Слисах се. Сякаш фината плът на съзнанието ми бе простъргана от назъбено и разядено желязо. Това уродливо създание знаеше за Нулата. Нещо повече, мен наричаше Нула.

- Пулиш се защо? – рече изчадието. – Да не би узнаваш туй, дето нямало е как да бъде?

Заклатих объркано глава; приглушено попитах:

- Откъде знаеш за… Нулата?

Хомункулусът плесна с ръце пред лицето си и ги задържа прилепнали, ехото им не изчезваше в далечината.

- Знавам, щото виждам. Просто, ясно и неспорно! Туй, дето нямало е как да бъде, винаги се случва ей-така!

- Аз ли съм Нулата? – дори не смогнах да преглътна.

- Че кой да бъде? Мислиш аз?! Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! – хомункулусът се завъртя на мястото си, вирна в лицето ми острото си дупе, сетне бързо се извъртя с муцуната си към мен и се усмихна с най-шантава гримаса и светнали очи. – Кой съм аз? Ха кажи, дали се сещаш? Същност ли съм или Нула?

- Не, това е невъзможно! – ядно отвърнах и стиснах невярващо очи. – Аз знам какво е същността, знам и какво е Нулата. Ти, ситни дяволе, няма да ме подведеш със своите клоунади, не, няма да ме подведеш… Не съм Нула, аз не съм Нула! Защото Нулата е… Нулата е…

- Нулата какво е, би ли казал ти? – попита подигравателно хомункулусът и направи реверанс, от който тялото му така размести частите си, че незнайно защо, моите плещи се отпуснаха и някаква тежка умора се намести в мен.

- Нулата е господарят на света! Да, точно така – почти в транс отговорих аз – Нулата е светът. Нулата е навсякъде, а същността е никъде. Нулата е в градовете ни, Нулата е по улиците ни, Нулата е в университети ни, Нулата е в домовете ни, Нулата е в главите ни, Нулата е мечтите ни. Всичко е Нула!

- Браво, браво – подскачаше на мястото си хомункулусът. – Ти, виждам, почти си знаващ! И какво е още Нулата?

Езикът ми се беше развързал, а душата ми отказваше да стои у мен:

- Самосъзнанието е Нула! Мисълта, която ме спохожда и има предвид самия мен е Нула. Чувството, което ме обзема, чувството, че съм, това чувство е Нула. Безсмисленият кръг, по който понечвам да тръгна в света, само за да се завърна при себе си, е Нула. И аз, овалян в страст насред овалността на Нулата, където тя ме подмамва, откривам бездиханна и съвършено чужда празнота. Защото Нулата е съвършената празнота! А празнотата е единственото, което толкова силно ме привлича, ох, толкова силно ме привлича…

Хомункулусът танцуваше пред мен, ръцете му се виеха в безброй премятания и изкълчвания, телцето му шаваше и се тресеше, а крачката му все потропваха на петички и пръстенца, едно върху друго и едно през друго.   

- Да, да, да – пееше грозното човече – така, така е, туй е Нулата. И още, и още е, кажи какво още е?!

- Нула е болката ми. Нула е мъката ми. Нула е радостта и животът ми. И смъртта ми ще бъде Нула, ах, и смъртта ми ще бъде Нула. Колко не искам това!

- И това всичкото е Нула, поради причина знаваш ли каква? – озвери се насреща ми изчадието, а безумната му усмивка покри целия ми хоризонт.

Не издържах, отдавна исках да го изрека, да го изрека на себе си, точно на този, дето се крие и чупи в сенките. И ето сега щях да го направя.

- Колкото повече нещо не струва, толкова повече то живее с мисъл, че струва. Понеже сме Нули ставаме ценности, понеже сме подражания се храним със съдържания. Ах, сега разбирам, сега разбирам…

- Разбираш ли? Какво? – хомункулусът се чукна по слепоочието. – Знаващият в теб май поема дъх. Радост е туй за мен.

- Разликата между същност и Нула, истински чак днес я разбирам. Същността не крещи себе си, не се обкичва и възгласява. Същността не позволява и не забранява, тя не учи и не направлява. А Нулата все знае и брои стойността си, все чертае граници и определя територии. Нула ли е значи все те гледа, иска да те включи в себе си, не допуска да бъдеш встрани, да мислиш друго, трето някакво – не може, как така.

