Живея на 19-тия етаж на голям жилищен блок. Околните сгради са по-ниски. Ето защо си представям, че съм в облаците. И че държа онова зелено ковчеже с тайнствена закопчалка, която все се мъча да отворя. Да, ама без ключ.
        Веднъж, не си спомням как точно се случи, ключалката щракна, и го отворих. Не си спомням и какво имаше вътре, но се почувствах безкрайно щастлива. Скрих го под леглото си, и само когато никой нямаше да ме безпокои, го отварях, за да вдъхвам щастието. Един ден ти седна на леглото, натисна матрака надолу и ковчежето щракна. Как ли не се мъчех да го отворя после! И при ключари ходих, и при един мой познат фрезист - не и не. "Ти да не си ограбила банката?" - пошегува се той.
        Един ден, както си седях на перваза на прозореца и почти машинално си играех с ключалката му, някой влезе зад гърба ми. Изплаших се и ковчежето полетя надолу. Пак беше ти. Нямаше как да хукна да го търся. Ти не знаеше за това ковчеже, а вече толкова време живеем заедно! Когато слязох на другия ден, някой вече го беше откраднал.

Публикувано във:

© Електронно списание LiterNet, 25.07.2019. № 7 (236)