Чудесата, които се случват след Коледа

   Топлото време след Коледа разтревожи любителите на зимата. Вместо да са бели, ски пистите се зеленееха, а дървета оцветяваха пейзажа още с есенните си окраски. Разказваха, че заради топлото време ягодите някъде бяха дали плод. Бадемът под прозореца ми напъпи и нацъфтя. Нямаше и намек за настъпваща зима. Само птиците бяха отлетели на юг.

   Нямах нищо против необичайно дългото сиромашкато лято. От студовете ставите ми сякаш ръждясваха, а гърдите ми се тресяха от постоянна кашлица. Беше време да посетя кабинета на джипито си – красива, макар и поувехнала, достолепна, шестдесет годишна лекарка, с интелигентно излъчване, подсилено от големи очила с тежки позлатени рамки.

   Името й е Катерина. Тя преслушва гърдите ми внимателно и властно ми нарежда:

   - Носете шал на устата и носа си през зимата. За Вас е важно да не дишате студен и влажен въздух.

   - Не се безпокойте, докторе – отвръщам  аз – зимата се отменя тази година.

   - Надявайте се... Може да се забави, но студът предстои и Вие го усещате като алергичната реакция  в гърдите си.

   - Това май е единственото, което още усещам в гърдите си, докторе. Не ми отнемайте единственото чувство, което е останало в тях – на нетърпимост към въздуха, който дишам. С всичко друго се примирих.

   - Шегаджия... Всички мъже сте шегаджии. Всички сте отегчени, отчаяни, унили, обхванати от апатия... Не ви трябва любов, нямате вече амбициите, нямате семейства, деца, не вярвате в бъдещето, не понасяте настоящето, отвратени сте от миналото. До къде ще ви доведе този ваш нихилизъм, бихте ли ми отговорили?

   - До вашия кабинет, докторе.

  - До моя кабинет... Идвате, не защото сте загрижен за здравето си, а понеже годишния профилактичен преглед е задължителен. Не поради отговорност към себе си, не дори и поради страх от санкции, а заради рутината, с която сте свикнали да вършите нещата в живота си. Посещавате ме, за да отметнем графите в картона и с това да приключим. Свикнали сте да изпълнявате машинално задълженията си, затова идвате в последния ден. Но няма да изпълните и една от препоръките или едно от предписанията ми.

    - Не, докторе. Идвам от уважение към Вас.

   - Глупости. Трябва да ме посещавате от грижа за себе си. Така се отнасяте и към целия си живот – безотговорно.

   - Но докторе, защо ме съдите толкова строго? – попитах я, едва прикривайки усмивката си.

   - Не Ви съдя... и синовете ми се отнасят към живота като Вас. Безчуствени егоисти... Поне да бяха емигрирали, за да имаме ние родителите надежда, че там далече от нас може би са по-добре: по-щастливи, по-влюбени, по-чувствителни, по-успели, по-уверени, по-обнадеждени... Но не..., те останаха тук при нас, за да докажат синовната си любов и отговорност, за да са привидно щастливи, докато всъщност са прикрито нещастни. Действителността ги терзае, опитват се да променят нещо, борят се, планират, работят, протестират, а когато усетят, че са безсилни, се понасят в ежедневието на еднообразния си, егоистичен живот.

    - А какво биха могли да напра... – опитвам се да възразя аз.

   - Внуци, внуци могат да направят – извиква Катерина и от очите й потичат сълзи.

    - Е, внуците ще дойдат, не се безпокойте. На Коледа стават чудеса.

   - Надявам се повече на чудесата, които се случват след Коледа – с усмивка ме изпраща тя.