Хомункулусът се беше намръщил. Нещо в него вече не беше съгласно с мен.

- Май, вече-човече, незнаването те пак накланя. Що казваш, че Нулата “не пуска встрани”?

- Защото Нулата желае винаги другия да е “какво” – отвърнах смело аз.

- А не! Така ще се разберем, ама никак. Туй дето казваш, че желае другия да е “какво” се нарича знаващ, а не Нула. Затуй повтарям, та да помниш, ти си Нула, обични мой.

Дишах на пресекулки, бях по-студен от мрамор, но отвътре кипях, лава искаше от мен да се дели:

- Виж, джудженце жалко, ти си Нула! Хайви е Нула!

- А-а-а-а! – закрещя хомункулусът, а зурлата му освирепя. – Хайви е бащата сладък, как ти ще правиш го на Нула!?

Приближих плътно това злокобно създание, наведох се над него, допряхме си лицата:

- Хайви е ревнувал! Дивите сигурно са му резнали ръцете.

- Дланите Дивите порязват, незнаващи човеко, а не ръцете – ревна хомункулусът.

- Ревнивец е Хайви, копие на ревнивеца Мелампус. Подражание на подражание, сянка на мъртво тяло.

- Ревнувал е кого, глупако?

- От втория Мемохан, от Психагога.

- Защо това му е? Да ревнува един дивак!

- Защото дивакът е виждал “Рудата” и е можел да прави с нея, каквото иска. А сам Хайви, на мъртвеца умиращата сянка, не можел е “Рудата” в собственото тяло да владее.

- Глупост на незнаващ, уф. От “Рудата” си Хайви е направил мен и моите събратя – знаващите.

- Глупост е това, което казваш ти, мижитурко, която се величае в краката на великан. “Рудата” у теб е отдавна подчинена на мъртвината, тъй както във всяка Нула.

- Да бе, да, не ми говори така! “Руда” аз съм, а “Дангалака”, дето казваш, е вече рекох, само камък и метал.

- А поглеждал ли си какво се вижда през дланта му, нейде отвъд небесата?

- Да гледам няма нужда, тук на своето мястото съм си най-добре. Но разбрал съм от всички, дето клатят се нагоре-надолу по тези стъпала, че там горе в “Дангалака” няма нищо, само някаква слепина, дето е размацана и то без никаква гримаса.

- Не-е! Не е така. Точно там, където няма смисъл е целият смисъл. През дланите на “Прорицателя” човек може да прогледне истината за себе си! Но ще я понесе ли?

- Истина ли?! Да бе, да, тра-ла-ла. Длани и истина, туй не значи нищо, купчина незнаване и толкоз. 

- Не-е! Не е така. Нашите, човешките длани от хиляди години са изгубили способността си да проницават. Дланта, най-чувственото, най-изтънко различаващото, най-дълбинно усещащотото, е било закърняло, окото е отместило умението да гледаме нещата право в сърцето. Тази способност да проглеждаме същностите е дарът на Дивите, жените, които минали като вихър през нашия свят. Но какво остана след тях? Страх! Страх от загуба на мъртвата повърхност, която покрива дланта ни. Тази мъртва повърхност е Мелампус, мъртвият друг на твоя жалък Хайви. 

- Да бе, да, не ми говори така! Дивите “Рудата” крадяха и с “Риса” оставиха света, май не помниш ти това?

- Но нали ти толкова бе горд, че си ги подмамил? Или на свой ред нещо си забравил?

- Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! Аз ги мамих да си ходят, а не “Рудата” със себе си да вземат.

- Ами ако “Рудата” никой не е взимал?

- Как така?

- “Рудата” е тук, винаги е била тук. Навсякъде около нас. Навсякъде!

- Да бе, да, не ми говори така! Само аз съм “руда”, друго всичко е подражание. Или пък това не виждаш, че говориш, все едно си толкоз сляп?

- Сляп си ти, хомункулусе, Нуло такава! Хиляди мъже са били с изрязани длани през оная дива 2104 година, а нито един от тях не е успял да проницае през оживялата си длан. Единствен го е сторил вторият Мемохан, Психагога. “Рудата” никога не е напускала света, но способността да се види “руда” ни напусна с Дивите и “Риса”.

