„Религията води до самоопустошението на човека"
Енгелс
Да бъде светлина!
Пролетното слънце весело грееше над Йерусалим. Свещеният град се къпеше щастливо в лъчите му, които се отразяваха силно от куполите на големите църкви и от заострените върхове на минаретата. Абул ал-Нисабури беше кръстосал краката си под сянката на едно дръвче и пушейки сладко от лулата си наблюдаваше красивата гледка. Чешейки дългата си побеляла и леко проскубана брада, той се усмихваше и вдишваше дълбоко и лакомо тютюневия дим, смесен с опиум. Абул ал-Нисабури беше ходжа в една от най-големите джамии в Йерусалим. А докато не се занимаваше с религия, обичаше да се излежава под сянката на точно тези дръвчета, на точно това хълмче.
- Абул!
Той се обърна назад и първо изпод възвишенията на хълмчето видя черна шапчица, нахлупена на късо и прилежно подстригана кестенява коса. След това се появи и лицето на притежателя й. Беше четиридесет годишен мъж, със запазено младо изражение. Имаше продълговато лице без брада, с хлътнали дълбоки сини очи и изпъкнали напред вежди. Типичното английско лице. Човекът носеше прилепнал черен шлифер с дълги ръкави. Под стегната яка, която приличаше на незатворена скоба, се подаваше съвсем леко бяла блуза. Той беше скръстил ръце пред корема си и с вдигната глава и спокойна крачка катереше хълма.
- Преподобни Маркус. - процеди с усмивка ходжата.
- Имаам ал-Нисабури. - отвърна с лек поклон свещеникът.
Двамата се засмяха. Отецът седна до ходжата и погледна замислено красивата гледка, която се разкриваше от хълмчето. Вдиша дълбоко и се закашля от цигарения дим, който излизаше от лулата на Абул. Той размаха недоволно ръцете си и каза:
- Все още ли ги пушиш тези боклуци?
- Аллах е казал, че човек трябва да има поне един грях, иначе ще гори в Ада - отвърна с усмивка Абул.
- Глупости - простена възмутено Маркус - Това си го измисли сега.
- Фактически го измислих още когато започнах да пуша - каза ходжата и за пръв път отлепи поглед от града, за да погледне предизвикателно свещеника. Очите му сияеха дяволито, а по лицето му не спираше да танцува усмивка.
- Спомням си и този ден, стари приятелю - рече отецът и потупа имаама по рамото. Двамата отново се засмяха и потънаха в мълчание, всеки загледан в огромните сгради на града. Ясно се виждаше дългата Стена на Плача и крановете, които се издигаха зад стените й. От големия златен блясък на Скалния купол нямаше и следа. Маркус си спомни за времената, когато като дете си играеше с Абул по тези хълмове и после заедно, уморени и доволни, ядяха сандвичи и пиеха студена изворна вода, наслаждавайки се на отражението на слънцето от Скалния купол. Мястото сега беше окупирано само от високите метални скелети на кранове, които бяха започнали изграждането на Третия храм. В момента никой не строеше нищо. Всичко беше парализирано заради икономическата криза в резултат от Религиозната война.
- Абул - промърмори Маркус - и ти ли гледаш там, където и аз гледам.
- Мисля, че да - отвърна ходжата, след като с кратък поглед прецени къде беше впил очите си неговия приятел.
- Защо? - попита тъжно Маркус, после вдигна поглед към Абул и повтори настоятелно:
- Защо?
- Знаеш защо - отвърна Абул, дръпвайки силно от лулата си.
- Виждал съм те как проповядваш - каза рязко Маркус. Отново беше заковал очите си в Стената на Плача и по точно на хълма, който се издигаше в нея. Казваха, че там Авраам е щял да пренесе в жертва в името на Бог своя син Исаак. Казваха, че оттам Мохамед е полетял към Небесата, за да се върне със задължителните молитви за мюсюлманите. Казваха, че там майката на Исус построи малка църква, която в последствие се е разраснала и се е наричала Църква на Светата Мъдрост. Маркус продължи, размахвайки бавно и хипнотично ръка, сякаш търсеше правилните думи, опипвайки въздуха:
- Ти ги фанатизираш... побъркваш ги... караш ги да...
- Майкъл, млъкни - сряза го изведнъж Абул. Много рядко използваше истинското му име. Правеше го само, когато му беше много ядосан или когато искаше той да го изслуша. И Маркус го изслушваше много внимателно.
- Виждал си и войниците долу, които седят с автомати и следят внимателно всяка моя дума - продължи Абул, издишвайки облаче дим - Знаеш какво е положението при мен.
- Искаш да кажеш, че религията няма нищо общо с това - възпротиви се Маркус.
- Много добре знаеш за какво става дума в исляма, братко - отвърна ходжата.
