Част първа

Мога да започна този разказ така: "В един есенен следобед, през една от годините на "плавния" преход от посттоталитаризъм към демокрация, на една планинска поляна стоеше една много, много млада жена - почти момиче... Стоеше и се взираше ..."

Няма значение в какво се е взирала, защото няма да започна така. Бих могла, но приказките за възрасни не бива да започват като приказките за децата, защото няма нищо по-лошо от вдетинен възрастен. /Не звучи ли като видиотен?/ А и прекалено много приказки ни разказват в наши дни, за които все още не можем да кажем "едно време" ... За съжаление...

За това просто ще започна така:

Лора занемяла дълго се взираше в открилата се пред очите ù гледка. До където ù стигаше погледът срещу нея се редуваха хребет след хребет и рид след рид от Източните дялове на Родопите. Някои зеленееха, други - в далечината - синееха, а по някои от тях острите и голи зъбери отразяваха слънчевата светлина, като ù придадаваха различни сиви нюанси - от тъмно, до почти бяло. Всъщност, не беше съвсем точно - не виждаше само това. Пред очите ù се разстилаше цяла палитра от цветове, като че най-лудият художник на света бе изсипвал напосоки боите си и се бе постарал близките и далечни хълмове да заприличат на пъстроцветни пана, закачени на небето. Имаше всякакви багри, но най-много бе зелената - от тъмната на обикновения бор, до сребристата на белия. Жълтите есенни листа на широколистните дървета правеха килима от краски срещу нея по-весел, сякаш висящото над главата ù жълто есенно слънце бе прежалило няколко късчета от цвета си и ги бе запратило на земята. Тук-там есента вече бе успяла да запали купчинки от странни червени пламъчета, полазили листата на дърветата. Лора знаеше много добре, че точно тези огънчета единствено зимата с дълбокия си сняг можеше да угаси, но продължаваше да гледа прехласната. Имаше чувството, че онзи същият луд художник бе грабнал края на дъгата и вместо с четка, бе рисувал с нея по земята. Дори тук на поляната пред нея, изгарящата горещина на това лято не бе успяла да унищожи делото му. А там някъде на хоризонта синьото се гърчеше като вълните на развълнувано море, сякаш то самото бе надникнало иззад гърба на близките хълмове и се бе развълнувало от красотата им. Денят беше толкова ясен и ù се струваше, че ако мааалко се повдигне на пръсти и погледне на юг, ще може да надникне зад хребетите и наистина ще види морето - Бялото - толкова ясен бе денят и толкова прозрачен - въздухът. Познати от този край ù бяха разказвали, че наистина има върхове, близо до гръцката граница, от които в дни като този може да се види точно това море, което някога са наричали и българско...

"История..." - въздъхна тя и продължи да гледа като омагьосана. Тази планина винаги, когато имаше възможност да я посети, ù действаше точно така - омагьосващо...

Колко ли време зяпаше? Даже се улови, че наистина се повдига на пръсти, но усетила се, че едва ли ще види нещо по-надалеч, приседна и извади книгата, която бе взела със себе си. Бе решила да почете малко, докато събере смелост за връщане обратно.

Преди около два часа беше излязла от почивната станция да се разходи. Не обичаше стръмнините, освен ако не се е изкатерила по тях с някакво механично средство, така че да не се морú, но на - беше се решила да пообиколи наоколо, нищо че ù се видя доста стръмен пътя, по който трябваше да върви, за да стигне набелязаната полянка. Беше я забелязала от прозореца на стаята си - на около 300-400 метра от станцията и все по стръмното нагоре, но зеленината и слънцето, което я бе огряло, я примами. Реши да поекспериментира със себе си и да провери дали ще може да достигне до нея, без да се откаже насред пътя. От дете не обичаше стръмнините и катеренето, с изключение на това по дърветата, но поляната толкова примамливо проблясваше сред върхарите на дърветата, че малко самонадеяно се втурна да покорява стръмната, но достатъчно добре очертана пътека, само и само да стигне до нея. Надяна маратонките и така, както си беше с дългата широка бяла пола дръпна платнената чанта с най-необходимите ù неща, пъхна книгата вътре и се запъти по пътечката към желаната цел.

Беше пропътувала триста километра за да подиша малко действително чист планински въздух и реши, че всички усилия си заслужават. Само дето не съобрази облеклото, но се заинати и реши да не се връща, когато установи, че точно дългата пола не е най-подходящото облекло за разходки из гората, особено пък, когато ù се наложи да преодолява някои участъци почти на четири крака, слава Богу, твърде редки. Местните хора сигурно не биха се затруднили от този маршрут, но навикнала с равните и асфалтирани пътища на родния си град и на столицата, нямаше опит с такива стръмнини и се придвижваше както може. Помагаше ù лекото тегло - петдесет килограма "с мокри дрехи" - така се шегуваха колежките ù ... От време на време намотаваше полата, вдигаше я и я защипваше в колана така, че да не ù се пречка ... и драпаше нагоре по пътеката...

Астрономически есента вече беше настъпила, но по нищо не личеше дори тук в планината. За сметка на това циганското лято бе в разгара си и температурите с нищо не показваха, че е време вече листата на дърветата да жълтеят не от топлина, а поради естествения ход на времето. Точно обратното - всичко или почти всичко надолу в полето се бе жлътнало отдавна, а някъде даже покафеняло от горещините и липсата на дъжд през последните два-три месеца. Като изключим това и червеникавите петна, които бе видяла току-що, всичко останало изглеждаше така, сякаш есента бе забравила да дойде, нищо че официално бяха обявили пристигането ù. Нещо като демокрацията в България. Само дето за есента нямаше никакво съмнение, че ще дойде, макар и позакъсняла, докато за демокрацията още не беше съвсем сигурно,... особено пък кога точно ще се появи в пълния си блясък...

От години не се бяха случвали такива есенни горещини, които буквално я прогониха от София. За нещастие метеоролозите не предричаха нищо обнадеждаващо в близките няколко дни - нито дъжд, нито захлаждане. Жегата през последните петнадесетина дни бе необичайна за сезона, а сушата от последните месеци бе изгорила почти всичко в полето. Когато пътуваше насам ù бе направило впечатление, че жаркото слънце бе превърнало в изгоряла савана огромни участъци селскостопански земи, които други години обилно зеленееха. На много места тлееха малки пожари, а някъде направо си горяха неконтролируемо. Въздухът трептеше над тях като болен от синдрома на "Паркинсон", само дето липсваше лекарство за лечението му, както и за самия синдром, между впрочем. А най-лошото от всичко бе, че май цялата държава се тресеше от "Паркинсон". Като сложим до това и факта, че през последните десетина години се бе поразболяла и от "Алцхаймер", то нямаше нищо чудно, че народецът в нея бе забравен и оставен на доизживяване,... а демократичния "плавен" преход го тресеше като автоматична пресевна уредба. Изглежда заради това все повече и повече хора изпадаха от ситото на държавната социална закрила и все повече се трупаха в купчинката на житейските аутсайдери. Някои от тях, засилени от инерцията на тресящите се сита, успяваха да се изтърколят до някоя и друга чуждестранна купчинка, но не стигаха кой знае колко по-далеч от тези на икономическите емигранти или на нелегалните гастарбайтерите... За съжаление върху най-едрото и най-бавнодвижещо се сито от тази демократична пресевна система се търкаляха едни и същи камъни. Само дето не ставаха за нищо. Ни къща да си оградиш, ни подпорна стена да си направиш - бяха твърде малки и закръглени за тези цели. Ставаха, като че ли, единствено само за пано, което да украсява стените в парламента. Другаде едва ли някой би му се радвал - не че и на парламента много, много се радваха ....

Тогава, докато пътуваше и гледаше през прозореца на остъкления като аквариум автобус пепелищата и опустошените не само от слънцето земи, намираше все повече и повече разумни доводи в подкрепа на това да се махне от тази полудяла държава.

Жал ù беше за хорицата, които се мъчеха да спасят нещо от почти унищожената си реколта или се щураха да приберат дори пожълтелите недорасли чуканчета. Това е да си земеделец. Ако не те удари градушка, то слънцето ще те изгори. Ако не те изгори слънцето, то някой услужлив мераклия за евтина дървесина ще му помогне. Цели хребети чернееха от такива "услужливи" хорица... Само дето едно триметрово дърво изгаряше за около час и половина-два, а израстваше най-вероятно за повече от десет години... Не знаеше със сигурност, а и не беше необходимо, щом на тези, които би трябвало да го знаят, за да ги опазват, им бе все тая. Защо тогава тя да се тормози с подобни мисли?... И въпреки това, имаше чувството, че видяното я накара да остарее... изведнъж... с цял век...

В планината бе съвсем друго. А и като че ли само тук бе преваляло няколко пъти през тези месеци, нищо че понякога дъждът бе придружаван от опустошителни градушки. И това от местните земеделски култури, което слънцето не бе успяло да унищожи в този край, бяха го съсипали те. Доста тежка зима се очертаваше за хорицата, заложили на земеделието поне да ги изхрани. Съмняваше се даже, че някои щяха да успеят да оцелеят, ако не намереха навреме друго препитание... 

Но водата си е вода, независимо от агрегатното ù състояние и тук наоколо все още бе достатъчно зелено. Въздухът бе кристално чист и свеж, дори изглеждаше синкав от чистота, за разлика от този в столицата, където имаше усещането, че с всяка глътка въздух поема и по една шепа улична прах или чаша с бульон от автомобилни газове. За това и не избра Витоша, която бе по-наблизо. От там много добре се виждаше какъв бе въздухът над София, а Лора не обичаше да вижда това, което диша. Предпочете Родопите - тази планина ù създаваше усещане за величие. Смяташе, че единствено там може да си върне уважението към страната, в която се колебаеше дали да остане да живее. Всъщност, почти всички планини ù създаваха такова усещане, но тя от край време обичаше Родопите. Не можеше да разбере защо, но тази планина някак ù приличаше на обикновената българска жена - домакиня, съпруга и майка - не много висока, малко широка и закръглена, но безкрайно гостоприемна и любвеобилна. Надарена със способността да ражда, да отглежда, да възпитава и да наказва, ако потрябва и когато потрябва. Имаше в нея нещо от безкрайната търпимост на майката към непослушните си деца и от великодушието на съпругата, прощаваща редовните невинни забежки на съпруга. Приличаше ù на ония жени, изтъкани от целомъдрие, доброта, жертвоготовност и себеотрицание, но горко на оня, който дръзнеше да застраши с нещо семейството или, не дай Боже, децата ù. Тогава можеше да се превърне в истинска фурия...

Благодарение на това, което видя, изкачила се в планината, Лора си върна не само уважението към тази прекрасна малка страна, която наричаше майчица Родина, но и гордостта, че се е родила в нея. В нея като място, а не като институция, защото гледката, която я зашемети с красотата си нямаше нищо общо с която и да било институция. Тя, гледката си бе горе-долу такава от хилядолетия и дано се намереха хора, които да я запазят и за напред...

Имаше останали няколко дни платен отпуск и когато ù писна да диша гадостите във въздуха на големия град, хукна към планината да подиша малко кислород, а и да се наспи като хората. Имаше нужда от тишина и спокойствие, и знаеше, че само тук можеше да го намери. Дори не си помисли за морето. Там все още имаше много плажуващи, подлъгани от заинатилото се лято и есенното намаление в хотелите. Предполагаше, че точно тук и в този момент на сезона, ще може да намери достатъчно тишина и спокойствие наред с нормални температури и нормален въздух за дишане... Имаше нужда да размисли за решението си да напусне България и предпочете да се усамоти някъде, където нямаше да ù досаждат любезни до натрапчивост непознати, или незаинтересовани до инфантилност познати. Беше се наситила и на едните, и на другите... Беше се наситила и на съвети, така че усамотяването щеше да ù дойде добре...

Дори, докато се катереше към онази, заобиколена от дървета поляна, мислите за това, което видя, пътувайки към планината и за идеята да се махне от страната не я напуснаха. Имаше само себе си и професията си, и нищо не я задържаше в тази обсебена от демоните на разрухата държава. Самото изкачване по тясната пътечка ù коства доста усилия, но дори фактът, че бе плувнала в пот и косата ù бе залепнала по мокрия гръб, не я притесни. Още след първите петдесет метра съблече леката плетена блуза, която бе навлякла върху белия, доста оскъден корсаж. Беше невероятна гледка със засуканата и напъхана в колана пола. Като сложи на везните и лекия корсаж, по който се бе разсъблякла, предположи каква карикатура на планински катерач представлява и се разсмя на себе си. Приличаше повече на самовила-вила с дългата до глезените бяла пола и същия на цвят корсаж, прикрил твърде малка част от деколтето и гърба ù. Чудеше се, защо поне не си беше вързала косата. Така, както се бе и разчорлила от несполучливите опити ту да я сплете, ту да я вдигне някакси, за да не се закача в храстите, когато се навеждаше, спокойно можеше да бъде отнесена в групата на горските "диви". В голямата платнена чанта бе помъкнала куп ненужни неща - от несесера с гримовете, червилата и пиличките, до тефтерчетата, визитниците и всички лични документи - но така и не се бе сетила да си вземе ластиците за коса. Добре, че по едно време ù хрумна идеята да откъсне няколко жилави филиза от някакъв храст и да я върже с тях. Не беше нещо кой знае какво, но за онзи момент ù свърши работа. Надяваше се, че все пак никой няма да я види. Кой ли пък и би я видял? Сезонът беше такъв, че освен да срещне някой гъбар и да му изкара акъла, нямаше кой знае какъв по-голям риск. А и както не бе валяло скоро, предполагаше, че и гъбарите едва ли щяха да се юрнат из гората. Дори станцията бе почти празна, когато се настани в нея. На рецепцията я уведомиха, че за уикенда очакват някаква група, но това нямаше да наруши кой знае колко усамотението ù. За семинар ли, за обучение ли някакво говореха - така и не запомни - не сметна за необходимо да обръща внимание на подробностите, още повече, когато я успокоиха, че в станцията има достатъчно свободни стаи и няма да се наложи да се мести другаде. А и до тогава имаше още цели три дни, така че едва ли някой щеше да я обезпокои както сега, така и по-късно... 

- Ти фея ли си? - иззвъня от някъде едно тъничко гласче.

"Фея ли?" - сепна се от него Лора. На нея ли говореше или детето - защото това определено беше детско гласче - пътьом бе ги казало на някого. "Пътьом ли? - тръсна глава. - Та това тук да не ти е булевард "Мария Луиза"!" - надсмя се на себе си. Вдигна глава и се огледа. Не видя пред себе си никого и реши, че в крайна сметка може нещо и да ù се е причуло. Имаше развинтено въображение и понякога ù се струваше, че чува разни неща, но най-често ù се случваше да говори сама на себе си. По-точно би било да се каже, че си фантазираше и от време, на време водеше цели диалози с вътрешното си аз, но това съвсем не значеше, че дъската ù хлопа - просто, когато нямаше с кого да разговаря, правеше това със себе си. Смяташе се за достатъчно интелигентна за да не се притеснява от този си навик, а и така най-безкомпромисно разнищваше собствените си недостатъци.

Отново наведе глава и продължи да чете книгата, която я бе грабнала още снощи.

- Ти защо имаш толкова дълга коса? - този път гласчето прозвуча точно зад главата ù и тя почти подскочи стресната. Вярно, наистина имаше много дълга коса, която покриваше целия ù гръб, но до сега никой не я бе питал за това.

Обърна се рязко и видя пред себе си съвсем мъничко момиченце. Гледаше я толкова спокойно, сякаш разговаряха на градския площад, а не на хиляда и триста - хиляда и четиристотин метра надморска височина в планината /ако вярваше на надписа в станцията/ и то доста далеч от всякаква видима нормална сграда с хора, които можеха да дадат някаква яснота за пребиваването му на това място.

"Боже Господи, какво прави това дете тук?" - огледа се Лора. Надникна дори зад гърба на хлапето - очакваше да види някъде наблизо или зад него възрастен човек, така че да си обясни присъствието на малката тук, но освен поляната, към която се бе тътрила повече от час и високите дървета около нея не видя нищо друго. По-точно не видя никого. Друго и да видеше, нямаше да ù свърши работа. Гледаше в момиченцето и като че бе загубила дар слово.

"Дали не откачам? - запита се Лора. - Имали го или го няма това дете до мен?"

