- Скучно ми е. Какво ще правим сега?
Космите на врата ми настръхнаха щом го чух. Знаех, че ще се обади. От известно време усещах как се разбужда и започва да нервничи.
- Нищо - отговорих и отпих от кафето.
- Как нищо!? Хайде да направим нещо!
Беше нетърпелива и като че ли леко обидена.
- Нали вчера те оставих да правиш каквото искаш - казах изморено. - Изпокара се с всички.
- Да - отговори тя енергично. - Имаше си причина. И не го направих за да седиш сега спокойно, да си зяпаш през прозореца и да пиеш кафе.
- Какво искаш да правим?
- Не знам. Нещо. Каквото и да е. Омръзнал ми е скучния ти живот.
- Това не е скучен, а спокоен живот - отговорих аз, въпреки че знаех, че това ще я издразни.
- Това не е спокоен, а безсмислен живот и ще продължи да е такъв ако не се размърдаш и не направиш нещо.
- За мен е смислен.
Тя не каза нищо, но погледът й отчетливо задаваше въпроса "Кое по-точно е смислено".
Мислех си да замълча. Надявах се да замълча. Не исках да отговарям. Знаех, че е подвеждащ въпрос и въпреки това се подведох.
- Много добре знам, че не ти харесва да си на диета, но това е единствения начин, по който може да изглеждаш сравнително нормална. Вчера те изпуснах от контрол, създаде си драмите и трагедиите, изконсумира ги - добре. Последствията са за мен, по никакъв начин не те обвинявам, знам, че си пристрастена. Просто спри до тук.
- Не можем да спрем - каза тя тихо. - Не усещаш ли колко още енергия има наоколо. Светът е изпълнен с емоции, добри, лоши, няма значение. Ти трябва да ги изпиташ. Защо си тук иначе? Няма друг смисъл от нас. Знаеш, че имаме място, в което можем да поберем чувствата на цялата вселена. И ще продължава да има място за още.
- Знам, пак ми говориш за онази дупка - вече започвах да се отчайвам. - Другите хора имали някакъв вътрешен баланс, ти никога не си имала нищо такова. Вместо това имаш дупка, която може да побере няколко вселени. И винаги търсиш този вътрешен баланс някъде навън. Изненада - аз съм вътрешния ти баланс. Голямото търсене приключи. За това ли беше всичко - за да има с кого да спориш?
Тя мълчеше. Запалих цигара и отново се загледах през прозореца. Нищо интересно не се случваше. Слънцето грееше, от време на време минаваха коли, нямаше хора.
Спокойна неделна сутрин.
Скучна неделна сутрин...
- Гладна си, нали?
Тя продължаваше да мълчи.
- Хайде да излезем и да намерим нещо изключително емоционално, с което да се нахраним. Последствията ще са за мен, но теб това не те интересува.