Маркус се засрами от себе си и погледна на другата страна. Очите му се напълниха със сълзи. Знаеше. Естествено, че знаеше. Нали Абул му беше чел Корана с часове. Имаше смисъл, звучеше много красиво. Хората, например, бяха представени като много по-висши същества, за разлика от в Библията. Според Корана те притежаваха ум и разум още от създаването си, за да се възхищават на Божието дело, а не се разхождаха глупаво из Райската градина, случайно откъсвайки Плода на знанието. А жената беше равна с мъжа - тя не беше създадена от неговото ребро, а беше сътворена по същия начин като Адам. И все пак... Колкото и да беше хубав Корана, Маркус не го харесваше. Въпреки че се възхищаваше на някой аспекти в него, той беше закърмен с християнството още от малък и силно вярваше в Господ.
- Преди една седмица двама влязоха в църквата по време на литургията - каза Маркус. При тези думи Абул го погледна концентрирано, спря да пуши, макар че беше стиснал лулата си силно между зъбите и наостри уши. От очите на свещеника капеха сълзи - Носеха автомати и извикаха нещо силно на арабски. Всички легнахме на земята, а те крещейки и размахвайки автоматите, грабнаха едно младо красиво момиче, на не повече от деветнадесет години. Стиснаха я силно за рамото и я издърпаха към себе си. Тя започна да се съпротивлява и да вика за помощ. От очите й се стичаха сълзи. Единият я блъсна към другия и се смееше, а онзи с отвратителна перверзна усмивка разкъса роклята й. Момичето го удари по лицето, а мъжът й отвърна с юмрук в носа. Чу се грозен хрускащ звук. В този момент някой скочи и се засили с яростни викове срещу един от насилниците. Преди да го достигне до нея из целия храм отекна пронизителен звук от стрелба. Мъжът, възрастен, на около петдесет, се свлече на земята, а от главата му течеше кръв. Ясно се виждаше обгорената дупка от куршум на челото му. Момичето извика силно „татко" и се опита да се отскубне от ръцете на единия мъж. Той я дръпна силно и тя падна по лице на земята. С ръце започна да се влачи към трупа на баща си, но преди да го достигне, онези двамата я хванаха за краката и я задърпаха към входната врата. Пръстите й дращеха по каменния под на църквата. Ехото на отчупващите се нокти кънтеше из цялата зала. Никой нищо не можеше да направи. Всички лежахме на каменни под и слушахме писъците и молбите на горкото момиче. Не исках да гледам повече. Просто забих лице в земята и се молех с цялата си душа. Виковете започнаха да заглъхват, но все още се чуваха някъде отвън. Въображението ми рисуваше картина как тези животни я бяха блъснали до стената и с мръсните си, кирливи, противни...
Маркус преглътна тежко. В гърлото му беше заседнала буца. Забърса сълзите си с ръкава и погледна Абул. Той го гледаше все така с каменното си изражение, но ако човек го познаваше щеше да разбере, че ходжата се чувстваше ужасно. А Маркус го познаваше и знаеше какво се въртеше в главата на приятеля му.
- Съжалявам - каза той след дългото мълчание - Нищо не мога да направя.
- Можеш да спреш да ги насъскваш срещу нас - възпротиви се Маркус.
- Защо? - попита Абул - Защо, след като те ще ме убият и после ще сложат някой друг на мое място, който ще върши същата работа? Те не се интересуват от религията... те се интересуват от войната, от парите, от... в името на Аллах, какво мога да сторя аз! А и фактът, че вие започнахте всичко това още повече ги улеснява...
Маркус стисна зъби и удари с юмрук на земята.
- Не съм ли прав - продължи Абул, без да отлепя огнения си поглед от отеца - Нима не бяхте вие, които разрушихте третата по святост реликва за мюсюлманите?! Нима не бяхте вие тези, които разрушихте Скалния купол, за да построите Третия храм, за да може той да бъде осквернен от Антихриста, че да настъпи Второто пришествие?! То настъпи, само че вашият Бог няма да слезе на Земята, за да прибере вярващите, защото храмът никога няма да бъде построен. Защото Апокалипсисът избухна преди това. Защо ме караш да ти напомням това, Маркус?! Защо ме караш да те мразя!