Дори не си помисли да го пипне, обаче - не беше откачила чак толкова - знаеше, че може да го изплаши. Докато мислите ù трескаво се блъскаха в главата, детето направи още една крачка към нея. Лора се обърна така, че да го вижда по-добре и да не гледа към него през рамо. Сега вече слънцето грееше в гърба ù.

- Ти можеш ли да говориш? - запита то, с присъщата за тази възраст чисто детска наивност, когато мълчанието ù се проточи доста дълго и впери в нея огромните си зелени очи изпъстрени със ситни жълти и кафяви точици, обградени от дълги, тъмни мигли.

Изглеждаше на не повече от четири-пет годинки и появата му само точно на това място бе повече от изумителна. Беше облечено в къси джинсови панталонки и тъничка жълта тениска с някаква картинка на нея. Като че ли беше нещо от новите анимационни филмчета, които вървяха по телевизията. Крачетата му бяха обути в тричетвъртни чорапки, жълти като тениската и напъхани в почти нови, но както се стори на Лора май малко големи маратонки. Целият оглед, който направи, протече само за няколко секунди.

- Ти от къде се появи? - попита зашеметена от изненада тя и протегна внимателно ръка към детето.

Седеше в края на ливадата - това, което ù се видя отдолу малка полянка, се бе оказало широка, леко наклонена ливада. Пътечката, по която се бе изкачила до тук, я бе извела в най-горния край на ширналата се пред очите ù огромна поляна и макар че там където остана мястото да бе припеково, не посмя да рискува и да прекоси високата и поизсъхнала трева за да стигне до сянката - опасяваше се да не налети на някоя змия, пък и не искаше да се свира на сянка. Обичаше много есенното слънце, което топлеше без да жари, а и по това време на деня нямаше и чак такава опасност. Кòсите му лъчи само галеха кожата ù. Скоро, обаче, слънцето щеше да се скрие зад високите борове и сянката им щеше да легне върху нея. Преди да седне, разгледа добре мястото, като дори разбута близката трева с дълга пръчка, така че да изплаши всяка животинка намираща се там... Беше приседнала внимателно, след което отново бе разгледала всичко около себе си вече от тази височина и извади книгата от чантата си. Ако трябваше да бъде честна със себе си, нищо че не искаше сянката на близките борове да я покрие след малко, не смееше да влезе по-навътре в ширналата се пред нея ливада - просто се страхуваше от тези пълзящи гадинки. По-точно би било да се каже, че се страхуваше от ухапванията им, иначе нямаше нищо против самите животинки. Беше решила преди да си тръгне да понабере малко от горските цветя, с които бе покрито мястото. Разчиташе, че до тогава змиите, ако имаше такива наоколо, ще са се прибрали в дупките си,... знаеше, че не обичат дълбока сянка, а тя точно това мислеше да изчака - слънцето да превали хребета...  

- Ами от там - посочи дребосъчето някъде зад гърба си и пак се обърна към нея. Гъстите му тъмни къдрици се разлюляха от движението. Част от тях бяха привързани високо на главата му със съвсем семпла панделка, а останалите свободно бяха пръснати по раменцата.

"Прилича на малко по-голяма кукла" - помисли си Лора, но на глас изрече съвсем друго:

- И къде е това там? - Гласът ù бе тих и сякаш го подканяше да продължи обяснението си.

- Ей там,... от дърветата - ококори очички то. След това приклекна до нея и сочейки с ръчичка към гората зад гръбчето си, допълни: - От пътечката... през горичката...

- А знае ли някой, че си тръгнала по тази пътечка? - не преставаше да го разпитва Лора.

Опасяваше се да не се е загубило и изтръпна при мисълта, че може да ù се наложи да обикаля из гората с дете и да търси мястото, от което евентуално бе дошло. Тя самата се бе изкачила до тук от съвсем друга посока, почти перпендикулярна на тази, която момиченцето показа. Прие неговата като доста по-нормална за едно дете, като имаше в предвид това, че бе напреко на стръмнината и наклонът ù в тази посока бе съвсем малък. Пътеката, по която Лора бе достигнала до тук, изглеждаше почти непреодолима за едно толкова малко дете, особено пък да остане толкова чистичко и без каквито и да било драскотини или следи от катеренето по него. Тя самата бе понаранила малко ръцете си докато се придържаше за някои от околните храсти за да не се хлъзне назад (беше доста непохватна при точно този тип катерения) или се мъчеше да се изтегля за някой и друг клон от дърветата по пътя за нагоре. А и по коленете ù личаха следите на някое и друго съприкосновение с пътеката, или по-точно с онази част от нея, която беше особено стръмна. По момиченцето, обаче, нямаше и драскотина. Нямаше никакви следи нито по коленцата, нито по лакътчетата му. Нямаше да бъде така, ако беше минало по нейния път. Дори маратонките му бяха чистички, сякаш току-що обути за разлика от нейните, които бяха доста понапрашени от ронещата се и суха земя.

Детето първо помълча гузно, а след това сви виновно раменца - май само с това показа, че не е уведомило никого за самостоятелния си поход през гората. Разбирайки добре, че това, което бе направило, не бе съвсем в реда на нещата, по личицето му  плъзна виновно изражение.

- А мама и тати къде са? - Лора не преставаше да задава въпросите си като гледаше да не уплаши малката планинарка.

- Тати е там - пак посочи тя в същата посока, от която явно бе дошла, но не каза нищо повече.

- А ще можеш ли да заведеш и мен там? - От устните на Лора не слизаше милата усмивка, кацнала върху лицето ù още след като осъзна, че детето не е видение.

- Защо? Загубила ли си се? - погледна я учудено момиченцето, неможейки да повярва, че и възрастните могат да се губят. Очичките му се разшириха още повече и сякаш зеленината от полянката нахлу в тях.

- Като че ли съм се позагубила малко - отговори бързо, хванала се за думите на детето и пъхна книгата в чантата си. Успя да съобрази, че това, изглежда, е единствения начин да накара детето да я заведе там, от където бе дошло, ако изобщо можеше да го направи, но разчиташе, че все някой е тръгнал след него и го търси. Ако се окажеше, че се е загубило и не срещнеха някого, щяха да се върнат на ливадата и да я успокои с видимата от тук почивна станция. Можеше още сега да му я покаже, но реши да остави това за по-късно. Щеше да играе ролята на изгубила се в гората толкова, колкото е необходимо за да не стряска излишно детето - Ще можеш ли да ме отведеш при твоя татко? - изрече почти убедително тя и стана.

- Аха - поклати с главица то. - Ама ти не се притеснявай. Той татко ще ти помогне да си намериш твоята вила и няма да си се загубила повече...

"Вила... Значи тук някъде трябва да има някаква вила..." - бързо свърза тя думите на детето.

- А ще ме хванеш ли за ръка за да не ме е страх? - усмихна му се малко изкуствено виновно Лора, опитвайки се да създаде у детето впечатление, че много разчита на неговата помощ.

Погледна тайничко часовника на клетъчния си телефон - минаваше четири часа, което значеше, че не разполага с много време за издирване на тази вила, ако не искаше да замръкне в гората. За всеки случай провери дали е в обхват. Слава Богу, мястото имаше покритие и в краен случай можеше да извика помощ, стига тя самата да не се загубеше, докато търси въпросната вила. Виждаше почивната станция, в която бе отседнала и за сега това ù действаше успокоително, но трябваше да се погрижи първо за спокойствието на детето. Знаеше, че след малко слънцето просто ще се скрие зад хребета и сенките щяха да станат доста по-плътни и по-дълбоки. А и денят отдавна бе започнал да се смалява, така че поне в това отношение есента си беше съвсем на място. След превалянето на небесния светлик зад баира, щеше постепенно да започне да се смрачава.. Заедно с това щеше да захладнее и да намалее видимостта в гората. Лора прецени, че и двете с малката бяха доста леко и съвсем неподходящо облечени за привечерни разходки из планина. Трябваше да побързат и тя реши да действа.

- Искаш ли да напишем бележка на татко ти, че си ме намерила и ме водиш при него, ... ако случайно реши да дойде насам и се разминем? - предложи внимателно Лора. - Ти ще ми покажеш от коя точно пътечка дойде и ще закачим бележчицата на едно от дърветата на нея, така че да я види...

- Ама трябва да е нависоко, защото тати е много висок... - прекъсна я момиченцето съвсем сериозно.

- Добре - съгласи се Лора, но мислено се възмути: "Изглежда природата го е надарила повече с ръст, отколкото с акъл, щом е оставил детето си да обикаля из гората само!" На глас, обаче, добави: - Аз ще напиша бележката, а ти ще ми кажеш колко високо да я закача... Но знаеш ли, че ние още не сме се запознали... Аз се казвам Лора, а как е името на моята малка спасителка?

- Вики - усмихна се доволно от определението момиченцето. Поизпъчи гърдички, покровителствено хвана Лора за ръката и я поведе към една хилава и почти незабележима пътечка, излизаща на ливадата. - Ето тук е пътечката. Можеш да напишеш бележката и да я закачиш на това голямо дърво - посочи то високия бор непосредствено до края на голямата поляна. Беше доста старо дърво и най-долните му клони се извисяваха около метър над главата на Лора, така че бележката нямаше да остане незабележима, ако изобщо се мернеше някой насам. Мястото бе видимо не само от пътечката на хлапето, която се стори на Лора по-скоро въображаема, а и от другата, по която бе дошла. Белият лист щеше да се вижда от много страни и това ù даде някаква надежда, нищо че първоначално идеята ù се видя доста глупава.

Детето бе приело думите ù съвсем сериозно и съсредоточено я наблюдаваше какво прави.

Лора извади книгата, която бе чела до преди малко и откъсна последния лист, който бе абсолютно празен от едната страна. Не беше нейна, но никой нямаше да ù се разсърди, че бе постъпила така и си бе позволила да откъсне тази страница. Трябваше ù по-голям лист, който да се вижда от далеч, ако случайно бащата на детето или някой, който го търси минеше от тук и ù хрумна за този от книгата още докато гледаше дървото, на което детето ù предложи да закачи бележката. Приседна на тревата, подпря листа върху книгата и започна да пише.

"За таткото на малката Вики. Тя е с мен - започна Лора. - Тръгваме да търсим вашата вила. Ако не успеем да я намерим, ще взема детето с мен. Срещу тази поляна, долу в ниското има почивна станция, която се вижда и от тук. Ако не Ви намерим до заник слънце, значи, че сме се върнали и ще се приберем в нея... - Тя написа за всеки случай и името на почивната станция, в която е отседнала. Добави номера на клетъчния си телефон, както и името си. - Ако намерите тази бележка, моля обадете ми се веднага." - Искаше ù се да напише няколко не съвсем любезни думи, но реши да ги спести поне в бележката, но че нямаше да ги премълчи пред него, си знаеше още от сега. Тях спести, но добави часа на срещата с момиченцето и часа на тръгването им към вилата. Ако се върнеха без да я намерят, щеше да добави и часа на слизането им към почивния дом.

Извади пиличката от чантата си и зачупи кората на дървото така, че да закрепи сигурно хартията. Беше ù добре дошла сега, нищо че днес се ядосваше, когато видя колко излишни неща бе помъкнала, а не бе взела най-обикновен ластик за косата си.

- Готови сме - обърна се тя към малката. - Тази височина добре ли е?

- Аха - отговори убедително детето. - Дай ми сега ръка за да не се загубиш пак - съвсем сериозно предложи то и Лора за малко да прихне от смях, но се овладя и послушно хвана подадената ù ръчичка след като прилежно избърса ръцете си, изцапани от ровичкането по кората. Пръсчетата на хлапето се загубиха в дланта ù, нищо че тя самата имаше малка ръка. Бяха пухкави и меки и Лора почувства някакво особено желани да се наведе, да грабне малката и да я нацелува до насита, но не можеше да си го позволи, поне не сега. Изпита невероятна нежност към това мъничко като грахче момиченце, от личицето, на което я гледаха и грахово-зелените му очички.

- Знаеш ли, аз ще извадя червилото и от време на време ще мацвам на някое дърво, така че, ако някой тръгне след нас, да може да ни намери... Става ли?

- Става - съгласи се момиченцето и я поведе по почти невидимата пътечка.

Лора се чудеше какво ще прави, ако не намерят бързо вилата. След около два, най-много три часа щеше да започне бързо да се смрачава, а това значеше, че дори маркировката от червило нямаше да ù помогне, ако не се върнеха по светло на ливадата, така че да хване нейната си пътека за към станцията. Защо ли ù трябваше да си играе на изгубена в гората, като можеше да тръгне с детето направо към станцията? Как, обаче, би могла да му обясни ситуацията? Щеше ли да приеме, че не тя, а то се е загубило и как би реагирало на това? Можеше ли да разчита, че съвсем кротко би тръгнало тогава с нея? Трудно щеше да го убеди, че прави това за негово добро, особено ако се изплашеше... Е, можеше да отдели поне час за издирването на въпросната вила преди да се върнат,... дано само червилото ù не свършеше преди това. После щеше да търси начин да придума малката да се върнат на полянката без разбира се да я плаши, а от там до станцията щяха да слязат без проблем, нищо че пътеката бе сравнително стръмна. Някакси щяха да се дотътрят до там, ако трябваше и по задник, но поне тази пътека бе ясно очертана. Още вървейки нагоре си знаеше, че слизането няма да е по-леко от качването, но тогава я притесняваше единствено бялата пола и възможността да я изцапа, ако се подхлъзне някъде и се приземи на задните си части. Е, полата щеше да се изцапа на които и части от себе си да паднеше, но това дори не я притесняваше вече. Сега нещата изглеждаха далеч по-сложни с дребосъчето, което вървеше до нея. Когато се бе запътила към поляната и през ум не ù мина, че може да ù се случи нещо подобно. А и как би могло? Трябва да си ненормален за да предположиш подобно нещо...

"Ама и родители!" - възмути се отново Лора при мисълта, че някой от родителите на детето не си беше свършил работата както трябва и то бе хукнало без надзор накъдето му видят очичките.

Момиченцето вървеше ту до нея, ту пред нея, като почти я дърпаше и понякога избутваше с ръчичка някое и друго клонче от тук-там срещащите се храсти. Вървяха през гората, а Лора нарочно влачеше краката си така, че да оставя дири в натрупаните борови иглички - това беше доста по-сигурно от червилото. Опитваше се да подготви видима пътечка за връщане, защото така и не можа да разбере по какво се ориентира малката - поне за Лора нямаше никакви видими следи, че това зеленооко мъничко човече е минало от тук на идване. За всеки случай драскаше с червилото стрелка на някое дърво, което можеше да ù служи за маркировка там където нямаше какво да разрови с крака, но не се налагаше да го прави често. Хич я нямаше в горското ориентиране. Помнеше някакви общи приказки за север и юг, за мъхове и лишеи, но на няколко пъти забеляза, че на особено усойни места тия последните бяха полазили боровете от всички страни. Чудеше се как да попита малката колко време е вървяла докато стигне до нея. Имаше ли едно толкова малко дете изобщо представа за време и разстояние и ако имаше как да трансформира тази представа в реални единици?  

Момиченцето непрекъснато бърбореше, а Лора се включваше само с някоя и друга забележка или пък въпрос.

- Ти много ли вървя по пътечката преди да ме намериш? - попита тя оперената малка спасителка, макар че това, по което вървяха, изобщо не можеше да се нарече пътечка. До тук не бе забелязала никакви следи от детето, но момиченцето бе толкова леко, че едва ли би могло и да остави нещо кой знае колко видимо, освен ако почвата не беше кална. Да, но времето твърде дълго се бе задържало сухо, и даже на усойните места нямаше чак толкова размекната пръст...

- Ами да. Бях се изморила много, когато те намерих ... и слънцето ми блесна в очите, и те помислих за фея... Нали феите са облечени като теб в бяло... - Не прозвуча много като въпрос.

Момиченцето се опитваше да говори убедително и явно си вярваше. А защо да не си вярва? Беше съвсем нормално на неговата възраст да вярва във феи, пък и в други герои от приказките.

- Значи ти ме намери след като вървя през гората много време, така ли? - Лора имаше нужда от потвърждение.

- Аха - отговори мъничето.

- А сега уморена ли си вече?

- Аз съм уморена още от преди - погледна я малко виновно момиченцето и Лора се наруга за собствената си недосетливост.