- Хей, човече, обичен беше, правиш ме сега омраза, внимавай и пази се. Нула съм не аз, а ти!

- Не-е! Не е така! Ти, мъни-мъничък миничък, дето се кривиш и сучеш, дето муцуната си мачкаш като гъба, дето телцето си как ли не извръщаш и поставяш, ти си Нулата, гримасата, която днес шества по света, и няма същност, а е само подражание, подражание на един свят, който някога е познавал “Рудата”.

- Наричаш ме “какво”, така ли? – изригна изчадието. – Нула бил съм, гримасата ми без цена оставяш, а толкоз влагал съм у нея. Обидата ли да търпя? А що да не те изям или разкъсам. Любов исках да ти дам, а ти как ми се отплащаш? Исках “кой” да станеш, знаващ да си, да ти се служи, а не да служиш, пък ти какво? “Рудата” ми Нуличка наричаш! Хайви поругаваш! Ха сега, да те видим имаш ли собствена гримаса? Кажи, кой си ти тогаз?

И в него миг, и в онзи час сред пролетта на месец март, някъде високо в планинския град се започна моят край, осъзнаването, което ме сломи, съдбата, която ми продума кой съм или по-скоро какво съм.

Рекох и все още не допусках какво ще последва:

- Аз всеки ден, когато идех и когато си отивах, поглеждах през дланите на “Прорицателя”, през чистото съзнание на първия Мемохан, и виждах… и видях… ох! Видях толкова неща, различни неща, далечни неща, неразбираеми неща. Същности! Толкова нови, толкова обхватни!

- Какви, какви? Кажи какви? – нетърпеливо и сякаш с някаква укрита мисъл ме питаше хомункулусът.

- Мисля, че виждах как отвъдният свят, Нуминозия, се отваря за мен, но неясно и за кратко. Просветваха пред мен пролуки, толкова светли, тъй открити, като звезди. Знаеш ли, една дума се върти в съзнанието ми, откак съм тук в тоя планински и далечен край. Архименти! Ето това са пролуките, отворите, които се откриваха Там от дланите на “Прорицателя”. Те отпращаха погледа ми през себе си право в Нуминозия. Ах, какво видях? Не разбрах. Всичко беше толкова объркано! А може и да съм видял “Рудата”, да, може би…

- А защо не я видя? – лукаво подметна хомункулусът.

- Не знам. Но исках, сега се сещам, че исках – и в него момент една мисъл ме окрили. – Следващият път ще го направя, да, тогава ще се взра в Прорицателските длани, докато видя!

- А може и да няма следващ път?

- Как няма да има? – недоумявах аз. – Още утре ще сторя това.

- Ако сега пък не сториш друго.

- Какво да сторя сега? – нищо не разбирах аз; но изведнъж ми хрумна. – Сега ли предлагаш да ида, да изкача хилядата стъпала и цяла нощ да гледам през дланите на “Прорицателя”?

- Предлагам да останеш Тук и да погледнеш себе си.

- Себе си ли?

- Да. Себе си – хомункулусът се облещи насреща ми и добави. – Да провериш дали имаш същност или си просто подражание.

- Как ще стане това? Как ще стане Тук?

- Кой съм аз? – наместо да отговори, ми се изпъчи хомункулусът.

- Този въпрос вече получи не един отговор.

- И все пак.

- Добре тогава. Ти си Хайви.

- И сега, помисли добре преди да отговориш на следващия въпрос. Какво си ти?

- Искаш да кажеш кой съм?

- Така да бъде, макар че скоро ще се убедиш в обратното.

Какво ставаше тук? Това същество изведнъж започна да говори твърде човешки, а не с оная опака реч, с която ме посрещна. А и вече имаше в него нещо укрито и не толкова гримасно.

- Кой съм? Ами… не знам точно.

- Как така не знаеш. Кой си ти?

- Кой си? Кой си? Как може да питаш такова нещо? Ами аз съм Ноатима Суп`Малем.

- Сигурен ли си?

- Сигурен? Какво пък означава това? Не съм ли Ноатима Суп`Малем.

- Не си.

- Кой, по дяволите, съм тогава?

