ЧЕТЕЦЪТ НА МИСЛИ

Тази сутрин Милен се събуди рано, протегна се блажено под завивката, извади ръцете си извън нея и отвори очи. Нежна светлина се процеждаше през пролуките на щорите. Усмихна се. Каза си на ум „Добро утро, момче!“ и в този момент осъзна, че е неделя и може да остане в топлината на леглото до когато си иска. Но тази светлина сякаш го зовеше да се изправи, да разкърши тяло и да поеме на някъде, където и да е, но не и да остава в самотния апартамент. Беше в христовата възраст, когато му се живееше шумния софийски живот, но нещо все го теглеше към природата. Там не обичаше веселите, компании, които му пречеха да се вглъби в себе си, да се свърже духовно с нея. Все имаше чувството, че тя му говори с някакъв особен, свой език, който той искаше да разбере в дълбочина. Зовеше го, мамеше го с шумовете си – трепета на листата, излитането и песента на птиците, пращенето на съчките под нозете му, нежния ромон на поточетата, бистротата на водата, в която се вглеждаше и искаше да прочете в нея за съвършенството създадено от Бог. Всичко го удивяваше – от орела, който се рее в небесата, до мравката, която носи товара си, знаейки, че това е нейния живот, съхраняването на поколенията й, на различните аромати, довявани от вятъра, или излъчвани от земята и цветята покрай които минава.
Облече се спортно, изпи набързо кафето, нарами раницата и заключи апартамента след себе си. Навън го посрещна зората с проблясващите между листата на кестените първи галещи, слънчеви лъчи. Улично рошаво кутре се заусуква около краката му и въртеше къдрава опашка, сякаш го изпращаше като най-мил приятел. Милен се наведе и го погали преди да се качи в колата си. То застана мирно отстрани, а в очите му блещукаше радостта. 
На къде? Този път ще бъде към Рила. Колата плавно и безшумно се плъзна по начертания път, провирайки се между сенките и светлината на съпровождащото я слънце, между хребетите, скалите, реките и китните долини. Пътят и местностите, покрай които минаваше, му бяха познати и той се замисли за себе си. Какъв човек беше? Каква е тази двойнствена природа в него? На кой родител, или прародител я дължи? А може би такъв бе зовът на любознателната му младост – да изпита и едното, и другото. Така, отговаряйки си на собствените въпроси, стигна до подножието на Рила и без да се замисли, пое по първия път, водещ по извивките и хребетите на планината. Не се изкачи до края на пътя. Дори не си зададе въпроса, до къде и какво води той, а сви в един тесен коларски път. Не стигна далеч и спря. От всякъде го обгръщаше вековна гора с разнообразие от видове, дебелина и височина дървета. Слезе от колата и тръгна между тях. Не се отдалечи много. Все пак, не искаше да се изгуби в дебрите на гората. Застана на един пън от отдавна паднало и изгнило дърво, станало за храна на пълзящите твари. Парчета от него все още се стелеха не далеч от пъна.
От мястото, на което беше застанал се виждаше задната част от купето на колата. Свали раницата от гърба си и се настани под едно дебело дърво. Бръкна за вода, но напипа термоса с кафето, извади го и отви капачките, сипа си в чашката и глътна с наслада две големи глътки. Благодатната течност погъделичка небцето му, а уханието погали сетивата. Притисна гръб в дървото. През дрехите усети грапавата му кора. Тя вля в тялото и душата му сила, чувство за свобода и мисъл полетяла в дълбочината на гората, в короните ѝ, в синеещото се, даряващо обич и мечти, небе. Лекият, топъл ветрец погалваше листата и те трептяха с нежния шепот на любовта. Помисли си: - Те говорят. Как може другите хора да не чуват гласа им, мислите им? А нима аз ги разбирам, или това е само желание да разбера мислите на природата, на бурята и огъня, на водата, за която толкова се говори, че има памет, на дървото, което крие в себе си столетни истории, на хората, които винаги крият своите мисли и изричат думи съвсем различни от тях...?
-Мислите на природата са искрени. Тях можеш да прочетеш по всички знаци, които те дават, но на хората... нима искаш да прочетеш мислите на хората? Те са необятен лабиринт, в който можеш да се изгубиш, да не издържи душата ти невъобразимия хаос, сърцето ти да избухне под тежестта на жестоки истини. Имаш ли сили да понесеш всичко това?
Милен се огледа. Кой му говореше? Кой му задаваше тези въпроси? Всичко наоколо бе тихо...
-Аз, дървото, ти говоря. Ти четеш моите мисли. Виждаш, че не е лесно дори да повярваш, но е така. Все още ли искаш да разбереш мислите на хората и за колко време? Помисли добре – ще можеш ли да издържиш! 