Бяха тръгнали малко след като детето се бе появило на ливадата и бе съвсем естествено да е уморено. Вече доста време вървяха по избраната от детето пътека и дори тя се бе поуморила. Защо не бе се сетила да го попита още преди да хукнат из гората? Единственото ù оправдание за недосетливостта бе това, че за пръв път ù се случваше подобно нещо. Дано да е и за последен. Отново погледна момиченцето и се възхити на решителността, която бе изписана на личицето му. Явно съвсем сериозно бе приело ролята си на спасителка и нито мрънкаше, нито се оплакваше. Дори не предложи да поспрат малко, за да си почине. По челцето му бе полепнала влажна косица, а бузките му се бяха зачервили от ходенето.

- Знаеш ли и аз се уморих. Хайде да си починем - предложи тя и забави стъпка, оглеждайки се за място, подходящо за сядане.

Точно тук гората не беше толкова гъста и само на няколко крачки от тях имаше сравнително слънчево местенце. Лора взе малката в скута си и я наметна с плетената блуза, която бе свалила и напъхала в чантата си още на качване. Сянката беше шарена, но по това време на деня, а и на сезона в гората не бе особено топло. Още повече пък на тази надморска височина. Седна върху изкорубените корени на един дебел бор и гушна момиченцето в прегръдката си. Долавяше някакъв особен леко лютив аромат на въздуха. Вдиша дълбоко. Миришеше на гниещи листа и борови иглички, на смола и на още нещо - свежо и неопределимо. Усещаше и миризма на гъби, но не можа да проумее от какво идваше тя - наоколо нямаше нито една гъба. Сториха ù се доста странни ароматите, които се носеха около нея, но всъщност май си миришеше точно на борова гора, само дето тя никога преди не беше се застоявало толкова време в такава, че да запомни на какво мирише в нея. Не че беше се застоявала в каквато и да било друга - не си падаше по горите - но все пак бе правила няколко кратки разходки на Витоша, само не си спомняше тамошните миризми...

- Ти къде живееш? Тук ли? - попита я момиченцето, отпуснало се в прегръдката ù.

- Оооо не, аз живея далече, в един голям град...

- И за това ли се загуби в гората? - продължи то да задава въпросите си.

- Май че заради това - усмихна се Лора. - А ти къде живееш? - на свой ред попита тя.

- И аз живея в голям град... в София...

- Браво. И аз живея там. А какво правите тук? - погледна я учудено Лора.

- Тати ни доведе... Каза да починем десетина дни... на въздух в планината... - детето се изразяваше по начин, подсказващ, че просто повтаря думите на някой възрастен.

На Лора ù направи впечатление множественото число, което употреби детето и запита:

- Значи и мама е с вас?

- Не - тихичко каза момиченцето. - Мама е починала, когато съм била много малка и баба казва, че е на небето... и че ме гледа от там, когато не слушам... и плаче... Така ли е? - запита, а в очичките му легна вина. 

Лора изтръпна. Не беше очаквала да чуе точно това и думите на детето ù подействаха като леден повей. Не знаеше за кого точно става въпрос, че плаче - за бабата или за майката, която е на небето, но и не беше толкова важно - на нея самата ù се доплака. 

- Да, миличко, но мама те гледа и когато слушкаш, а... ангелите не плачат - каза тя за всеки случай.

- Значи мама е ангел? - погледна я невярващо то. Очичките му отново се бяха ококорили и вината се скри някъде надълбоко.

- Аха - потвърди Лора. - и сега не е много доволна от това, че си тръгнала из гората самичка без да се обадиш на някого.

- Аз няма да правя повече така... - сълзички като облачна пелена забулиха зеленината на ирисите му и една се отрони по вече избледнялата бузка.

"Ама и аз съм една утешителка!" - ядоса се Лора на себе си. - "Идиотка!" - Наруга се и привлече хлапето към себе си. Гушна го и го залюля в прегръдката си.

- Не е доволна, но не ти е сърдита, защото направи едно добро дело - намери мен, а аз нали се бях изгубила...

- И щеше много да плачеш?... - Детенцето вдигна личицето си към нея и я погледна съчувствено и любопитно.

- Най-вероятно - отговори тя и продължи на ум: "Най-вероятно татко ти сега плаче, но след като не си отваря очите..."

- Сега като те заведа при тати и няма вече да си загубена, нали?

- Да миличко, няма да съм загубена, - отговори тя и мислено добави: - "но татко ти определено е загубен, щом не знае как да си опази детето." Хайде полежи така малко за да събереш сили и след 5-10 минутки ще тръгнем.

Погледна часовника. Преди да седнат да отпочине детето, бяха вървели някъде около половин час, но от въпросната вила нямаше и следа. Огледа се отново във всички посоки, но не забеляза каквито и да било признаци на цивилизован живот, които да ù подскажат, че наблизо има такава сграда. Какво ли значеше "много дълго вървене" за това дребосъче. Люлееше го и момиченцето се беше укротило, дори бе спряло да бърбори... Какво да прави сега? Дали да продължат напред или да се опита да го убеди, че е по-добре да се върнат на поляната. Мина ù през ума, че поне няма да навреди, ако още сега опита да я уговори за връщането, нищо че очакваше бурна реакция от страна на малката. Не се наложи да я убеждава в нищо. Докато тя беше размишлявала над това какво да прави, хлапето бе заспало в прегръдката ù. Реши да се върне обратно, използвайки точно това заспиване. Внимателно за да не го събуди, стана и го подхвана така, че главичката на детето да легне на едното ù рамо. Метна чантата на другото, покри добре малкото гръбче с блузата си и се затътри по пътеката, която сама бе маркирала на идване. Беше все така по корсаж, но не можеше да каже че ù е студено. Вървеше вече около петнадесет-двадесет минути в обратна посока и бе станала вир-вода. Лекият наклон надолу ù помагаше, но пък дребосъчето в ръцете ù, колкото и да бе малко, все пак тежеше, особено така заспало и отпуснато, и тя започна да чувства умора. Искаше ù се да седне за да си почине, но знаеше, че трябва да измине колкото се може повече път назад докато малката не се е събудила. Повървя още около пет минути и усети ръцете си да отмаляват. Имаше чувството, че ще изтърве детето, ако направи и крачка повече. Спря се. Знаеше, че поляната, от която бяха тръгнали бе вече наблизо и реши да поотпочине малко. Огледа се отново, но не забеляза подходящо за сядане място. Ако искаше да поседне, можеше директно да го направи върху земята, което значеше, че при сядането или ставането можеше да събуди момиченцето. Приближи се до едно от дърветата и просто се облегна на него. Така поне кръстът ù щеше да поотпочине малко, като отдаде по този начин по-голяма част от тежестта си върху дървото. Леко премести главичката на детето на другото си рамо и прехвърли тежестта му върху дясната си ръка. За беда изтърва чантата. Опита се да приклекне с детето в ръце, но залитна. Тъкмо когато очакваше да падне и се извъртя така, че да предпази детето, усети нечии ръце да я задържат, а след това и изправят на крака. Не беше видяла човека, който го направи, защото се бе появил иззад гърба ù, но бързо се отдръпна и мигновено се завъртя с лице към него. Сърцето ù се беше качило в гърлото от уплаха - първо от това, че щеше да падне с детето и след това, когато усети нечии ръце да я хващат. Имаше чувството, че блъскането на сърцето ù ще събуди момиченцето.

Стоеше прегърнала здраво детето в ръцете си и зяпаше стреснато в мъжа пред себе си. Беше висок, много висок - може би стърчеше цяла глава над нея - и от лицето му я гледаха почти същите зелени очи като тези на момиченцето, спящо в ръцете ù. Забеляза малката жилетчица, която носеше в едната си ръка и някаква хартия в другата. Осъзна, че най-вероятно е нейната бележка, която бе оставила на дървото. Гледаше го и не знаеше какво да каже. Даже забрави да благодари за това, че ù помогна да не се изтърси на земята. Но освен това забрави и всичко онова, което се въртеше в ума ù по отношение на този мъж, когато се ядосваше от безотговорността на родителите на Вики. А че това пред нея бе татко ù, нямаше никакво съмнение - освен по очите личеше и по почти еднаквата им тъмнокестенява коса, само дето неговата бе права и доста по-къса. Беше решила в момента, в който го срещне, хубавичко да го насоли заради детето, но сега загуби всякакъв дар слово.

"Това семейство изглежда ми действа онемяващо!?" - помисли си, когато се досети, че така бе реагирала и при срещата си с детето.

Мъжът бе вперил пронизващо очи в нея и съсредоточено я наблюдаваше. Мълчанието им продължи повече от допустимото. Гледаха се подозрително, без да осъзнават, че тишината, легнала над тях, бе започнала да се наелектризира.

- Мога ли да взема вече дъщеря си? - най-сетне проговори той.

- Моля - Лора направи крачка към него и внимателно се опита да му подаде спящото дете, но то здраво се вкопчи в нея, като я прегърна през врата. Личеше, че го прави в съня си, но това не я улесни. 

Бащата се опита да разхлаби прегръдката без да го събуди, но не успя. Момиченцето леко изскимтя, вкопчи се още по-здраво за Лора и отвори очи. В момента, в който успя да осъзнае кого вижда, личицето му грейна и устничките му се разтегнаха в очарователна усмивка. Чак очичките му засвяткаха от щастие.

- Тати! - възкликна то и протегна ръчички към него.

Лора едва не го изтърва, когато то бързо се извъртя към баща си. Той го грабна от нея малко припряно, а чертите на лицето му омекнаха. Чак сега пролича, колко всъщност бе уплашен от изчезването на дъщеричката си, но не спомена нищо за това. Преглътна и упреците към детето. Може би щеше да му се накара по-късно, когато се приберяха, но за сега нищо не каза. В момента бе единствено доволен от това, че го вижда живо и здраво.

- Тати, това е Лора. Намерих я на една полянка. Беше се загубила и искаше да я доведа при теб. Ти нали можеш да намериш нейната вила?

- Мога, съкровище - усмихна се мъжът на момиченцето. След това се обърна към жената, която стоеше на две крачки от тях и внимателно ги наблюдаваше.

Лора беше прегърнала собствените си рамене така, че да поприкрие колко е разголена. Освен това ù беше станало хладно. Само до преди пет минути се оливаше в пот от усилие да занесе спящото дете до широката поляна, а сега, когато този мъж бе взел детето от прегръдката ù, хладният въздух я накара да настръхне. Гледаше в щастливия баща на детето и отбеляза радостта, която се бе появила в очите му. Дали се бе досетил от думите на Вики как се бе опитала да я залъже без да я плаши излишно? По лицето му се бе разляла разбираща усмивка. Кимна мълчаливо с глава и това бе май първия признак, че изпитва някаква благодарност към нея. Направи ù впечатление, че прие твърде спокойно ситуацията и дори би могла да каже, резервирано. Не че чакаше да я обсипе с благодарности, но можеше поне да каже някоя и друга дума, а не да се държи така, сякаш детето му всеки ден се губи и тя всеки ден го намира.

- Тя си седеше там и чакаше някой да я намери, ... и слънцето много ми блестеше в очите, ... и, ... и ... аз първо я помислих за фея... Ти нали ми чете онази приказка, в която феята беше облечена в бели дрехи ... - момиченцето бърбореше непрекъснато, без да позволи на останалите да кажат нещо.

Лора огледа дрехите си. Вече не бяха чак толкова бели. Особено дантелата долу по края на полата. В нея се бяха забили дори борови иглички. Тук-там имаше и следи от смола по полата, но щеше да мисли за почистването ù чак когато се прибереше в станцията. Важното бе, че детето доволно и щастливо, редеше изречение след изречение.  

- ... След това ми каза, че се е загубила и че трябва да я заведа при теб, ... но се изморихме по пътя и седнахме да починем, ... и аз съм заспала. А когато се събудих ... се появи ти и ... - Детето не млъкваше. Спираше само колкото да си поеме дъх и пак продължаваше. - Ти нали ще намериш нейната вила? - внезапно пак се сети и млъкна гледайки баща си очакващо.

- Разбира се, слънчице, стига тя да ми каже как ù е името - отговори бащата и се обърна към Лора ухилен.

"Нали съм записала всичко на бележката, глупак такъв! - Лора се вбеси от плоската му закачка и го нахока мислено. - Да не би да не помни повече от 5 минути? - иронично го изгледа тя. - Нищо чудно - продължи да си мърмори на ум. - щом забравя даже, че има и дете, което може да хукне из гората..."

- Ама, аз нали ти казах - намеси се бързо момиченцето. - Името ù е Лора.

- Е, само това не е достатъчно. Ще ми е необходимо доста повече информация - засмя се малко лукаво бащата и очите му преценяващо се плъзнаха по лицето и тялото на жената срещу него. Забеляза настръхналата кожа на ръцете ù и се досети, че ù е хладно. Свали бялата блуза от гърба на Вики и ù я подаде. - Ето, вземете. Ние ще облечем жилетката, нали малката?

- Аха - кимна сериозно детенцето с глава.

- Колко пъти съм ти казвал да не казваш "аха"? - поскара му се той, но момиченцето въобще не се смути, а само се засмя и се сгуши в него. - Казва се "да", разбра ли?

- Аха - потвърди Вики, но явно не го направи нарочно, защото изведнъж се усети какво каза и се плесна с ръка през устничките.

Лора, която освен онова "моля", когато подаваше детето на баща му не бе отронила нищо повече до този момент, избухна в смях. Малката също се разсмя и гласчето ù огласи гората като звънче. Смееше се така, че баща ù трябваше да я хване по здраво за да не я изтърве. Двете се гледаха и се заливаха в смях, сякаш мълчаливо си бяха казали нещо, което бе много, много смешно. Постепенно смехът им затихна и те едновременно погледнаха към таткото.

- Насмяхте ли се? - запита той усмихнат, но след като видя как се спогледаха готови отново да избухнат в смях, махна твърдо с ръка да престанат и им се скара: - Аааа не, няма да ви позволя да се разкикотите пак, защото след малко ще започне да се стъмва, а ние сме на доста голямо разстояние от вилата и ни чака доста път.

Вики се разсмя отново, но баща ù я погледна строго и тя веднага млъкна.

- А и не съм благодарил още на Лора за това, че се погрижи за теб, но това ще стане по най-добрия начин в къщи. Ще ù предоставим покрив и ще ù предложим една вкусна вечеря, нали дребосъче? - обърна се той към детето.

"Притрябвал ми е твоят покрив и вечерята ти" - малко накриво го погледна Лора, но като че предугади какво още може да изтърси, така че детето да се досети за лъжата, измислена от нея и поклати предупредително глава да не продължава. Мъжът, който искаше да каже още нещо, забеляза предупредителния поглед на жената и внезапно млъкна. Усети се, че за малко не развали легендата, която си беше създала за пред детето и да издаде коя от двете всъщност се бе изгубила. Само дето дребосъчето бе доста схватливо за възрастта си и заподозря, че баща му май смята Лора за спасителка. Погледна внимателно и двамата възрасни и подозрително попита:

- Ама нали аз се погрижих за нея, като я намерих?

- Да, миличка, ти се погрижи за мен, когато ме намери, а аз се погрижих за теб, когато ти беше заспала. Татко ти имаше точно това в предвид. Сега с него ще ме заведете до оная полянка, където ти ме намери и ще потърсим моята пътечката. - Лора бе решила да пришпори малко събитията, защото хич не ù се искаше да се прибира в сумрак по оная стръмна пътека. Освен да се понацапа, можеше и да се попребие, ако не виждаше добре къде стъпва. Знаеше, че дори Вики от височината, на която я държеше баща ù сега, там от ливадата можеше да види станцията и това щеше да реши проблема с изгубването ù.

Само дето същият този баща имаше нещо съвсем друго в предвид и изобщо не мислеше да се връща на въпросната поляна. Знаеше много добре какво се вижда от там, а и бе разбрал доста неща от бележката. Цяло щастие е, че бе видял белия къс хартия, но пък и да не беше я забелязал, то не можеше да пропусне пресните следи, които беше оставила по пътечката заедно с дъщеря му. Бяха съвсем забележими - явно умишлено - по това ги и откри. А както се оказа и тъкмо на време - жената беше премаляла от умора.

Наричаше я жена, но далеч повече приличаше на момиче. Беше доста слабичка за височината си, но си имаше всичко - това поне бе успял да забележи, когато протегна ръка за да си вземе блузата. Оскъдният корсаж не беше най-подходящата дреха, ако бе решила да скрие нещо от себе си, но явно и не бе искала да се показва, ако съдеше по това на чий гръб бе блузата ù. Какво пък, не изпитваше угризения от това, че бе използвал момента да я огледа. Кой мъж не би го направил?

