Човекът, който я хвърли, скочи бързо в автобус 44. Tя остана там – на спирката. Сама. И догаряше. Беше просто една цигара, която някой беше захвърлил и бе продължил по пътя си. Беше се отървал от нея като от неудобна мисъл. Минаващите наблизо коли и камиони ѝ се смееха подигравателно и я подминаваха, всички натоварени с  по няколко човешки съдби и купчина дневни ангажименти. Като живота, който минава покрай нас, докато се учим да го разбираме и да го обясняваме. Като миговете, които се опитваме да задържим, а те неусетно се превръщат в спомени. Като хората, които идват в живота ни и го напускат по една или друга причина.

Едно нахално врабче, което подскачаше наоколо безцелно, сякаш бе дочуло мислите ми. „Хайде стига бе! Това е само една цигара! Ти си луд!“ – ми каза с поглед то и може би беше право, но за себе си. „Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира“ – цитирах веднага Вазов и „Под игото“ в своя защита, но врабецът присмехулник така и не благоволи да ме изслуша.

Вятър довърши всичко. Завъртя цигарата във въздуха няколко пъти като циркова актриса, а после тя падна на земята и бавно угасна завинаги.

Късният следобед с неохота отстъпи мястото си на подранилата нетърпелива вечер и двамата заедно с него се качихме в осемнайската.