Човек извършва грях, защото е слаб! Той заблуждава сам себе си, че се чувства 
велик, но идва един ден - денят на възмездието, когато целият му измамен свят рухва... И той ще е скоро...

Моля те, Господи, спаси ме! Избави от мъки грешницата! Поведи ме към възмездието, направи ме по-силна и по-велика от това, което съм сега. Преобрази ме! Пречисти ме! Бъди с мен навсякъде! Не ме изоставяй - аз съм твоя робиня, твое дете, което сега жално плаче пред теб, разкайвайки се за грешките си. О, Всемогъщи, Ти, който всичко виждаш и можеш, помогни ми! Изпълни цялото ми същество, накажи душата ми, изтръгни слабостта от тялото ми, спаси ме, моля те... Моля те... О, аз - клетница - защо, защо го направих? Защо престъпих Божията повеля? Защо се отклоних от правия път? Не - не исках. Повярвай ми - не исках да става така. Просто животът ме погълна с такава сила, че не можах да устоя. И, и... Ме опияни... и... ме замая. Измами ме. Всичко беше толкова хубаво, но така кратко, лъжливо, нереално. Имах ли избор? Стихията на сладострастието ме повлече, преди да се усетя. Оказах се слаба - не можах да устоя на изкушението. Въпреки, че исках. Наистина, не те лъжа. Чувствах се велика, и желана, и щастлива, но бях слаба! Бях безпомощна, изправена пред бездната на нощта, която ме поглъщаше все по-дълбоко, прегръщаше ме все по-силно. Завладяна и превъзбудена от новото чувство, аз не усещах как мракът ме обвива, как тъмнината ме обгръща и дърпа надолу...

Не, не мога, нямам сили да продължа и смелост да ти разкажа всичко. Но ти вече го знаеш - сигурна съм. Знаеш, нали? О, не, моля те - прости ми, аз съм виновна, за всичко! Разбирам гнева ти - да, аз бях, аз те предадох, аз се отрекох от теб, аз те проклинах, аз ти завиждах, аз... аз... сгреших.

Прости ми!...

Елмазени сълзи се стичат по бузите, в знак на искрената обич, която струи от изстрадалото лице. Устните - студени, но още чувствени, тихо мълвят думи на покаяние... Болка, каквато никой на света не е изптвал, излъчва тялото - посиняло и сковано, прилично на мъртво...
... Сама ли съм? Не! Не искам! Не ме изоставяй! Пак го чувствам! Страхът идва! О, не! Приближава се и... Ах, каква ледена прегръдка. Забива в плътта ми пръсти, по-студени и от веригите, в които сам ме окова! Той ме сграбчва, дърпа ме, притиска ме към себе си. Чувствам как се задушавам, гърчейки се в слабостта си, давейки се в греховете си. Не! Не отново! Не ме взимай! Не искам с теб! Не желая повече да съм такава. Щастлива? Не! Не и по такъв начин. Махни се! Не те обичам, мразя те,
мразя те! Остави ме да страдам тук, сама. Нямам сили. Остави ме с болката и тъгата ми, мъчейки се, агонизирайки, но моля те - не ме взимай, не и сега, не и отново! По-добре ме убий! И без това съм безпомощна! Нека кръвта ми бавно да тече и да отмие срама, да заличи спомените...
                     Пронизваща болка... Но ти...
                                                О, благодаря ти!...

... А?! Аз... аз... жива ли съм? Какво стана? Защо съм толкова уморена? Къде е страхът? Няма го, заминал си е, светлината го е прогонила. Дали Господ е чул молитвите ми? Дали е изслушал историята ми? Отсъди както решиш, както е справедливо. Не ме жали...
... Кръвта малко по малко изтича от тялото ми. Сълзите неспирно обливат лицето ми. Ръцете и краката, все още оковани, стоят безчувствени, вцепенени... А болката - тя все още е там, вкопчила се е в мен и не иска да ме пусне, но... аз го заслужавам! Аз съм виновна за всичко, никой друг...
Устните леко се разтварят - усмихвам се. Аленочервена струя се стича по лицето ми и изпълва устата. Очите, едва отворени, но не изгубващи адския си блясък, те съзират. Да! Виждам те! Ти стоиш пред мен, всемогъщ и велик, стискащ възмездието в ръка. Сила и мощ обгръщат тялото ти. Протягаш ръка и махаш веригите. Аз падам безсилна на земята - търсеща, очакваща...

Какво си решил?
                 Каква ще е съдбата ми?
                                Ще ме приемеш ли отново?
           Така си и мислех! Не. Не се сърдя. Аз просто знаех, че ще стане така.

Вече съм свободна, но... сама... Сама, някъде... Не, няма нищо, аз съм виновна, искам да знаеш, че въпреки всичко те обичам, много, безкрайно много... Тръгвай, сбогом,
не ме мисли - аз ще си мисля за теб!

Сама съм. Толкова близо до греха и възмездието, до слабостта и величито, и все пак толкова далеч... Сега съм нищо. Сега съм никоя. Даже не съществувам. Аз съм грешница, опитала от величието на слабостта и търсеща възмездието, грешница, потънала в бездната на безкрая, обречена на вечно изкупление, глуха за всичко друго, освен за монотонното кънтене на капките изтичаща кръв. Кап, кап, кап, кап...