- Как да Ви наричам освен Лора? Госпожица или госпожа? - запита я той, сякаш не чул предложението, което беше направила преди малко.

- Госпожица - усмихна се малко притеснено тя, без дори да подозира какви мисли се въртяха в главата му. - Но и само Лора е достатъчно...

- Лора? Хубаво име. Хайде малка госпожице, - пусна той дъщеричката си долу - щом можеш да дойдеш до тук сама и без чужда помощ, значи, че можеш и да се прибереш по същия начин. А като се приберем, сериозно ще си поговорим за този твой самостоятелен поход... Друг път ще си помисля дали да те вземам с мен без бавачката...

Вина и разкаяние изкривиха личицето на момиченцето и долната му устничка затрепери. Беше готово да се разплаче. На Лора ù стана жал за малката, но знаеше, че бащата е прав в упреците си към нея и преглътна думите които пареха на езика ù.

- Хайде, недей да плачеш - клекна до момиченцето мъжът и избърса сълзичката, която се бе отронила по бузката му. - Виж дали наоколо има хубави шишарки и желъдчета, за да направим онези човечета, които много харесваш - предложи му той. - Можеш да събереш и малко изсъхнали борови иглички. От онези двойните, с които правехме таралежчетата, нали ги помниш?

Вики кимна с глава и сълзите ù бързо се скриха, така като се бяха и появили. Още докато баща ù казваше това, щастлива усмивка измести треперенето на устничките и тя се втурна да издирва исканите от баща ù неща.

Мъжът се изправи, погледа няколко секунди след нея и с въздишка изрече:

- Много е чувствителна. Добре поне, че и усмивката ù е толкова лесна, колкото сълзите... - Обърна се и подаде ръка на Лора. - А аз съм Валентин ... особено ми е приятно...

- И на мен, предвид обстоятелствата - подхвърли тя и погледна след подскачащото наоколо дете.

- Не. Не е само заради това, но честно казано наистина Ви дължа огромна благодарност, за това че се погрижихте за нея. Дори не искам да мисля какво можеше да се случи, ако не ви беше срещнала, ... а и ако не бяхте се сетили да ù кажете, че Вие сте се изгубила. Сега сигурно щях да Ви намеря видяла се в чудо. Не е страхлива, но когато се изплаши изпада почти в истерия и не може да спре да плаче. - Говореше съвсем тихо, така че момиченцето да не го чуе, а и то се бе навело на няколко крачки от тях и събираше нещо от земята - най-вероятно борови иглички или шишарки - гората тук бе предимно борова. Изобщо не им обръщаше внимание.

Лора усети как по тялото ù мина тръпка на паника пред перспективата да изпадне в подобна на описваната от него ситуация.

- Не зная за нея, но аз на Ваше място бих изпаднала и в нещо по-лошо от истерия... Мисля, че трябва да внимавате повече за това дребосъче, щом има навика да забягва така. Можеше да не попадне на мен в гората... - Лора бе възвърнала предишното си самообладание и реши да не премълчава това, което мислеше. Говореше спокойно и съвсем не искаше да прозвучи назидателно, но май се получи точно така. - Обикновено я следя доста изкъсо, но този път имах глупостта да я поверя на една позната, която дойде с нас на вилата. - Валентин наблюдаваше каква ще бъде реакцията ù при тези думи, но тя нищо не каза, само очите ù леко се присвиха, но дори и в това не бе съвсем сигурен. - За съжаление тя решила, че Вики едва ли ще се отдалечи надалеч и се зачела в някакво списание. Имах работа вътре в сградата, а когато излязох, беше вече твърде късно - установих, че е изчезнала... По-точно, че познатата ми изобщо не знае кога и накъде е тръгнало детето.

- Това не Ви оправдава. Детето е Ваше и Вие носите отговорност за него...

- Зная, че не ме оправдава, но трябваше да се погрижа за някои неща, които нямаше как да отложа и когато излязох навън, разбрах, че е изчезнала. Добре поне, че преди да тръгне е напълнила джобчетата на панталончето с любимите си бонбони. Знае, че не ù разрешавам да яде много от тях и предполагам, че това е бил и стимулът ù да се напъха вътре в гората. Сигурно е мислила, че там няма да я намеря, докато излапа всичките си бонбони. Открих посоката, в която е поела точно по цветните хартийки от тях... Но явно има добър усет за посока, щом Ви бе повела в правилната. Точно там, накъдето са следите Ви, се намира и вилата - в гласа му се прокрадна зле прикрита гордост от способностите на детето.

- Но аз не видях никакви хартийки. - Лора се направи, че не забеляза чувството прокраднало се в гласа му.

- Последните са на повече от километър от тук - каза го спокойно и отново се вгледа внимателно в нея - наблюдаваше как ще ù подействат думите му.

Този факт би шокирал всеки, както шокира и нея. Забеляза как зениците ù се разшириха и лицето ù се опъна от изумление. Успя да види дори уплахата, която мина през очите ù заедно с мисълта какво би могло да се случи. Предположи какво си бе помислила по бързината, с която погледът ù се отклони от него и потърси детето. Виждайки го, паниката ù премина и отново продължи да говори почти спокойно с него.

Той самият се бе уплашил много, когато разбра, че детето го няма, но не позволи на паниката да го завладее. Започна хладнокръвно и методично да търси около вилата, като правеше все по-големи и по-големи кръгове. Дори не предполагаше, че хлапето ще стигне толкова надалече само. Очакваше да я намери някъде в околностите на вилата, но бонбонените хартийки му подсказаха, че се лъже. Досети се и за скрития ù мотив да се втурне толкова навътре в гората. Тръгна след цветните ориентири и вървя доста дълго. Само дето не тичаше. Ако не се страхуваше, че може да подмине някой от тях би го направил. И през ум не му мина, обаче, че можеше и да не открие Вики. Не допусна тази мисъл да си намери място в съзнанието му и вървеше след хартийките. Последното разстояние - това, което трябваше да измине без да разчита на следи, извървя повече по интуиция и след като се връща на няколко пъти, избирайки тази посока, която най-малко го затрудняваше при ходенето. Разчиташе на умората на детето и на инстинкта, който щеше да го накара да избира посока, която му се струва най-лека.

Не се бе излъгал. Така откри и поляната, и дебелия бор с бележката върху него, макар че не знаеше със сигурност на кого да благодари - на интуицията си или на чистата случайност... Когато намери белия лист, сравнително голям все пак за да го забележи и да привлече вниманието му, благодари на Бога и на жената, която се беше сетила да направи това. Вярно че вероятността да попадне на съобщението за него бе на практика нищожна, но явно нещо я бе накарало да го направи и ето че свърши работа... Чак тогава го налегна стреса от шока, който бе преживял. Приседна на поляната и само дето не заплака от облекчение. Облекчение от това, че някой бе намерил детето му, бе се погрижил за него и то не се луташе само из гората. Искаше на момента да се свърже с жената, която се бе погрижила за момиченцето му, но се сети, че в бързината бе забравил мобилния си телефон във вилата... 

- На повече от километър ли? - изгледа го Лора изумено, без дори да подозира, че се бе върнал назад в мислите си и преживяваше отново и страха, и облекчението си. - Тази Ваша вила на какво разстояние е от тук?

- Не зная с точност, но аз лично вървях около час преди да зърна бележката Ви и то при изключително бърз ход. Е, в началото, докато открия посоката, в която бе поела сигурно съм обикалял десетина минути около вилата, но все пак мисля, че е достатъчно далечко от тук...

Лора го гледаше няколко секунди стъписана. След това се обърна и се загледа в зеленоокото дребосъче, което се държеше така, сякаш току-що е изведено на разходка.

- Сигурен ли сте в това, което казвате? - гласът ù трепна от учудване. В очите ù се появи ужас като си представи разстоянието, което това малко момиченце бе изминало пеша.

- Повече от сигурен. Но предлагам да тръгваме, защото обратният път е доста по-труден като се има в предвид, че ще вървим все пак малко нагоре.

- Да не сте луд? Или садист? - изгледа го зверски Лора и той я зяпна изумен от реакцията ù. - Защото аз не съм мазохистка. Нима можете да подложите малката на подобен преход отново?

- А вие какво предлагате? Да спим в гората ли? - беше забравил нейната станция и не разбра защо тя реагира толкова бурно и рязко.

- Защо?... Ами защото ей там - посочи тя някъде надолу и по посока на горската поляна, от която бе дошъл. - има пътека. Вярно доста стръмничка, но най-много след половин час ще сме в станцията. Детето се нуждае от храна, от вода и да си почине, нищо че сега умората не му личи чак толкова. Ако съдя по думите Ви това дете през последните два-три часа е изминало път, който е твърде много и за възрастен и се нуждае от всичко това, което изредих току-що... - Беше ядосана толкова, че бе готова да грабне момиченцето и да тръгне сама към станцията, пък баща му да върви където си иска.

- Абсолютно сте права, но не съобразих за този вариант. Пък и нямаше да я оставя да върви сама, щях да я нося на ръце. Да не мислите, че наистина изпитвам садистично удоволствие да измъчвам детето си?

- Не. Но мислех, че сте по-съобразителен... Явно съм сбъркала в преценката си...

- Това трябваше ли да ме обиди? - изгледа я Валентин малко остро.

Изглежда спасителката на дъщеря му не беше чак толкова кротко и лъчезарно момиче, за каквото го беше помислил преди малко, когато се смееше с дъщеря му и когато я видя за първи път - тогава, когато за малко не беше паднала заедно със спящото дете, а той се появи в подходящия момент като по поръчка...

Не беше точно така. Беше я наблюдавал около минута-две как се опитва да си помогне без да събужда детето. Забеляза как чантата ù падна и се забърза да ù помогне, но тя го изпревари с навеждането и едва не падна. Почти инстинктивно я бе задържал и изправил на крака. Тогава му се видя наивна, кротка и блага, и много, много уплашена, но изглежда се бе излъгал. В момента не беше точно такава. При разговора до тук на няколко пъти бе усетил язвителни нотки в гласа ù, но не им бе обърнал внимание. Сега, обаче, му се наложи. Беше го захапала здраво. Погледът ù дереше лицето му, а гласът ù режеше като нож. - Пък и един такъв преход е полезен за здравето - изтърси той, решил да я предизвика съвсем.

- Луд умора няма, само се поти - подхвърли тя и потърси с поглед детето, което продължаваше да обикаля наоколо, докато техния в началото мирен разговор бе прераснала едва ли не в тих скандал. - Вики, искаш ли да видиш моята вила?

- Ама татко кога я намери? - попита учудено детето и тръгна към тях.

- Когато ни е търсил на полянката. Видял я е долу, нали е много висок и сега ми каза. Досети се, че е това, което търся, когато му разказвах как съм се загубила... - лъжеше убедително като дърта циганка без да ù мигне окото, но целта си заслужаваше - беше ù жал за това дребосъче и се почувства длъжна да го защити от безотговорния му и коравосърдечен баща.

- Вярно ли си я видял, тати? - попита то и погледна с интерес баща си.

- Аха, - отвърна усмихнато той, но знаеше, че само с няколко думи може да разруши илюзията на тази млада и самонадеяна защитничка на дъщеря му. Щеше, обаче, да разочарова и детето.

- Аааа, - засмя се момиченцето и завъртя назидателно пръстче към баща си. - сега ти каза "аха".

- Да, красавице - грабна я той отново в прегръдката си. - Хайде да заведем Лора у тях и след това да се приберем у дома. Искаш ли?

- Искам, но не може ли и тя да дойде у нас.

- Може. Нашата покана за покрив и вечеря си остава в сила, но не зная дали тя ще иска да дойде - гледаше в детето, но Лора много добре знаеше, че думите му са предназначени за нея. - Може да е много уморена - отговори Валентин, опитвайки се да подготви дъщеря си за евентуалния ù отказ да дойде с тях.

- Уморена ли си много? - попита Вики, но в очичките ù проблясваше надежда, че това не е така.

- Сега не, но докато слезем може и да се поизморя - отговори уклончиво Лора. - Хайде да отидем първо долу и след това да умуваме какво ще правим. Искаш ли? - Детето кимна с главица в знак на съгласие - Мисля, че татко ти също ще се измори. Пътечката е стръмна. Ще му се наложи да помага и на двете ни за да слезем без да се нараним.

- От къде знаеш, нали си я изгубила? - ококори се любопитно момиченцето срещу нея.

Лора се засмя на странната детска логика. Това малко момиченце сякаш слагаше знак за равенство между изгубена и несъществуваща.

- Това, че съм я загубила, не значи, че тя не си е същата каквато беше и преди, миличко. А, нали преди да се загубя и ти да ме намериш, се изкачих по нея до горе? Така че помня колко стръмна беше.

Детето като че ли я разбра и кимна с глава като възрастен човек. 

- Ами да вървим тогава - предложи таткото и грабна Вики на ръце.

Слизането не беше чак толкова страшно, колкото си бе представяла Лора. Изглежда на качване бе видяла малко повече зор и това я бе заблудило, че и на връщане ще е така. Ако беше сама, пътят за надолу можеше да ù се види ад, но благодарение на всичко, което се бе случило през последните два-три часа, вече си имаше компания. Е, не мина и без дребни произшествия, но не се нарани повече отколкото при катеренето нагоре. Поодраска се тук-там; един-два пъти дори се приземи така, както бе предвиждала и полата ù съвсем загуби белия си цвят. От време на време ù се налагаше даже да я събира и вдига почти по стария начин, но присмехулния поглед на Валентин я караше да внимава колко я вдига. На няколко пъти за малко да се изтърколи на по-стръмните наклони, но силната ръка на мъжа, който вървеше пред нея я задържаше. Той самият вървеше и носеше детето, но по нищо не личеше, че това го затруднява и дори по лицето му се бе разляло някакво непонятно доволство. Малката се смееше почти през цялото време. Щом Лора извикваше от страх при някое подхлъзване или изохкаше от това, че се е одраскала някъде, Вики започваше да се кикоти, което ще рече, че го правеше почти непрекъснато. А когато задните части на Лора пострадаха на два пъти при неплануваните приземявания, Вики само дето не се задави от смях. Баща ù също се бе разсмял и се бе втурнал да ù помогне да се изправи. Не се бе ударила кой знае колко. Всъщност, при придвижването надолу пострадаха най-много гордостта и самолюбието ù. Особено, когато трябваше да се оставя в ръцете на младия мъж и да разчита на помощта му. В кратките мигове, когато оставил детето на безопасно място, се връщаше за да ù помогне, сърцето ù се свиваше, а под лъжичката ù припарваше от притеснение, щом полагаше ръце на талията ù за да я свали от някой по-висок скален къс, така че да не заобикалят много. В тези моменти очите му търсеха настойчиво погледа ù, но тя умишлено отбягваше да го поглежда в очите. Правеше се на разсеяна, но защо чувството, че той много добре разбира какво ù е, не я напускаше.

Най-сетне и последните няколко метра от гадната част на пътеката бяха изминати. Следваха последните петдесетина метра - ония след които бе свалила плетената си блуза, когато се беше запътила да покорява стръмнината. Те бяха със съвсем малък наклон и ù се видяха толкова лесни и приятни на фона на това, което бе извървяла днес, че искрено им се зарадва. Тях измина с такова облекчение, сякаш до този момент бе носила целия хълм върху гърба си. Беше уморена, адски уморена и краката ù трепереха от всички тези физически усилия, които ù се наложи да направи днес. Не знаеше колко пъти наруга на ум ония любители на преките пътища, които бяха прокарали тази пътека, но сигурно мозъкът ù хвана мазоли от повтаряне на ругатните. Правеше го на ум, естествено - тя си имаше този навик. Във всички тези случаи се и заричаше, че никога повече няма да се прави на пишман катерач или по-точно на баир-будала, защото тя си бе точно това. Не само, че нямаше никакъв тренинг за такива катерения, но и нямаше никакви знания как да го прави и то безопасно. Какво да говорим за друго?! Фактът, че инатът ù бе надделял над здравия разум дори при избора на облеклото, беше повече от показателен. Добре че здравият разум ù бе подсказал да вземе поне малко вода. Така Вики, която бе ожаднявала на няколко пъти по пътя, имаше какво да пие. И тя бе жадна, но дори през ум не ù мина да отпие и глътка от "водата на детето".