- Ти си Нула. Ти си подражание. Това е ясно, вече го казахме. Въпросът е на кого си подражание.

Засмях се, макар с притеснение.

- На теб ли съм подражание?

- В известен смисъл. Но по-скоро си подражание на един друг.

- На кого? – сърцето ми лупаше в гърдите готово да изскочи.

Хомункулусът се усмихна.

- Можеш ли да изречеш името си на обратно?

- На обратно ли? Защо?

- Опитай.

- Добре, защо не. Да видим! Моето име е Ноатима Суп`Малем. А на обратно е Ме-лам-пус А-ми-та-он.

Коленете ми се огънаха, главата ми се завъртя, устата ми пресъхна. Ужас настана у мен.

- Не може да бъде! Не може да бъде!!!

Хомункулусът вече не подскачаше, не играеше, не гримасничеше, а само ме гледаше със замръзнало лице.

- Може да бъде. Повече дори! То е така! Ти си подражанието на мъртвия от преди четиристотин години Амитаон Мелампус.

- Не е вярно! Не разбирам! Как така… подражание?

- Сещаш ли се за дланите, които ти толкова обруга и които нарече закърнели?

Нещо сякаш ме удари право отзад:

- Аз съм направен от дланите на Хайви?

Хомункулусът се засмя съвсем човешки:

- Не, аз съм направен от дланите на Хайви. Ти си направен от дланите на Мелампус.

- Той е имал закърнели длани, така ли? – едва промълвих аз.

- Той е имал изрязани длани, които Хайви е запазил, а после забравил. След смъртта на Мелампус и след като Хайви изчерпал цялото му мъртво тяло за направата на хомункулусите, той си припомнил, че някъде все още ги има изрязаните и два пъти по-мъртви от самия Мелампус негови длани.

- И е направил мен? Как е успял? – въпросите и техните страховити отговори ме подлудяваха.

- Хайви станал тъй умел в направата на полу-живот, съчленен от “руда” и мъртва тъкан, че в един момент е успял да сътвори един никакъв живот само от изрязаните длани на Мелампус, никаквият живот на една Нула.

- Как съм оцелял досега? Как не съм разбрал всичко това? – простенах аз.

- Ти сам се досети, че Нулата е господарят на света. Тя е празен дух, който владее живите човешки тела. През всичките тия четиристотин години ти се подхранваше от този дух и живееше един, втори, трети живот… Подражаваше на гения на Амитаон Мелампус. Но не беше неговият гений. Така е с Нулите, те са неспособни да осъзнаят подражанията, които в действителност са.

Паднах, тялото ми не ме държеше, плач без звук късаше гърдите ми.

- Ти, хомункулусе, ти вече говориш като човек?

- Обични мой, аз вече съм поне малко човек. Твоето осъзнаване ме отмести от последното място сред хомункулусите. Аз се изкачих към “Прорицателя”. Някой ден, може би, ще ида в Нуминозия.

“Мечта на Нула” – помислих си аз.

Обърнах гръб на изчадието и запълзях. Изминах почти цял километър и се озовах в другия край на последното стъпало пред “Прорицателя”. Повдигнах се, изкривих тяло, завъртях ръце и добих най-злощастната, но и усмихната гримаса на света.

На сутринта учените от този далечен и планински град ме откриха. Уплашиха се. Побягнаха от мен. После повикаха лекар. Психиатър. Той ми говореше, аз гримасничех. Видях такъв страх у него, че това ми донесе удовлетворение. Повикаха и санитари, те ме подхванаха внимателно и повдигнаха. Не се съпротивлявах, но не спирах да гримаснича. Все по-силно, по-бързо и по-добре.

- Към клиниката на Уран – дочух да казва психиатърът. – Само там, състоянието му е ужасно.

Гледах този сащисан човечец и гримасничех с такава радост и желание, че той не издържа и ме попита:

- Защо правите това, Уважаеми?

- Защото знам кой съм! – гримаса – Защото знам какво съм! – две гримаси. – Аз съм Нула! АЗ СЪМ НУЛА!

Психиатърът беше изгубил ума си, докато ме гледаше. Наведе се над мен и умолително рече:

- Но, Уважаеми, моля ви недейте, вие не сте такова… не сте нула.

- Да бе, да, тра-ла-ла.