рози нямаше. Младежът се огледа, заобикаля трескаво езерото – не, нямаше рози! Нима не съществуваше такова място, нима съквартирантът му, този така неромантичен и неверен прагматик, който му се бе присмял, че вярва в такава глупост, имаше право? Изведнъж, усетил цялата умора от ходенето и вече разгарящото се слънце, студентът, изнемощял падна на зелената трева, точно до брега на езерото и искаше да заплаче. Вместо това се загледа в гладката повърхност на езерото. С периферното си зрение той забеляза нещо да плува в езерото към него. Извърна поглед и какво да види – лист от роза, червен като сладка кръв, като дяволски пламък. От къде бе дошла тази алена капка? Младежът се втренчи във водопада и забеляза, че в пенливите му води са се забили десетки такива червени петънца. Енергично скочи и се затича по камъните към водопада. Стигна почти до самия му връх и видя, че зад цялата тази вода се е спотаила малка пещера. Той влезе в нея. Цветна дъга обгърна тялото му. Вътре беше светло, но не просто светло, както е през всеки обикновен ден, а буйната вода пречупваше тънките, слънчеви лъчи и ги превръщаше в цветни снопове нежна светлина. На най-осветеното място имаше един единствен розов храст с не повече от пет ярко, кърваво червени рози. Душата на студента сякаш се усмихна от щастие. Той посегна към розите и откъсна една все още не добре разцъфнала роза. Толкова изящно бе това цвете – красиво и нежно!
Студентът бързо излезе от пещерата, заподскача по ръбестите камъни сякаш го бе правил цял живот и се спусна по тесната пътечка обратно в града. Отиде в общежитието, преоблече се и забърза към дома на родителите си. Стори му се, че върви цяла вечност, толкова голямо бе нетърпението да зарадва сестричката си.
Най-сетне стигна и почука на вратата. Детски смях се чу от вътре и той бързо скри розата зад гърба си. Момиченцето отвори вратата и като видя брат си, изпищя от радост и се хвърли на врата му. Сладките й, черни къдрици го погъделичкаха по бузата, той се засмя с глас и леко я отдръпна от себе си със свободната си ръка, а другата бавно измъкваше иззад себе си, докато върваха към гостите. Точно, когато стигнаха отрупаната с различни храни и напитки маса, червената роза разкри невероятната си красота пред всички. Капчиците роса, които все още бяха останали върхи крехките й листчета, отразяваха слънцето и я правеха още по-прелестна. Момиченцето, при вида на най-любимото си нещо на света, захвърли съвсем новата кукла, която бе получила току що и взе с млечнобелите си ръчички кърваво червената роза, поднесе я до нослето си, притвори очички и вдъхна магическия й аромат. Уханието до такава степен опияни съзнанието й, че тя неволно притисна тънкото стъбло на розата в ръцете си. За нещастие, обаче, розите имат бодли и един от тях се заби в пръстчето. Момиченцето нервно отвори черните си, бистри очи, загледа се в капчицата кръв, която се събираше на убоденото място, а после как се стича по кожата й. Болка обзе цялото й тяло и тя заплака. Студентът се смути и се заобвинява, че е забравил да махне бодлите от розата. Момиченцето я изпусна на земята, точно върху върху мястото, където бе паднала капката от нейната детска кръв. И като жадно чудовище розата попи кръвта, разтвори листчетата си и се разхубави още повече. Студентът я вдигна и се загледа в жестоката й прелест.
Не мина и час и малкото дете се почувства зле. Треска обви ясното му челце, страдание замъгли блестящите му очички и болка отне руменината му. То плачеше и стенеше от физическото страдание, което изпитваше. То не можеше обаче да се сравни с душевното страдание на брат му, чийто подарък бе причинил всичко това. Защото тъкмо розата, нейното отровно убождане, разпръсна смъртта във вените на невинното дете.
На следващия ден момиченцето затвори очички за вечността и руменината й направи прекрасната роза още по-прекрасна, защото тя изсмука красотата на малката, за да направи своята още по-неотразима. А студентът обезумя от загубата на най-любимото си същество – сестричката си. Той избяга в планината, защото не можеше да понесе вината, която изпитваше. Заживя в пещерата на розите и се грижеше за тях, за да нямат нужда от нечия кръв, от нечии живот, за да бъдат красиви. Само от време на време слизаше в града на гроба на сестра си, носеше й рози и плачеше горчиво. Той я загуби, но запази розата, в която сега живееше тя чрез онази капка кръв. Розата не увяхваше, а ставаше все по-красива, сякаш от малко дете се превръщаше в изящна девойка. Младият мъж я носеше до сърцето си, за да запълни празнотата, оставена от сестричката му. И така до деня, в който неволно притисна розата повече до себе си и тя изпи и неговия живот, за да стане най-прекрасната роза на света. Намериха тялото му с цветето върху сърцето му и кръвта попила в дрехата му. Него погребаха, а на розата се възхищаваха с дни. После тя някъде изчезна, някой я взе само за себе си от гроба му. И сигурно тя все още подхранва красотата си с кръв, оставяйки толкова мъка след магическия си аромат и прелестта си, отнемайки толкова много красиви животи, за да бъде жива тя – жестока и прекрасна, безсмъртна и зла, най-красивата червена роза...
© Деси Борисова Всички права запазени