Стъпи на асфалтирания път, който водеше към почивната станция и се опита да поизтупа праха от полата си. За съжаление, обаче, петната не можеха да бъдат изтупани. От тримата нейният вид бе най-жалък. Не че другите двама изобщо имаха жалък вид, но за да каже най, трябваше да се сравни с някой друг...

Валентин пусна детето, което почти през целия път бе носил на ръце и те двете, както си бяха с венци от листа на главата се разтичаха около него. Не беше нейна идеята, но малката явно скована от временното обездвижване, докато баща ù я носеше, се разтича, закачайки се с нея и буквално я предизвика да се включи в играта ù.

Още горе на ливадата бе вързала косата си пак така, както преди и дори смехът на Валентин не успя да я разколебае да не го прави. Може да беше смешно, но предпочете удобството и изгледа недоволно разхилилия се мъж. Само минута след това и тя самата се бе разсмяла, когато видя Вики да увива около къдриците си онези излишни тънички, гъвкави филизи, които бяха останали от нея. След това върху главите им кацнаха и сплетени от клончета и цветя венчета, а листенцата от тях стърчаха във всички посоки. Изработиха си ги двете, като си помагаха една на друга и се смееха през цялото време...         

- Ако свалиш тази плетена блуза и ще заприличаш на вакханка - подметна ù Валентин, проследявайки я с поглед докато гонеше дъщеричката му. Отдавна бяха спрели да си говорят на "вие". Обстановката около тях, особено по време на слизането, не позволяваше запазването на такива официалности.

- А като гледам как ти си се разхилил, чудя се дали в обувките си не си скрил някое и друго козе копито? - не му остана длъжна Лора и го стрелна присмехулно с очи. За малко да го попита дали не крие кози крака в панталона си, но в последния момент се усети колко двусмислено щеше да прозвучи и промени малко думите във въпроса си, като запази смисъла му.

И си остана с блузата. Дори и на шега не би я свалила пред този мъж - погледът му бе прекалено преценяващ. Чувстваше се като стока, която оглеждат, без да разбира целта на огледа. Не допускаше, че интересът му е много "здравословен", поне за нея, след като на няколко пъти, докато слизаха по пътеката го бе засичала да я наблюдава внимателно...

- Какво искаш да кажеш? - не я разбра веднага, но продължи да се усмихва, очаквайки да разясни шегата си.

- Че естествените спътници на вакханките са сатирите, нищо повече - гласът ù се плъзна към него мек и преднамерено дълбок.

Умееше да си служи с него, когато искаше да подсили ефекта на това, което казва. Знаеше, че в думите ù имаше и друг смисъл, който Валентин разбра много добре, но никога не се бе страхувала да се държи предизвикателно с мъже, които открито си го просеха. А той като че ли само това правеше откакто я бе срещнал. Не си спомняше да го е засегнала или обидила с нещо - точно обратното - бе му помогнала или по-точно бе да се каже, че бе помогнала на детето му, но това бе почти едно и също, ако не и повече. От какво бе недоволен тогава? Беше хубав мъж, представителен, даже мислено го нарече малко "лъскав", защото дори дрехите, в които бе облечен бяха прецизно подбрани. Личеше, че не са купени от кварталния магазин за готова конфекция, но това не беше нейна работа. Не я интересуваше кой и от къде си купува дрехите, стига да не се опитва да я провокира или предизвиква. Тогава можеше и да не бъде толкова мила и любезна.

Видя как устните му се присвиха в лукава усмивка, но си замълча. Очите му, обаче, я погледнаха с по-голям интерес.

- Тате, какво значи сатир? - попита го малката Вики, дочула непознатата думичка.

- Горско полубожество, мъниче - отговори ù той и усетил се, че това нищо няма да подскаже на детето, допълни: - Едно такова същество, което прилича на човек, но е с кози крака и рога на главата...

- Ами като се движи с вакханки - промърмори Лора, но Валентин я чу и се засмя. - Не споменавай за характера му, ако обичаш - допълни тя по-ясно и назидателно.

- А вакханка? - прекъсна ги Вики, наумила си да разбере за какво говорят двамата и впери очи в Лора.

- Ти ли ще ù обясниш или аз да продължа с обясненията? - иронично я изгледа Валентин.

- Давай и без това тъкмо си набрал инерция, - отстъпи му думата Лора. - но се надявам да не споменаваш нищо и за нейния характер...

- Ами, това е една много красива жена, - започна да обяснява той на Вики, но очите му не изпускаха реакциите на Лора. - приятелка на сатира...

- А-ха - изрече с някакво свое си разбиране хлапето, след което хвърли изпитателен поглед първо на единия, след това на другия. Личеше, че нещо в думите им го бе заинтригувало и се замисли. По личицето му можеше да се разбере с колко сериозни мисли се бе заело, само дето и двамата възрасни не разбраха кое от думите им го накара да се замисли толкова. След няколко кратки мига размисъл то пак се обърна към тях. Беше свило устничките си, а веждичките му сякаш се опитваха да се докоснат, така си бе сбръчкало челцето. - Те като героите от приказките ли са? - запита пак.

- Да - потвърди татко ù.

- И Лора прилича на вакханка? ... Както на мен ми заприлича на фея ли? - продължи да разпитва малката.

- Честно казано, дребосъче, доста ми прилича... Особено, ако...

- Ако обичаш, без глупави приказки пред детето - прекъсна го бързо Лора.

- Щях да кажа, ако си пуснеш косата, а не това, което си помисли - уточни Валентин и протегна ръце към главата ù.

Лора замръзна, изненадана от действието му и той най-спокойно махна жилавите ластари от косата, която бе събрана в плитка. Разплете я и я пусна. Чу как мъжът зад нея си пое дълбоко въздух, но не обърна внимание, че това съвпадна с момента, в който гарваново-черният водопад на косата ù се разсипа и покри целия ù гръб.

- Ето точно това имах в предвид... - прошепна той и Лора усети някакво странно мравучкане да пълзи по гърба ù.

- А вакханките не могат ли да имат и други приятели освен сатирите? - изненадващо попита детето, спирайки се пред двамата. Те също спряха и се спогледаха. Какво ли го бе накарало да зададе този въпрос. Каквото и да е, но детето беше вдигнало главица нагоре и гледаше ту единия, ту другия и очакваше да получи отговор.

- Могат, защо да не могат - отговори Лора. - Защо питаш?

- Ами, защото татко не прилича на сатир. Няма кози крака... и рога няма...

- Последното не е много сигурно... - самоиронизира се Валентин.

Момиченцето пак беше тръгнало, но този път вървеше между тях двамата и докато изреждаше какво няма баща ù, жестикулираше по много интересен начин като въртеше ръчички и при всяко "няма" отваряше дланите си на горе, сякаш за да покаже, че и там няма нищо.

- За кого ли се е загрижила? - прошепна баща ù почти в ухото на Лора и тя за малко да подскочи от това, което усети. Онова мравучкане по гърба ù прерасна в спринт на мравките по цялото ù тяло. - Не искам да те плаша, но трябва да знаеш, че това дребосъче често се опитва да играе ролята на моя сватовница, така че гледай да не се изненадаш, ако доловиш някакъв такъв намек в думите ù.

- На сватовница ли? И с кого те сватосва?

- С когото си хареса.

Лора се разсмя, а Вики вдигна глава и по устните ù плъзна хитра усмивчица, без да знае за какво си говореха възрастните - просто си бе наумила нещо. Забелязала как баща ù тихичко разговаря, навел глава към Лора, тя вдигна първо едната си ръка и хвана неговата. След това, вдигна другата си ръчичка и хвана тази на Лора. Размаха ръце и в един момент почти увисна на техните, като вдигна крачета. Щат, не щат трябваше да я полюлеят на ръце, докато тя се заливаше от смях.

- Надявам се, че нямаш в предвид това под сватосване? - пошегува се Лора, когато детето се пусна от двамата и застана кротко до тях. Бяха стигнали до вратата на почивната станцията и Лора се помъчи да добие малко по-нормален вид за да не стресне дежурния на рецепцията. Махна венеца от главата си и посегна към този на малката, но тя се дръпна и не позволи да ù го вземат. Сега трябваше да събере смелост и да се появи в този вид във фоайето.

- Какво Ви се е случило? - изгледа я притеснено регистраторката, забелязала омърляната ù пола и придружителите на Лора.

- Нищо страшно - отговори тя, усмихвайки се малко сконфузено и посегна да вземе ключа, който ù подаде жената. Кой знае какви мисли ù се въртяха в главата?

- Лора се беше изгубила и ние я намерихме...

Гласчето на Вики иззвънтя внезапно зад нея и на Лора ù дойде да потъне в земята от срам и неудобство. Така като беше раздърпана и изпоцапана, трудно щеше да убеди някого, че момиченцето не казва истината. За капак, след като изтърси току-що казаното, детето дойде до нея и покровителствено я хвана за ръката.

- Аз я намерих - изрече то сериозно и гордо. - После дойде тати и намери вашата вила.

- Как сте се загубила? - очите на жената бяха станали кръгли от учудване, а в гласа ù прозвуча недоверие към казаното от детето.

- Дълга история - намеси се Валентин. - И, слава Богу, с щастлив край...

Думите му прозвучаха така, сякаш потвърждаваха казаното от хлапето и накараха регистраторката да повярва на чутото. Лора побесня. Не беше очаквала това. Той поне можеше да не се намесва или най-малкото да не я изкарва смотанячка, която се губи на всяка крачка.

- Ще се качим с госпожицата до стаята ù - дочу тя и не повярва на ушите си. За какво да се качват в стаята ù? Получи отговора на въпроса си веднага, като че ли той бе прочел мислите ù. - Ще се поосвежим малко и ще слезем да вечеряме. Сервирате вечеря, нали?

- Аааа, не - отговори вместо регистраторката Лора и жената я изгледа стреснато. - Отседналите тук са на суха храна. Аз лично си мъкна цял сак с провизии - допълни тя и жената се разсмя, разбрала шегата ù.

- Добре тогава. Ще хапнем от твоите провизии - включи се в шегата и Валентин, но забеляза гневните искри, които хвърляха очите ù. Не им обърна внимание. - Хайде госпожици, към стаята - посочи той стълбите и намигна на регистраторката.

Администраторката се усмихна благосклонно. Докато Лора да разбере какво става, грабна ключа от ръката ù, прихвана под лакътя свободната ù ръка и ги поведе нагоре.

- Мога ли да ползвам клетъчния ти телефон? - запита Валентин, малко след като влязоха в стаята ù. Лора беше седнала в едно от креслата и развръзваше връзките на маратонките си.

Стаята беше сравнително широка предвид това, че беше само за двама. В единия край до вратата имаше широка спалня, на която Вики беше седнала и скръстила ръчичките в скута. Беше се зазяпала в това, което правеше Лора. Баща ù стоеше подпрян на вратата и също гледаше към нея. Освен спалнята, в другия край на стаята имаше малка квадратна масичка и две кресла, върху едното, от които беше седнала Лора. На отсрещната стена точно срещу креслата имаше тоалетка, а в страни между нея и вратата към терасата - малък хладилник. Върху скрина за дрехи от другата страна на тоалетката бе поставен достатъчно голям телевизор. Стаята беше уютна и Лора много я беше харесала, когато ù я предложиха.

- Моля - извади тя апарата от чантата си и му го подаде. След това с широк жест очерта кръг около себе си и добави с малко ехидна усмивка: - Можеш да ползваш всичко.

- Всичко ли? - повдигна той лукаво едната си вежда и устните му се разтегнаха в широка усмивка.

- Аха - отговори тя нарочно с любимата думичка за потвърждение на Вики, без да обръща внимание на намека в думите му. - Включително и това кресло, - изрече тя подигравателно и посочи това до нейното. - ако искаш все пак да седнеш, разбира се. Но, ако ти е приятно да стърчиш, моля, не се притеснявай. Толкова ти отива да се правиш на лампион, само дето не светиш. Между впрочем, защо не включиш осветлението? - подкани го тя. В стаята наистина беше малко сумрачно и Валентин натисна ключа за лампите.

Детето, което внимателно бе слушало разговора между двамата се разсмя, когато чу думите ù.

- Мога ли да изляза на терасата - попита отново той.

"Аха, "познатата"!" - незнайно защо се ядоса Лора, предположила, с кого ще е разговорът. Заради нея или заради това, че този мъж я изнервяше с присъствието си, отговори малко рязко, забравила, че когато се качваха по стълбите към стаята ù, си бе обещала да не се поддава на емоции в негово присъствие.

- Нали ти казах, че всичко е на твое разположение...

- Благодаря - отвърна той, не обръщайки внимание на гневните нотки в гласа ù. - Надявам се да имаш добра памет...

- Защо? - учудена го погледна тя.

- За да не забравиш това, което току-що каза - изрече той, излизайки на терасата.

- Вики, обичаш ли да се къпеш? - Обърна се Лора към момиченцето. Беше забелязала как клюмаше с главица - изглежда му се спеше, а това не биваше да става преди да е вечеряло. Детето се оживи и утвърдително кимна с глава.- Искаш ли да ми правиш компания във ваната? - попита Лора.

- Може ли? - погледна първо към нея, а след това към терасата, където баща ù говореше по телефона.

- Може - каза Лора, разбрала какво значи този поглед. - Сега аз решавам. Нали си ми гостенка. Пък и така ли ще слезем в ресторанта? Мърляви?

- Ама, аз нямам други дрехи.

- Е, ще минеш с тия. Пък и те не са мръсни. Само моите са за пране и то е съвсем естествено, нали аз се изтърсих по оная пътека...

Детето се разсмя, припомнило си как Лора бе тупнала по задник и то на два пъти.

- Не ми се смей, а започвай да се събличаш. Аз ще пусна водата във ваната и сега ще дойда.

Лора се напъха в банята. Съблече се набързо и надяна банския, който бе помъкнала със себе си. Не беше прилично да се къпе съвсем гола с детето. Облече единия от халатите, закачени на вратата и излезе да вземе Вики. Момиченцето почти се беше съблякло. Лора му помогна да свали оставащото и бързо го отнесе в банята. Водата във ваната не беше много, но тя пъхна детето и се върна да оправи дрешките му, като преди това леко намали струята.

Така я свари и Валентин.

- Къде е Вики? - попита той, забелязал, че тя изтупва дрешките на детето.

- Във ваната. Решихме да се изкъпем заедно...

- Това отнася ли се и за мен? - пошегува се той.

- Не. Няма да ни стигне мястото - отговори тя на шегата му. - Ще се наложи да поскучаеш малко. Ще гледаме да свършим бързо... Кога ще дойдат да ви вземат? - каза тя безадресно.

- Бързаш да се отървеш от нас ли? - погледна я той преценяващо.

- Не. Вики е много уморена и преди малко едва не заспа. След малко ще ти я подам от банята, а ти я заведи да вечеря веднага, защото има опасност да заспи. Преди това ù изсуши косичката със сешоара. Ей го там на тоалетката... Аз ще сляза по-късно...

- Тук няма ли рум-сървис?

- Това да не ти е Хилтън... - присмя му се Лора. Щеше да каже още нещо, но чу момиченцето да я вика и се запъти към банята.

- Хайде, слънчице, да измием първо косичката - каза тя на детето, което я беше извикало заради попрепълнената с вода вана. Дръпна тапата на сифона и пусна да изтече част от нея. Съблече хавлията и влезе при него.

- Ти защо си с бански, а пък аз съм гола?

- Защото ти си мъничка, а аз съм голяма и не е прилично да се разхождам гола.

- И пред мен ли?

- И пред теб - потвърди Лора.

- Ама, нали сме жени? - изгледа я съвсем сериозно детето и Лора се разсмя.

- Е, да, но ти си малка жена, а аз голяма ... - Лора се чудеше как да обясни на детето защо не беше редно да се съблича съвсем гола пред него.

- А, ако ми беше майка? - в очичките на детето се появи нещо странно, което не можеше да се нарече любопитство.

- Ами, ... не знам - обърка се тя от въпроса на детето. - Хайде да започваме с косичката, защото виж моята колко е голяма и ще има да ме чакаш куп време докато се изкъпя - смени тя темата.

Внимателно развърза панделката, разреса косичката на детето и я намокри. Втри малко шампоан в нея и като внимаваше в очичките му да не влезе пяна я изми с чиста вода. Сложи малко балсам за коса върху мокрите му къдрици и отново ги разреса. Сипа върху гъбата душ-гел и хубаво разтри телцето на момиченцето. Изплакна го с чиста вода и му предложи да го изведе от банята.