Милен се замисли, не дали иска – искаше със сърцето си. Но за колко време? – Не до безкрайност, разбира се. За час – два? – Толкова часове може да остане тук, докато стане време да се връща към дома.
-Добре. Ще ти дам един час. Той ще ти е достатъчен. Къде искаш да отидеш?
-Навсякъде.
-Не може. Малко е времето да отидеш навсякъде, а и не ти е нужно. Ще подбера места, които ще са ти достатъчни, за да си направиш изводи за цялото. Върви! Ти ще разбереш къде си и кога трябва да се върнеш.
Нямаше време да помисли. Намери се всред компанията приятели, които пиеха кафе. Прочете мислите на най-близкия си приятел:
-Не е същото, като да е Милен сред нас. Вярно, че е малко откачалка, но си е готин и аз си го обичам.
-Тоя мухльо не може без Милен, въртиопашка – ту с нас, ту с него. Виж му сурата – като миша глава е, и той се мисли за мъж. - мислеше друг, който също му се пишеше „Приятел“.
-Какво търся между тия плявки? Нито са ми на акъла, нито на парите. Само ще сисат от мене. - мислеше трети.
Четвъртия ги гледаше някак унесено:
-Как да се измъкна? Момичето ми ще ме чака, а аз си пия кафето с тия... - не посмя да помисли всичките думи, които се надигаха в душата му, но те прозираха през нея и бяха гадни. - Не си заслужава да споделям с тях. Ще си намеря повод и ще се изнижа.
На пищното тържество на една „Звезда“ всред красивата подреба, изящните движения на присъстващите, захаросаните усмивки, марковите облекла и дъх на парфюми прочете толкова много пошли и долнопробни мисли, граничещи с извратеността, че и най-красивите рози, които украсяваха подредените маси, не можеха да върнат духовното му равновесие.
Намери се в една бедна къща. Там светеше кандилце пред иконата на Дева Мария с Младенеца. Жена на средна възраст, но съсухрена от духовните си болки, бе коленичила и с прилепени длани до сърцето си, се молеше мълчаливо за здравето на детето си, което лежеше полуживо в съседната стая. В думите й нямаше укор към никого, нито проклятие, само една тиха, всеотдайна вяра, че Бог ще може да помогне на детето й. Милен я погали по косите като благослов от жив човек, но тя вглъбена в себеотдаването си и смирението, не го усети. Нейната болка преля и в неговото гърло и то затрептя под напорите на сълзите.
Прехвърли се при мафиотска група, която се бе свряла в тъмнината на някаква порутена сграда. Всичко му приличаше на криминален филм. Дори нямаше какво да чете. Те на вулгарен език изказваха гласно своите мисли, подготовката на новия удар, споменаваха убийства и отвличания. Скришното беше, че колкото и да бяха единни на глед, в мислите си бяха един, срещу друг, за пари, за надмощие, за жени...
Собствените мисли го отведоха сред политиците. Беше улучил почивката на Народното събрание. Там изобщо не можа да се ориентира сред кадифетата и тежките полилеи. Гъмжеше от долнопробни мисли, сатанински преговори и договаряния, „Благородни“ маски се кланяха на вишестоящи, а в същото време в мислите си ги ругаеха най-цинично, или подготвяха съответния удар. Говореха с пълни уста, като последни селяндури, а си придаваха важност като „изискани господа“. Побърза да избяга от тази вакханалия.
Да отиде в кръчмата, в изискания ресторант, или при съседките, които седят на пейката пред портата? Нима не знаеше какво говорят и какво мислят там. Всички са там уж за удоволствие и сближаване, а в действителност дори всеки сам в себе си си е раздвоен, разстроен, озлобен.
Отиде при момичето, което обичаше. Може би и тя го обича, но още не успяха да останат насаме, да си го кажат. Само търсеха погледите си когато се съберяха в компания. 
-Мая, ти си луда да го чакаш тоя – твоя! Кога най-после ще ти се обясни? - Думите на приятелката й бяха искрени, както и мислите.
- Какво да правя? Аз ли да му предложа? Не съм такава жена. Ти знаеш, че не мога, а го обичам, обичам го! - Още по-искрена беше Мая и в мислите си, и в думите си.
Милен искаше да й каже, че и той я обича, но знаеше, че тя няма да го чуе и остави обясненията си и предложението за довечера.
Вече беше време да се прибира в гората, когато душата му подочу мислите на майка му, останала сама самичка да си говори на глас и на ум, все едно – нямаше кой да я чуе, та ходеше из двора, из къщата и си говореше, говореше с него. Жално му стана, когато я чу. Запита се: – Къде съм тръгнал чужди мисли да чета, чужди болки и ядове да бера, когато не съм чул страдалческия глас на майка си? Ще дойда, мале, ще дойда, в другата неделя ще дойда при теб...!

13 01 2018