Днес ми писна от всичко и всички. Стресът ме убива ясно и безкомпромисно. Трябва да се махна от всякъде и да отида никъде. Вече съм ходил там - в мислите си. Чувствата са неясни спомени от бъдещето. Чувствам, че крещя през стиснатите си устни. Чувам го ясно с нагризаните си от червеите уши. Късен следобед бавно мести сенките на дърветата. Те минават като женска длан по ръбовете на кръстовете. Ефирна пелерина, която загребва шепа стъклени прашинки. После ги хвърля нависоко и те се превръщат в малка изящна дъга. Двама безполови, хванати за ръце, минават под нея. Трансформират се... в безполови, разбира се. Вечерта открадва цветовете на дъгата и тя се превръща във сиво и неугледно облаче. В тъмното никой не ходи. Чува се само пълзенето на разни буболечки през черната сянка на тревата. Луната си играе на криеница, като ту пъха тялото си в някой облак, ту се показва и закачливо огрява близките хълмове. Утрото набъбва в стопяващата се мараня на новия ден. Някъде наблизо птица весело пее пак същата стара песен. Да, точно онази, за която си мислиш. Монотонно повтарящи се денонощия. Сипвам си супа и сядам да обядвам. Не усещам вкуса ù. Дори не мисля за това. Чета нещо, което не разбирам. Някакви букви, които се превръщат в думи, пък те в изречения. Но не хващам смисъла. Късен следобед бавно мести сенките на дърветата...
© Петър Станев Всички права запазени