- Не може ли още малко да поседя с теб? - попита то недоволно от бързото къпане.

- Не, миличка. Татко те чака. Трябва да ти изсуши косицата и да слезете да вечеряте. След малко ще дойдат да ви вземат и трябва да си се нахранила...

- А ти няма ли да дойдеш с нас?

- Не, дребосъче. Вече е късно и съм изморена, а и сушенето на моята коса ще отнеме много време. Ще ви дойда на гости друг път.

Детето нацупи устнички, но послушно се остави в ръцете ù. Лора избърса колкото можа косичката му, уви го в една от по-големите правоъгълни хавлии и отвори вратата на банята.

- Готови сме - извика леко тя. - ела да вземеш Вики.

Валентин се появи, грабна малката и без да се бави я отнесе в стаята. Преди това, обаче, изгледа увитата до брадичката Лора доста странно. Тя бързо затвори вратата, вдигна неразбиращо рамене и се съблече. Легна във ваната и отпусна умореното си тяло. Имаше чувството, че всички мускули я болят. Едва сега усети умората от този напрегнат ден. "...следобед" - поправи се сама. Толкова неща ù се бяха струпали на главата. И накрая това с нейното загубване... Утре сигурно целият персонал на станцията щеше да вярва, че се е загубила. Полежа така известно време, а след това се зае с миенето на косата. Опитваше да се съсредоточи само върху това, което правеше, но през цялото време докато бе в банята два чифта зелени очи не я оставяха на мира.

"Дали и сфинкса е имал зелени очи?" - запита се тя. Този мъж ù навяваше мисълта точно за него. Беше особен - резервиран и много, много хладен. "Държи се като английски аристократ и ... то от най-чистокръвните." Имаше чувството, че кръвта във вените му не тече, а се е спряла накъде около точката на замръзване. Реакциите му бяха толкова отмерени, сякаш всеки път, когато трябваше да покаже някакво чувство, предварително отрязваше само някое и друго късче от него. "Да не е емоционално кастриран"? - малко гневно си помисли Лора, припомнила си колко спокойно реагира при първата им среща в гората. - Можеше поне повече да се зарадва на детето си, а не да се държи като Бъстър Китън*!" Е, за разлика от героите на Бъстър Китън, той си позволяваше да се усмихва, дори да се смее от време на време, но Лора бе доловила нещо особено в поведението му. Какво не беше наред? Защо дори когато се смееше, Лора се чувстваше някак си застрашена от този смях. Имаше нещо особено в усмивката и погледа му. Поглед на хищник. Дали само цветът на очите му създаваше това впечатление? Вярно, жълтите жилчици в ирисите му бяха малко повече от тези в очите на дъщеричката му, но тя не считаше, че само това е причината да си мисли така. В кратките мигове, когато се бяха поглеждали в очите, неговите не се спираха на нейните, а като че ли се забиваха в тех, в съзнанието ù, впиваха се в него, дълбаеха...

По тялото на Лора полазиха тръпки като си припомни миговете, в които бе засичала, как мъжът тайно я бе наблюдавал и пусна топлата вода. "Имаш развинтено въображение, моето момиче," - каза си тя. - Той е един съвсем обикновен мъж, при това и може би много уплашен за детето си, а на теб ти се привиждат таласъми." - Защо, обаче, дори топлата вода не успя да разтопи ледената топка, която се бе загнездила в стомаха ù? Тръсна глава. "Я се стегни! Утре вече ще си забравила този мъж и прелестното хлапе, което те намери!" Сепна се. "Кой кого намери?" - Цялата тая абсурдна ситуация, съвсем я бе объркала. Още малко и щеше да си повярва, че тя беше тази, която се бе изгубила. Реши да не мисли повече за това и започна съсредоточено да обтрива тялото си с гъбата. Лесно беше да вземе решението, но не разбра защо и бе толкова трудно да го направи...

Когато приключи, мислеше, че детето и баща му вече отдавна са се прибрали във вилата. Намота една от меките и сухи кърпи като чалма върху главата си, облече пухкавия халат и излезе от банята. На вън бе вече тъмно, а в стаята светлината беше слаба и приглушена - май светеха само нощните лампи. Протегна ръка за да включи и полюлея на тавана...

- Не святкай! - някакъв глас я накара да подскочи. Сърцето ù за миг спря да бие и след това се разблъска като лудо.

Въпреки паниката успя да разпознае гласа на Валентин.

- Какво правиш тук? - приседна тя на спалнята, защото краката ù се бяха подкосили от уплаха. Видя детето, което беше заспало в леглото и отново скочи на крака.

- Спокойно де, защо се стряскаш толкова - запита тихо той. Стана бързо от креслото и с две крачки се намери до нея. Хвана я за раменете и виновно я погледна в очите. - Не исках да те плаша. Ела, седни - заведе я до креслото, а тя отново бе загубила дар слово и не знаеше какво да каже.

Видя чиниите с храна върху масичката, бутилката вино и чашите и съвсем се обърка. Гледаше изумено и не можеше да разбере какво става.

- Не разбирам... - едва успя да каже от стъписване.

- Какво не разбираш? - попита мъжът, забелязал погледа, който бе плъзнала по масата. - Храна,... вино,... безалкохолно... Е, храната поизстина, но не мислех, че къпането ще е и с накисване... - позасмя се той, но тя не се хвана на шегата му.

- Ама, как така? Мислех, че отдавна сте се прибрали... - посъвзе се от изненадата Лора.

- Казвал ли съм, че ще си ходим?

- Не, но то се подразбираше...

- Защо да се е подразбирало?

- Защото... - започна, но се затрудни да продължи и се зачуди какво да каже - наистина не беше ù казвал, че ще си тръгнат. - Мисля, че се подразбираше...

- По какво?

- От разговора... Предполагам, че беше за да успокоиш познатата си и да я извикаш да ви вземе.

- Не, за да ù кажа, че ще се приберем утре сутринта и да не се притеснява, защото съм намерил детето.

- Сигурно от притеснение е пропуснала да си дочете списанието... - подметна тихичко, но язвително Лора, напомняйки си, че точно на тази "позната" трябва да благодари за всичко, което ù се случи днес, както и за бурята, която бушуваше вътре в нея. Чак сега си даде сметка, колко щеше да бъде разочарована, ако този мъж и детето му си бяха отишли. Може би и за това се размотаваше толкова във ваната - искаше да отложи момента, в който щеше да разбере, че са си заминали.

Валентин я погледна изненадано и се разсмя.

- Умееш да хапеш, но бих предпочел да похапнеш.

- А Вики кога заспа? - не обърна внимание тя на това, което ù каза.

- Най-малко преди петнадесетина минути. Докато двете бяхте във ваната, слязох до долу и уговорих да ни донесат вечерята в стаята. Поръчах по моя преценка, но исках да те изненадам. - Лора заинтригувано го погледна при последните му думи. - Персоналът е много любезен. Казах им, че ще останем и ангажирах съседната стая.

Малко след като Вики излезе от банята, един от сервитьорите донесе това, което бях поръчал. Изсуших ù косичката, както ми нареди и я нахраних, а пет минути след това тя вече спеше дълбоко. Беше готова да заспи още докато се хранеше, но се справи с храната. Този път стимулът ù беше ти и това, че няма да си ходим, а ще спи тук. Държеше да заспи в твоето легло и когато ù казах, че ще разреша само, ако си изяде цялата вечеря, омете всичко. Е, що се касае до леглото и аз не бих се отказал да погостувам в него, но както ти каза, мястото няма да ни стигне - пошегува се малко дебелашки той, а тя недоволно го стрелна с поглед, - Извинявай, пошегувах се... След малко ще я пренеса оттатък...

Лора се обърна към леглото и се вгледа в заспалото дете. Личицето му беше спокойно и кротко. Гъстите миглите хвърляха сянка върху порозовелите му от съня бузки, а устничките му потрепваха така, сякаш говореше нещо на сън. Приличаше на заспало ангелче. Забеляза, че гръбчето му не е добре завито и стана. Дръпна завивката и го покри. След това се наведе и леко целуна малката по бузката. Цял ден ù се искаше да го направи и чак сега успя да събере смелост. Сега след като чу, колко много е било доволно детето, че ще остане да спи тук, нещо трепна в нея. Не разбираше какво толкова я развълнува в този факт, но определено се почувства щастлива. Наведе се, положи устните си върху челцето на момиченцето и тихичко прошепна нещо.

- Какво ù шепнеш - попита Валентин, развълнуван от жеста на жената.

- Пожелавам ù хубави сънища - отговори тя и се върна на масата при него. - Така правеше моята майка, когато бях малка. Казваше, че целувката на мама по челцето ще прогони всички лоши сънища надалеч... И понеже моята целувка няма такава сила като майчината, просто ù пожелах хубави сънища.

- Много си мила... - каза Валентин, но само той си знаеше колко усилия му костваше да каже това и то с толкова равнодушен глас. - Предполагам не се сърдиш, че я оставих да заспи тук без твое разрешение.

- Да се сърдя ли? Та това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали напоследък.

- Мислиш ли? - изгледа я учуден Валентин. Не можеше да разбере дали се шегува или говори сериозно.

- Разбира се. Колко са нещата на този свят по-хубави от едно щастливо дете? Или от едно заспало, здраво дете? Виж я, та тя прилича на ангелче. Имаш чудесно момиченце,... но мисля, че трябва да внимаваш повече за нея.

- Да, така е, но стига си говорила - прекъсна я той, почувствал се неловко от това, че отново му бе припомнила днешната глупост да повери детето си на неподходящ човек. - Хайде да хапнеш. Ти също имаш нужда от храна...

- Имам нужда да си изсуша косата, но... ти си прав, че се нуждая и от храна. Не съм била токова гладна от много време - усмихна се малко по-благосклонно Лора и посегна към вилицата.

- Сигурно е от ходенето - предположи той.

- Да, но и емоциите не бяха по-малко. - Чувстваше се неловко от това, че е по халат, че обстановката бе прекалено интимна, а ако включеше в нея и заспалото дете, изглеждаше почти семейна. Не беше спокойна, нищо че се радваше на възможността да прекара още някой и друг час с детето. "А и с таткото, признай си!" - обади се вътрешното ù аз. Добре, че почти не се изчервяваше, иначе сигурно щеше да е пламнала като божур при тази мисъл.

Докато тя казваше това, Валентин напълни чашите с вино. Подаде ù едната, взе другата и когато се приведе към нея, очите му я погалиха. За пръв път откакто се бяха запознали, зеленото на очите му не ù се видя заплашително. "Сигурно е от оскъдната светлина" - помисли си тя, но ù хареса това, което видя в погледа му.

- Искам да пия за днешната среща, която бих могъл да кажа, че за мен е особено важна.

Лора се засмя. Разбираше какво му е. Ако някой намереше и нейното дете и тя щеше да пие за важността на тази среща.

- Добре, добре - махна с ръка за да спре приказките му и чукна с чашата си неговата. - Наздраве... - каза и отпи от виното. - Но аз нищо не съм направила. Реално погледнато, не аз, а Вики ме намери. А останалото, всеки би го направил на мое място... Така че не е необходимо да ми благодариш. Хайде да вечеряме, защото докато говорим, така и ще си стоим гладни.

- Не можеш ли да се храниш и да говориш?

- Едновременно не виждам как може да стане,... но докато се храня все пак мога да водя разговор по общоприетия начин... Само дето, честно казано, толкова изчерпана се чувствам, че не зная какво да кажа. Хайде да помълчим...

Не беше точно така, но в главата ù се въртяха толкова въпроси, че чак се беше изплашила от тях. Предпочете варианта с мълчанието. Имаше чувството, че ако се разбъбрят, обстановката незнайно как можеше да стане много по-интимна. Тази мисъл я опари и на мястото на ледената буца в корема ù за сви малка огнена топка. Даде си сметка, че този мъж имаше способността да я кара да губи самообладание. Винаги бе успявала да се владее прекрасно и трудно някой можеше да я изкара от равновесие, но явно зелените очи срещу нея умееха да го правят без всякакво затруднение.

Валентин се засмя, но се съгласи с нея. Дали не бе разбрал какво ставаше с нея? Едва ли, освен ако не умееше да чете мисли. Е, и това нямаше да му помогне много - нейните бяха толкова объркани и хаотични, че и гений не би могъл да се оправи с тях в момента. Дано по лицето ù не проличеше какъв тайфун от емоции се вихри в нея.

Вечеряха няколко минути мълчаливо, но когато тишината стана прекалено напрегната и неловка и за двамата, тя сама първа я наруши. Беше похапнала, но усещаше как храната ù присяда и все по-често започна да отпива от виното за да я прекара по-лесно през гърлото си. За разлика от нея той си остана все така спокоен, дори отново бе възвърнал хладната си резервираност.

- Защо се отказахте да се приберете тази вечер? - въпросът ù бе само от любопитство, а не че гостите ù бяха неприятни. Както и за да каже нещо. Имаше чувството, че мълчанието им се е стоварило на гърба ù и тежи почти толкова, колкото оня хълм, който днес беше изкачвала. - Приятелката ти няма ли да се разсърди, че я остави сама цяла вечер, ... че и нощ? - подсмихна се тя.

- Ти би ли се разсърдила? - погледна я той присмехулно, без да потвърждава подозрението ù за "приятелката" или пък да я опровергава.

- Зависи...

- От какво?

- От много неща - вдигна тя неангажиращо рамене.

- Например?

- Първо от взаимоотношенията ни. Не бих била щастлива от определение като "една позната".

Мъжът се засмя. Установи, че беше запомнила думите му, а и още нещо - че ù бяха направили впечатление.

- Друго? - запита той, но не промени тембъра на гласа си.

Остана си все така приятелски, но хладно настроен. Колко усилия му струваше това - само той си знаеше. От както я бе срещнал, нещо го бе зашеметило. Гледката в гората, когато носеше заспалото му дете, го бе накарала за няколко секунди да забрави да диша. Беше си поел дълбоко дъх и бе останал като закован на място. Ако вярваше в приказки, щеше да си помисли, че е попаднал на фея или на горска нимфа. Не случайно дори дъщеричката му я бе помислила за такава. Беше висока и слаба, но, както забеляза по-късно, не чак толкова, че да е лишена от всичко необходимо, което правеше една жена сексапилна. Крехка и същевременно създаваща впечатление за много силна. Дългата ù смолисто-черна коса, закриваща дори силната чупка на кръста ù, подсилваше усещането, че жената, която бе намерила детето му, не е земно създание. Белите дрехи и цялата обстановка около тях го караха да се чувства така, сякаш е срещнал самодива. Какво пък, приказките може и да не са измислица, още повече тук в Родопите, където имаше толкова легенди и предания за горски духове и самодиви... В един момент, когато видя лицето ù, си бе помислил, че представите му за красота до сега не са били пълни. Беше красива, даже повече от красива - омагьосваща. Очите ù горяха с някакъв странен черен огън, а лицето ù, бяло и нежно, още повече изпъкваше на фона на черната ù като непрогледна нощ коса. Толкова стаена страст бе видял в този тъмен огън, че бе загубил ума и дума и успя да каже само онова глупаво "Мога ли да си взема дъщерята вече?" Ама, че идиот! Май и толкова идиотски бе чакал да чуе отговора ù - не вярваше, че изобщо от розово-червените ù и пухкави устни ще се отрони някакъв звук. След като му бе подала детето и бе казала онова дистанциращо "Моля", разбра колко глупави бяха усещанията и очакванията му. Глупави ли? Та те граничеха с кретенизъм!...

И въпреки това през цялото време, докато вървяха надолу, я поглеждаше така, сякаш в един момент, когато наближат цивилизования свят, тя ще изчезне - ще се разтвори във въздуха и ще се слее с храстите и дърветата. Самата мисъл за това не му даваше мира и когато пристигнаха в станцията, реши, че точно тази вечер не би си тръгнал от тук, та и да го гонеха. Зарадва се, когато видя колко е доволна Вики от оставането им. Не знаеше само как ще реагира Лора, но рискът си заслужаваше. Не би могъл да понесе мисълта, че оставането им с детето ще ù е неприятно. Когато, обаче, видя доволството, което се бе появило в очите ù, миг след като ù бе казал, че остават, издиша облекчено. Явно и на нея ù се бе искало да останат. На няколко пъти, докато се бавеше толкова дълго в банята, му се искаше да почука и да ù каже, че са тук и я чакат, но реши да не пришпорва събитията. Не че не му се искаше, но все се страхуваше от онази гадничка своя идея, че може да изчезне. Знаеше, че е глупаво, но все имаше чувството, че всичко, което му се случва от няколко часа насам не е реално... Че тя не е реална... Че всичко е един сън... Дори в момента, с тази намотана кърпа около главата и завита до уши в пухкавия халат, не го напускаше мисълта, че утре, когато се събуди, нея няма да я има. Ще се е върнала в приказката или легендата, от която бе дошла...

