Да бъдем или не? Да бъдем ли бегълци, натрапници в чужда страна, отхвърлени, въпреки идеите си, въпреки мисленето си, въпреки знанията си  или да останем в родината, да процъфтим, да се борим за правото си да бъдем щастливи тук, сега, в момента, с хората, които обичме, които ни ценят. О, живот, тъй крехък и неразбран. Длъжна ли съм аз да съм изкупителната жертва на днешния свят, длъжна ли съм аз да осъществявам мечтите му, да следвам гласа му: „Замини, учи и никога, никога не се връщай“. Да бъда или не? Сама, изоставена, хвърлена в непознатото, зад граница, далеч от Балкана и морето, далеч от познатото. Сякаш сърцето ми остава в запустелите села, в малките градове, бедни на млада души, избягали вече в столицата. В същата столица, от която аз искам да избягам. Да бъда ли една от много? В чужбина е чудесно, по-добро, по-ново, по –. А ето и препънката на блажената чужбина – това да те отхвърлят, да те осмеят, да ти се подиграят, да останеш завинаги неразбран и някакси... чужд.  Да изгубя ли 10, а може би и повече години в опити аз самта да се променя, за общество, което едва ли ще ме възприеме, ще ме обикне? Да търпя камшиците и гаврите на чуждите,  само за да накрая отново да се озова на същото познато софийско летище? Да бъда ли жертва на отчаяното имигрантско движение, търсещо това по-? А може би това е само едната страна на монетата. На неуспелия, на предалия си. Та аз мога, о, да аз мога да се боря и мога да успея! А дали не мога да прогледна  извън рамката, перспективата, която предлага страната ми, дома ми, за знаещите и можещите, вероятно и за тези, които могат да се похвалят с диплома, подпечатана от някой чужденец? И накрая въпросът си остава. Да бъда или не?