Настъпи тишина, която беше нарушавана само от веселото и небрежното чуруликане на птичките от съседните дръвчета. Вятър полъхна от север. Абул продължи да пуши, гледайки небето, а Маркус нервно опипваше златния кръст под дрехите си. Ходжата беше прав. Християните започнаха всичко. Те разрушиха джамията, защото тя се намираше в центъра на храма на Соломон - Първия храм. Точно за този храм става дума в „Откровения",точно него трябва да оскверни Антихриста, за да настъпи Второто пришествие и Апокалипсиса. Фанатизирани и обезумели тълпи от хора настояваха за събарянето на купола, защото било време да настане отново правдата на Земята и Небето. Приличаха на луди подгонени от голям хищник овце. Но в очите им се четеше яд и омраза. Въпреки предупрежденията да не го прави, израелското правителство даде заповед купола да бъде съборен. Както казаха те,"беше време да се свърши недовършеното добро дело от Шестдневната война". Но много преди небесата да се разтворят, Адът дойде на земята. Мюсюлманите с право протестираха срещу осквернението на светите им земи, а християните озверели ги наричаха изроди и ги замерваха с камъни по време на протестите по главните улици. Никой не ги спираше. Вместо това, полицаите безразборно налагаха жени, деца, възрастни хора - всички мюсюлмани, които се бяха осмелили да излязат, за да защитят правата си. Целият мюсюлмански квартал щеше да бъде изселен, ако не се бяха намесили военни от Иран и другите ислямски държави. В отговор на това САЩ бомбардира столицата Техеран. Войната все още кипеше с пълна сила... Някъде по света все още се лееше кръвта на стотици войници...
- Религията - промълви най-накрая Маркус - води до самоопустошението на човека.
- Енгелс - довърши Абул.
Двамата се погледнаха. В очите им се четеше съжаление. Те бяха израсли заедно в мизерията на Йерусалим. Семейството на Майкъл се беше преместило от Лондон,когато той беше едва на три. Оттогава той и Абул бяха неразделни - ходеха на училище заедно, защото сградите бяха една до друга, играеха по стръмните хълмове на Йерусалим,гонеха кокошките на съседите и си просеха псувните по пазара, докато крадяха дребни бонбони...
Абул прибра лулата в джоба на дрехите си, а Маркус престана да си играе с кръста. Двамата се прегърнаха силно.
- Няма да е лесно - каза Маркус.
- Никак даже - съгласи се Абул.
- Но Господ си знае работата.
- Аллах е всемогъщ и справедлив! - одобрително каза Абул.
- Все пак всички религии... - промълви Маркус след кратко мълчание.
- ...са различни сенки на едно и също нещо - довърши вместо него Абул.
Отецът кимна одобрително глава и се засмя. Ходжата направи същото. В този миг от града се разнесоха силни сирени. Двамата се погледнаха изплашено. Свещеникът побеля като платно, а на лицето на ходжата се изписа недоумение и страх. Сирените означаваха само едно нещо - въздушна атака. Но това беше невъзможно! Тук... в Йерусалим?! Немислимо... Маркус се изправи, отдръпна се няколко крачки назад, без да отмества поглед от Абул и падна на колене. Прекръсти се три пъти, наведе смирено глава и със скръстени ръце промълви:
- Отче наш, ти който си на Небето...
Абул ал-Нисабури се пресегна хипнотизирано към раницата си, откъдето измъкна молитвеното си килимче. Разпъна го на зелената трева, погали го изпълнен с любов и застана на колената си върху него, наведе тялото си напред, докато челото му не докосна земята и произнесе:
- Бисмиля ал рахман ал рахим...
- Да се свети името Ти, да дойде царството Ти...
Сирените от града пищяха оглушително. Слънцето продължаваше да напича,но вече цялото пролетно щастие се беше изпарило и на негово място се настани чувство за неизбежно зло.
- Ал хъмду лиля ръбаламямин, ал рахман, ал рахим...
- Да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята...
Формация самолети прелетя над главите им и хвърлиха за кратко дълбоки сенки над целия хълм. Птичките спряха да пеят своята песен и тревожно отлетяха надалеч на някое друго дръвче.
- Мелики йом алдин, еяк'наабъд и еяк настаин...
- Насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам греховете ни...
Противовъздушната отбрана на града атакува неизвестните изтребители. Срещу тях бяха изстреляни няколко ракети, които успяха да поразят само единият от четирите самолета. В небето пламна адски пламък, а силен тътен се разнесе из околността.
- Ахдина ал серат ал мустаким...
- Тъй както и ние прощаваме на ближните си, и не ни въвеждай в изкушение...
- Сират алмязина енаамаата алейхим..
Още няколко ракети излетяха към останалите самолети. Трите изтребителя направиха сложна маневра,разделяйки се от бойната формация във три различни посоки,летейки към центъра на града. Няколко ракети успяха да свалят два самолета, но последният стремглаво летеше към хълма, където някога се издигаше Скалния купол. Отвори „утробата" си и оттам към града се спусна голям колкото малък лек автомобил, яйцевиден метален обект - бомба. Времето сякаш изведнъж се забави страшно много. Слънчевите лъчи погалиха новороденото с ужасяваща любов. Те се плъзнаха по металната му обшивка, по старателно запоените ръбове, по надписа „Little boy 2".
- И избави ни от Лукавия.
- Гейри магдуби алейхим уаля алдалим.
Двамата погледнаха едновременно към небето и промълвиха:
- Амин!
И беше светлина...
© Иво Всички права запазени