Какво бяха правили едно време мъжете, когато срещнели самодива и били обсебвани от страстта си по нея? Беше забравил легендата, но си спомняше, че имаше нещо свързано с дрехите..., пардон, с ризата ù. Май крадяха вълшебната ù риза, с която тя можеше да лети и да се връща в света на дивите...

Да, но Лора не носеше риза, иначе с удоволствие би я грабнал и скрил някъде, само и само да задържи това видение за себе си,... а и не само заради това.

Учуди се от себе си. Какво му ставаше? Та той бе цивилизован мъж и не вярваше в приказки, а сега седеше обладан от безсилие пред една представа - представата, че една жена не е реална...

Кое от кръвта на дедите му се беше събудило в него?... Жаждата за приключения? Мечтата да се докосне до невидимото? Или неустоимото привличане да властва над непонятното?... Дали пък малкото момче, заспало някъде дълбоко в него, не се бе събудило и не се стремеше да придаде приказен чар на една малко необикновена, но съвсем нормална среща...

Или пък просто не губеше здравия си разум в присъствието на тази жена?...

- Другото е според обстоятелствата - не каза нищо конкретно тя. Беше помълчала малко, колкото да си помисли какво още би могло да я разсърди, но реши да не разисква повече този въпрос. Май не бяха едно или две нещата, свързани с това, особено когато през ума ù мина мисълта за другата жена.

- И какви са те? - каза бързо, отърсил се от чувството, че за миг отново се бе пренесъл в гората, където я бе видял за пръв път.

- За сега никакви - отговори Лора и млъкна. Не ù се играеше повече на тази игра.

- За сега... - повтори Валентин и посегна към чашата с виното. На Лора ù се стори, че така както я погледна над чашата, онзи хищник от днес отново надникна от очите му.

- Извини ме, но трябва да си изсуша косата - бързо и малко припряно стана тя. Не можеше да понася повече погледа му и използва мократа си коса за оправдание за да се откъсне от него. - Съхне бавно и не искам да спя с мокра коса. Вики ще се събуди ли, ако включа сешоара?

- Не. Тя спи много дълбоко - отговори той спокойно, но в ъгълчето на устните му се загнезди малко странна усмивка.

- Чудесно - отговори Лора и седна пред тоалетката като включи уреда. Дръпна кърпата от главата си и мократа коса се разсипа по гърба ù. Тя наклони леко глава и започна да я суши. В огледалото пред себе си виждаше Валентин, който съсредоточено я наблюдаваше.

Беше вече изсушила по-голяма част от къдриците си и оставаха само корените ù, когато Валентин стана и внимателно взе сешоара от ръката ù.

- Дай да ти помогна - Беше видял колко често отпуска ръце да си почине, а и отдавна усещаше, че желанието му да я докосне става неудържимо. Поводът му се видя достатъчно невинен. Искаше пак да се убеди, че е реална, така както се мъчеше да се убеждава всеки път, когато и помагаше при слизането по пътеката. Тогава се бе опитвал да надникне от близо в очите ù и да провери дали оня огън си е все там, нищо че малко се страхуваше от него, но тя все бе избягвала погледа му.

Ръката му плавно се придвижи по косата ù. Взе четката, с която преди малко се бе ресала и започна да я прокарва бавно по все още влажните къдрици. "Ако може да има черни водопади, сигурно биха изглеждали така? Какво ли би било да се гмурнеш в тях" - помисли си той и усети как тялото му предателски изтръпна, нищо че и за себе си не уточни дали би се гмурнал във водопад или в косата ù.

Лора беше затаила дъх и не смееше да мръдне, сякаш ù правеха операция, а не решеха косите ù. Не беше очаквала да получи толкова много нежност от ръцете му при това най-обикновено действие. Седеше и като хипнотизирана следеше в огледалото всяко негово движение, всеки жест и всеки трепет по лицето му. Светлината от лампите на тоалетката се отразяваха в очите му и зеленината им я омайваше. Вече не виждаше оня хищник, който я бе дебнал в гората,... само бездънна зелена нежност...

Чу щракване на копче и сешоарът спря да бръмчи. Забеляза как Валентин го остави на тоалетката до нея, без да сваля поглед от очите ù. Нещо беше се променило в него. По лицето му за миг трепна някаква несигурност, но след миг стана по-решителен. Хвана я за раменете и бавно я изправи да стане. В някакъв унес Лора му се почини, сякаш тялото ù бе спряло да я слуша и изцяло се бе доверило на ръцете му.

Ръката му посегна към брадичката ù, вдигна лицето ù към своето и надникна в очите ù. Тъмният и изпепеляващ огън в тях помете всякакво колебание в него.

Гледаха се напрегнато. Лора видя как очите му се приближаваха все повече и повече и гърлото ù се сви от напрежение. Затвори очи, не можа да издържи на натиска на зелената светлина в неговите. В следващия миг усети устните му да докосват нейните, а ръцете му да обхващат лицето ù. Целувката му я зашемети и остави без дъх. Онази огнена топка от корема ù се разрасна и я погълна цялата. Дали заради помитащата слабост, която изпита или за да се задържи на крака, защото определено ги усети омекнали, Лора се вкопчи с последните си останали сили в раменете му. Целувката или някакъв друг порив я накара да не спре до тук и тя зарови пръсти в косите му. Чу някакъв лек стон, но не разбра кой от двама им простена - той или тя. Усети натиска на устните му и сама отговори със същото.

Валентин не беше и предполагал, че ефектът от целувката между двама им ще бъде толкова зашеметяващ. Не беше го планувал, просто се поддаде на порива, който го завладя в един момент докато ровеше с ръка в къдриците ù. Беше учудващо непонятно, защото никога не се поддаваше толкова лесно на емоции и чувства, нито пък някоя жена можеше да го накара да се забрави до толкова, че да спре да се контролира. А това, което се случи току-що бе толкова далеч от присъщия му самоконтрол, че чак се изуми от себе си. Целуваше я така, сякаш през последните няколко години бе живял като аскет и не бе виждал жена, но много добре знаеше, че не е така. Жаждата за устните ù го изгаряше като раздухана жарава и палеше вътрешностите му. Толкова жаден за нечии устни и целувки никога не се бе чувствал и пиеше от тях като че бяха последните глътки вода на земята, а той не бе пил от векове. Имаше чувството, че от тези няколко глътки зависеше живота му...

Не беше очаквал толкова пламененно да му отговори, нито дори изобщо да му отговори, но страстта, с която го направи, помете и последните искрици разсъдък у него. Усещаше само изпепеляващото желание в тялото си и не разбра как я грабна на ръце, нито пък защо. Гледаше в омайващата тъмнина на очите ù и внимателно я положи на спалнята.

- Детето - прошепна тя, но той положи длан върху устните ù и седна до нея на леглото.

- Шшшт, спокойно, то спи... - погали лицето ù и отметна няколко къдрици, които бяха паднали на челото ù - Нямаш представа колко си красива така,... - помилва я гласът му. - като самодива...

От предишния резервиран и хладен мъж нямаше и помен. Мъжът, надвесил се над нея бе развълнуван като деветбалово море, а страстта в очите му можеше да съперничи на всяка буря, способна да изкоренява дървета... А тя си бе помислила, че чувствата му са кастрирани...

- Като самодива ли? - промълви тя. - Как ти хрумна?

- От както те видях днес, не съм преставал да мисля дали си реална или всеки момент ще изчезнеш...

- Да изчезна ли? Къде?

- Не знам...

Детето тихичко промърмори нещо на сън и той млъкна. И двамата се обърнаха към него. Малката потърка с ръчичка нослето си, но не се събуди, а продължи спокойно да спи.

- Ще я пренеса оттатък, макар че отдавна не съм виждал по-красива гледка от тази... Бих могъл да кажа даже, че изобщо не съм виждал - поправи се той докато взимаше внимателно момиченцето от леглото.

- Лъжец - подметна присмехулно след него тя. Беше вече на вратата, когато гласът ù го застигна.

Той направи една крачка назад, засмя се и тихичко за да не събуди детето, отговори:

- Кажи ми го пак, когато се върна.

Лора остана сама. Повдигна възглавницата и я опря на раклата зад главата си. Преметна единия край от завивката върху краката си - от вън нахлуваше свеж, но хладен въздух - и се замисли над последните си действия.

"Боже, Господи, какво правя? - запита се тя. - Къде ли са сега колежките ми за да ме видят?... "Ледената принцеса" се разтопи!" - не успя да преглътне иронията си. Беше си припомнила как ù викаха от време на време, когато отблъскваше поредния си ухажор. Беше на малко повече от двадесет и пет години и колежките ù вече я отнасяха в графата на кандидат-старите моми, но това въобще не я притесняваше. Мъжете, интересуващи се от нея, винаги бяха повече, отколкото би искала. Добре разбираше с какво ги привлича и точно за това не се поддаваше така лесно на ухажванията им. Понякога имаше чувството, че никога няма да се отърве от тази "мъжка напаст" около себе си. Търсеха я по-телефона - и в работата, и в къщи; причакваха я; уговаряха я, но до сега нито един не бе задържал вниманието ù за по-дълго и не бе накарал сърцето ù да тупка така, като тя смяташе, че трябва да бъде. Имаше богат избор, но живееше почти като в пансион за благородни девици. Е, не беше девственица, но и не си позволяваше много често връзки. На орбитата около нея се въртяха мъже от всякакъв калибър и социално положение - и млади, и стари; и женени, и свободни. Имаше сред кандидатите и такива, които можеха да ù осигурят лесен и удобен живот, но не това я блазнеше. Колежките, а и приятелките ù често я наричаха глупачка заради това, но тя си знаеше своето. И тогава ù измислиха прякора "Ледената принцеса". Може и да беше ледена, но никога не злоупотреби с чувствата, гордостта или достойнството на тези мъже. Знаеше, че е хубава - виждаше го в погледите и на мъжете, и на жените, когато вървеше по улиците - но не превърна това си качество в капитал. Смяташе, че то е нещо преходно, което един ден ще си отиде и искаше мъжете да виждат в нея и другите ù качества, които знаеше, че притежава.

Винаги когато прекъсваше някаква връзка или отхвърляше започването на нова, гледаше да не нарани човека срещу себе си и в повечето случаи успяваше. Е, имаше и такива - прекалено докачливи, когато ги отхвърлеше - но не беше и нещо, с което не успя да се справи.

Всъщност, веднъж дори ù се наложи да напусне работа заради прекалените ухажвания на шефа ù... Направи го, показвайки му, че не е стока, която може да се купи, особено пък срещу една работна заплата ­ но това бе още когато работеше, ей така, за да си помогне финансово през време на следването.

Само майка ù да не беше толкова настоятелна в това да ù намери "подходящ" съпруг. Подходящ за нея значеше богат, амбициозен, такъв, който можеше да ù осигури светски живот без да ù се налага да работи, да я води по партита и приеми, да ù осигурява най-малко две почивки годишно в чужбина и бе хукнала да издирва подобни кандидати за ръката на дъщеря си. Намери двама-трима, но Лора категорично я отряза. Така както направи и при опитите ù да я прави модел. Не обичаше лъскавината и шумотевицата на светския живот и дори още малка, успя да се пребори с волята на майка си. Баща ù се смееше, че вироглавието и ината на селските ù предци са успели да надвият волята на майка ù, която имаше претенции, че е с аристократичен произход. То, от както се върна царят, стана много модерно да се отварят старите бабини скринове и да се рови в тях за аристократични молци...

- За какво мислиш - обади се от врата Валентин, виждайки я че се е отнесла на някъде.

- За нищо съществено - въздъхна тя. - Как е Вики?

- Добре. Спи като агънце. Не се събуди изобщо при пренасянето.

- Няма ли да се събуди и да се изплаши, че е сама?

- Не. Тя не се буди нощем, а и да се събуди, винаги спи в самостоятелна стая, така че няма да ù направи впечатление. Оставих ù вода на нощното шкафче, включих осветление в банята и коридора, така че няма страшно. А ако нещо я уплаши или притесни, бъди сигурна, че ще я чуем и то доста осезателно - разсмя се той.

- Защо се смееш? - погледна го неразбиращо тя, досетила се за какво говори. - Какво смешно има в едно разревано и уплашено дете?

- Ееее, не винаги са тъжна гледка, когато плачат - оправда той смеха си. - ще ми направиш ли малко повече място за да седна по-удобно?

Лора се поотмести и използва момента да извади косата от под гърба си. Преметна я назад върху възглавницата и раклата зад нея.

- Така, както е тръгнало след малко ще поискаш и да легнеш - отвърна тя с шега, но знаеше много добре, че в нея има и истина.

- Това притеснява ли те?

- Не. Но бих искала да разбера какво беше това, свързано с изчезването ми.

Валентин се приведе над нея и зарови ръка в косата ù. В погледа му се бе върнало нещо от хищника, който изглежда само от време на време задрямваше в него. Само че този път хищникът не можеше да я уплаши. Бе видяла колко слаб може да бъде, както и какъв бе начина да го накара да укроти и да се скрие в тъмното, а ... и как да го накара да замърка...

- Просто, когато те видях за първи път ми заприлича на самодива...

- Вие от вашето семейство всички ли сте с такова развинтено въображение? На Вики съм ù приличала на фея, на теб първо на вакханка, после пък на самодива...

- Не, - прекъсна я Валентин. - първо на самодива, после на вакханка и после пак на самодива - пропусна онова с феята и горската нимфа - опасяваше се, че ще бъде малко прекалено да спомене всичко, което си бе помислил в мига на срещата им.

- Както и да е, това само още повече потвърждава казаното от мен за въображението ви.

- Да, но и при това въображение, което имам, не мислех, че ще срещна и то в гората нещо такова като теб и това ме обърка. Дори и сега нещо вътре в мен ме кара да се чувствам несигурен защото не мога да повярвам, че си реална...

- Не говориш сериозно - засмя се Лора, но ù стана много приятно за нестандартния му комплимент. За пръв път някой я сравняваше със самодива, макар че тя самата го бе направила, когато се качваше нагоре по пътеката, но в никакъв случай не в положителен смисъл.

- Напротив - наведе се още по-ниско той и очите му пак засияха от жълто-зелени искрици. - Не мога да си представя, че смъртна жена може да ме накара да си загубя акъла по нея и то само за някакви си два-три часа.

- Бива те в комплиментите...

- Не, Лора. Това не е комплимент. Така го чувствам... За пръв път в живота си не знам по какъв начин да се държа с една жена... Чувствам се объркан... ­- наистина по лицето му, освен всичко друго можеше да се забележи и объркването, за което говореше.

- Аз пък си мислех, че нещо си ми ядосан и не можех да разбера защо...

- Ядосан ли? Как пък ти хрумна това?

- Ами държеше се малко странно... Беше един такъв затворен, резервиран и хладен, да не кажа студен... В някои моменти ми приличаше на сфинкс, а в други очите ти ме гледаха така, като че ли съм ти изяла десерта без разрешение...

Валентин се разсмя на думите ù.

- О не, по-скоро съм те гледал като особено вкусен десерт, от който бих искал да си хапна...

Лора вдигна вежди учудено и почти предизвикателно. "Какъв десерт!? Ти ме гледаше като хищник надушил прясна кръв!" - стрелна се мисълта през ума ù, но я премълча.

- Не. Не беше точно така - поправи се той. - Приличаше ми на някакво свръхестествено създание, но се страхувах, че ако протегна ръка и ще изчезнеш като мираж...

- Но нали ми помогна на няколко пъти, когато слизахме надолу...? ­- усмихна се Лора.

- Да, но колкото повече наближавахме станцията, толкова повече си мислех, че ще се разтвориш във въздуха и ще изчезнеш... През цялото време докато слизахме, в съзнанието ми бяха изплували всички ония първични страхове на предците ми, които явно с основание са се страхували от неестествената красота на някои жени... особено, когато ги срещнели в гората...

