Цял живот я гоня, но тя бяга от мен. Тя е изплашена, ранима, далечна и откакто я срещнах за първи път, ме отбягва. Когато я видя на улицата, тя преминава на другия тротоар, а моето вълнение за предстоящата среща се размива с идните дни. По цели нощи мисля за нея, за нейния допир и нейните устни, за нейната прегръдка, която носи утеха и постоянно усещам студенината, лъхаща от другия край на леглото. Понякога заживява ясно в мислите ми за няколко дни, така че почти я докосвам, понякога ме оставя единствено с размити спомени, далечни зори и едвам разпознавам нейния образ. Знам че лятото тя се крие в топли вълни, между мидите в пясъка, но щом паднат листата и започне да вали, тя потъва заедно с топлината. Знам също, че тя ме мрази ужасно и не иска да ме вижда. Един път и бе достатъчно, за да реши, че не съм аз човекът. Разбира се, не може всеки да я има, до нея ще стигнат само късметлиите, същите, които намират четирилистни детелини периодично. Може би не е за мен и трябва да го приема, да я пусна, да спра да я гледам дръзко в очите, да отвърна глава и да тръгна да бягам в обратната посока. Ако се обърна, тя няма да бяга след мен. Ако се спъна, тя няма да е там, за да помогне. Ако остана, то тя ще си тръгне.
Цял живот я гоня, но любовта се плаши от мен…
© Виктория Георгиева Всички права запазени