- Да. Мислели са ги за вещици...

- Не, това и за миг не ми мина през ума. Вярно, че в някои моменти си представях как излиташ, но не на метла, а както летят самодивите ... с помощта на някаква вълшебна риза...

- Де да имах една такава. Задните ми части щяха да са в много по-добро състояние...

- Много ли се удари? ­- погледна я малко притеснено Валентин.

- Не. Повече пострада гордостта ми - успокои го Лора.

- По нищо не личеше - изрече той, а след това продължи да говори за това, което бе мислел. - Даже се опитвах да си припомня легендите за онези мъже, дръзнали да се влюбят в самодиви и непрекъснато дебнех да не изтърва момента, ако решиш да се скриеш. Даже и тук в хотела не можех да се отърся от чувството, че можеш да изчезнеш...

- Това беше много романтично, но поне здравият ти разум трябваше да ти подскаже, че самодивите не отсядат в хотели...

- Откъде да знам какво правят и къде отсядат съвременните самодиви? - погали я по лицето Валентин и се наведе към устните ù. - Аз и сега се чувствам така сякаш сънувам и непрекъснато ме измъчва мисълта, че мога всеки момент да се събудя и да видя че те няма... - промълви той като леко докосна устните ù със своите.

- Но аз съм тук - прошепна тя под устните му и сама го целуна.

Прокара длан по лицето му така, че да усети колко е реална. Тя самата се чувстваше много особено с този мъж, когото бе срещнала само преди няколко часа. Думите му я бяха разтърсили, както ничии до сега, и тя забрави притесненията си от това, че той също като останалите мъже бе привлечен от красотата ù.

Дори не ù мина мисълта, че много лесно и бързо се бе поддала на чара и привличането му. Забрави всичко друго освен ръцете и устните на този мъж, които караха тялото ù да тръпне така, както никога до сега не бе тръпнало.

Усети дланите му първо по лицето си, а след това да се плъзгат надолу по шията ù. Не спряха до там, но това я караше само да не иска да спират. Жаждата за ласките му я изгаряше, а очите ù се бяха превърнали в огромни черни огньове готови да го пометат със страстта си. Тялото ù пламтеше като клада, с която бе готова да го изпепели. И не само него, а и себе си...

- Лора... - простена името ù като молба, но за какво и той не знаеше.

Мислите му препускаха бясно като необуздани коне и не му давах покой. Толкова желаеше тази жена, че чак тялото го болеше. За пръв път в живота си като мъж, обаче, беше и уплашен. Уплашен от красотата ù, уплашен от страстта ù, уплашен даже от себе си - от това, което изпитваше към нея, от това как го бе омагьосала и обсебила, дори от това, което искаше да ù даде от себе си и да получи от нея. Всички тези чувства го заливаха като морски талази и бяха способни да го удавят със силата си.

Внимателно развърза колана на халата ù. Беше се изправил и настойчиво се взираше в очите, които го бяха омагьосали още там горе в гората. Дори при най-малкия знак бе готов да спре до там, където бе стигнал, макар че дори мозъкът му бе готов да експлодира от желание. Махна дрехата от нея и голотата ù го разтърси с красотата си. Съжаляваше, че не е поет за да може да опише това, което виждаше. Беше прекрасна и само това стигаше да го хвърли в отмалата на насладата. В главата му зазвъняха някакви стихове, изплували незнайно от къде. Ако не беше толкова замаян, сигурно щеше да се изплаши и от това. Винаги се бе мислил за неромантичен и здраво стъпил на земята, но изглежда не бе се познавал добре. 

Изпита някакво неестествено желание да коленичи и да се преклони пред нея. Не го направи, а само простена.

- Божествена си... - единствено това успя да се отрони от устните му.

Гърдите го бяха заболели от напрежение да задържа въздуха в себе си. Опасяваше се, че ако издиша по-силно и жарта от дъха му ще разтопи тялото ù - бе толкова крехко и фино ... като извяна от лед статуя...

Дори не помнеше как бе махнал собствените си дрехи. Помнеше само колко много искаше да я има и да я държи в прегръдките си. Целуваше очите ù, целуваше устните ù - целуна всяка частица от нея. Не искаше нещо да не бъде опитано, вкусено или почетено от устните му - нито розовите перли на гърдите ù, нито малката вдлъбнатинка на пъпа ù, искрящ като лунен камък. Кожата ù блестеше като алабастрова, а черният триъгълник под корема ù се открояваше върху нея като черна камея. Валентин отново изстена. Красотата на тази жена го разкъсваше от вътре. Не мислеше за нищо друго освен за това колко много иска да я люби.

Ръцете му се плъзгаха по гладката ù и нежна като коприна кожа и не можеха да се решат къде да спрат. Искаха да проучат всяко кътче от това тяло, да го запомнят и същевременно да оставят неизличими следи от ласки върху всеки сантиметър от него.

Потъвайки в нея, усещането, че се слял не с тялото, а с душата ù, го зашемети и накара да загуби представа за място и време. Любеше я така, като че искаше да си навакса за всички пропуснати години далеч от нея. Ако можеше да спре времето завинаги, щеше да го направи в този миг...

Всяка нейна ласка приемаше като глътка наслада. Всеки отговор на тялото ù го караше да губи контрол над сетивата си, а всеки стон, изтръгнат от гърдите ù, замъгляваше съзнанието му. Имаше чувството, че в тези мигове потъва в чернотата на очите ù, сякаш бяха дъно на разбушувано море, а косата ù се увива около него като ласкави водорасли. Дори не му мина мисълта, че може и да се удави в това бездънно море... Макар че вече бе пътник... За рая или за ада, или пък и за двете заедно?... Не знаеше.

А когато я любеше едно кътче от съзнанието все му повтаряше, че не е реална, че не може да я има, че само след миг ще я изгуби...

Не можеше дори и да предположи, че от този ден нататък това щеше да бъде неговия и рай, и ад, и че тези няколко мига наслада щяха да преобърнат живота му завинаги...

... И дори след като съзнанието му се разсипа като цветни стъкълца от разбит калейдоскоп, продължаваше да я притиска силно към себе си, като че искаше да остави отпечатък от тялото си върху нейното.

Лора беше изтръпнала от отмала. Не чувстваше тялото си, сякаш се беше сляло с това на мъжа до нея. В главата ù все още отекваха чувствата и емоциите, които я завъртяха във вихъра на неподозирана наслада. Толкова дълго я бе галил и целувал, че всеки нерв от тялото ù се бе превърнал в струна, на която той извайваше невероятна и прекрасна музика. Не беше си и представяла, че някой мъж може да я хвърли в толкова изпепеляваща страст; че може да я накара да стене и да го моли да утоли болката в тялото ù... Омаяна от него самия, от дъха му, който се плъзгаше по кожата ù и от меката зелена ласка на очите му, го беше приела в жарката си утробата като дълго жадувана и полагаща се награда за изнуреното ù от желание тяло. Дали само защото той бе запалил това желание или имаше и още нещо?...

Сега лежеше до нея, а в ушите ù отекваха безброй сребърни звуци, сякаш звездите, надничащи в прозореца се бяха наговорили да им направят серенада със звънчета. Чувстваше се лека и ефирна - толкова лека, че можеше да полети към тях. Онази огнена топка, която се търкаляше в корема ù беше изгоряла, а пепелта от нея - мека и нежна - се бе пръснала като сребърен прах в тялото ù. Беше потънала в сладка омая, а сърцето ù, блъскащо се преди мигове в гърдите ù, бе върнало нормалния си ритъм. Кипящата ù кръв се бе укротила като преди това не бе пропуснала да угаси и тъмните огньове на страстта в очите ù.

Лора завъртя глава към мъжа до себе си и се вгледа в лицето, което само до преди час или два ù беше чуждо. Това лице до нея вече не беше такова. Нещо бе омекотило чертите му - умората или изживяната наслада. Каквото и да е, то я накара да вдигне ръка и да го погали. Нямаше сили за повече...          

Дали тя беше самодива - не знаеше, но знаеше, че той бе най-изкусния вълшебник на света, който за няколко безкрайни мига я бе я омагьосал и я бе издигнал до звездите.

Тялото му проблясваше под слабата светлина на нощните лампи и даже отпуснато всеки мускул от него се очертаваше под бледите ù лъчи. Гледаше го и сякаш за пръв път го виждаше. Чак сега осъзна колко е красив. Тъмната му и влажна коса бе полепнала по високото чело, а сянката на миглите му бе закрила меката зеленина на очите му.

Видя го как бавно отвори очи и сянката на миглите му се оттегли. По устните му проблесна уморена, но щастлива усмивка.

- Не си изчезнала - промълви доволно, като че до този момент не бе искал да си отвори очите точно поради този страх - че може да не е до него.

- Тук съм - усмихна му се тя. - Защо толкова се плашиш от това, че мога да изчезна? Мислех, че преди малко си разбрал колко земна и обикновена жена съм...

- Точно преди малко никак, ама никак не можа да ме убедиш в това, че си земна и обикновена...

- Стига... - прекъсна го Лора, почувствала се неловко от думите му. Оставаше да ù прави комплименти и за това преди малко.

- Не, не ме прекъсвай. Аз съм на тридесет и три години и мислех, че за това време съм успял да се опозная доста добре. Само дето това се оказа, че не е така. Не съм се познавал и ти ми разкри колко много съм се заблуждавал. И тъй като до сега не ми се бе случвало да се сблъскам с подобен прецедент, съвсем нормално е да мисля, че ти си основната причина за него...

- Не разбирам за какво говориш...

- Не би и могла. Ти дори не предполагаш какъв съм и какъв съм бил до сега. Смятах, че съм достатъчно зрял за да мога да се владея и да не се поддавам толкова лесно на каквито и да било чувства и емоции... А ти само с няколко ласки изтри точно този самоконтрол и ме хвърли в огъня на такава безразсъдна страст, че имаше моменти, в които мислех, че ще ме изпепели...

- Толкова ли е страшно това? - Лора беше объркана от чутото. Вярно, че между тях се бе появило някакво странно привличане и това, което се случи бе в резултат на него, но не предполагаше, че това може да се окаже чак такъв проблем. Все пак утре щяха да се разделят и всеки да поемеше по пътя си. При тази мисъл някаква пареща болка се загнезди под лъжичката ù, а сърцето ù се сви като измръзнало врабче.

- Не, вече не мисля, че е страшно. Точно обратното - прекрасно е. В началото бях уплашен просто защото не ми се бе случвало, но сега след като преживях тези мигове, разбрах, че е фантастично някой да те накара да забравиш себе си и да виждаш само него. И понеже бе успяла да предизвикаш тези чувства, още когато те видях, като първия глупак си помислих, че не е естествено... Помислих си, че само жена, притежаваща свръх-естествени сили може за няколко мига да разруши целия ми стереотип на поведение и мислене...

- Това ме ласкае, но признавам си, че не съм го искала - още по смутено изрече Лора. - Стана някак от само себе си ... И аз не се хвърлям в прегръдките на всеки...

- Убеден съм в това - прекъсна я Валентин. - Не вярвам да има мъж на земята, който би се отделил доброволно от теб, ... особено пък, ако така се хвърляш в прегръдките му - добави той с особена усмивка.

Колкото и да не ù бе присъщо изчервяването, този път кожата на лицето ù издаде колко я смутиха думите му.

- Мога ли да те попитам нещо лично? - погледна я той отново с оня пронизващ поглед.

- Да. Питай. Стига да мога, ще ти отговоря.

- Имаш ли си някого? - думите му излязоха със свистене, сякаш натиска на мисълта колко би му било неприятно това, ако е така, ги изтласка от гърдите му. Нещо го преряза само като си представи, че някой друг можеше да я държи в прегръдките си, да я милва и люби, така както той бе го правил преди малко. Усети такава разкъсваща ревност, че можеше да завие като вълк и очите му проблеснаха с предишния си хищнически блясък.

- Не - въздъхна облекчено Лора. Това беше най-лесният за отговор личен въпрос, който можеше да ù зададе и честно казано най-неочакваният. В духа на водения до сега разговор очакваше нещо друго, но въпросът ù хареса повече от тези, който бе очаквала да чуе. Отговори лесно, но не събра смелост да попита същото и него. Страхуваше се от отговора - не беше забравила "познатата".

- Защо? - попита Валентин, но това, както казват хората, беше по-скоро за да се намира на приказки. Да се каже, че остана доволен, от тази едничка думичка, която чу, щеше да бъде бледа сянка на това, което ставаше в душата му. Ликуваше - това беше може би най-точното му състояние в момента.

- По най-баналната причина. Не съм срещнала подходящ човек, а и плановете ми за сега са съвсем други...

- И какви са те - изтръпна Валентин, очаквайки, че това, което ще чуе, няма да му хареса.

- Готвя се да напусна страната... - прекалено равнодушно му отговори тя. Толкова, че само човек, който я познаваше би разбрал колко трудно го изрече.

- Защо? - Думите ù го изстреляха като пружина в седнало положение. "Тая няма да я бъде!" - мисълта се прокрадна в него без дори да забележи как стана това. Тъкмо я бе намерил и трябваше да я загуби. - "Не! ..."

- Защото не желая да остана да живея в България, за това.

- И защо не искаш да живееш тук? - малко по-настървено от обикновеното запита той.

- Имам си причини...

Още не беше довършила думите на отговора си, когато той зададе следващия си въпрос:

- И какви са те?

- Много е дълго за обяснение.

- Имаме цяла нощ на разположение.

- И мислиш, че това е най-приятното нещо, което можем да правим през тази нощ, така ли? - погледна го умишлено предизвикателно тя. Не ù се говореше по другия въпрос и искаше да отклони темата.

- Не, но бих искал да чуя отговора ти! - позасмя се той, но очите му си останаха все така упорито вперени в нея без да се засмиват.

- А аз не искам сега да говоря по тези въпроси - повиши леко тон Лора. Не беше свикнала да ù се налагат и реши да му покаже, че сама решава кога и какво да говори.

- О, кей. Няма да те насилвам сега, но мисля, че по този въпрос трябва да си поговорим по-обстойно. - "Ще се наложи, скъпа моя... - помисли се Валентин без да усети как бе започнал да използва притежателно местоимение за тази полу-жена ­ полу-момиче.

"Кога? Когато утре се прибереш при "познатата" си ли?" - мислено го апострофира тя, но си замълча. Не това беше важното сега.

- Няма ли да отидеш да видиш какво прави детето? - смени тя темата.

- Спи... Какво друго би могло да прави по това време? - отговори той, разбирайки, че не ù се разисква повече темата.

- И все пак би могъл да надникнеш - промърмори тя.

- Притеснена ли си от нещо?

- Малко... Вики беше много уморена и се опасявам да не я заболят крачетата от толкова ходене днес.

Валентин се повдигна и след като я целуна нежно по устните, стана от леглото. Лора очакваше да се облече, но той взе оставената наблизо хавлиена кърпа, с която тя бе завила детето на излизане от банята и я уви около кръста си.

"Остава и да го види някой в какъв вид излиза от стаята ми" - помисли си тя, но не му направи забележка. Явно не бързаше да си ходи. Видя го как прокара пръсти през косите си и реши, че това едва ли ще помогне много, ако някой го срещне в коридора. А и да го срещнеше - какво пък? - никой не я познаваше и това едва ли щеше да се отрази на репутацията ù.

- Не заспивай, няма да се бавя - изрече той, но Лора и не мислеше да спи.

Щом вратата хлопна зад гърба му, тя бързо скочи и хукна към банята. Този път можеше яко да загази. Не ползваше противозачатъчни средства - не ù се бе налагало отдавна да мисли за подобни неща. А и той не я попита нищо. Дали не бе предположил, че ако съществува някаква опасност тя ще го предупреди или наистина бе изтървал контрола върху себе си? Всичко, случило се тази вечер, бе толкова неочаквано и замайващо, че нито помисли за някакви предпазни средства, нито пък за предпазни мероприятия. Толкова беше се самозабравила, че и през ум не ù дойде да предупреди Валентин...

- Къде си - чу гласът му да идва от коридора.

- В банята - отговори тя, надвиквайки шума от течащата вода. Тъкмо щеше да му каже да я почака, когато го видя да влиза в помещението. Добре, че беше свършила с тоалета си, иначе сигурно щеше да припадне от неудобство.

- Мога ли и аз да дойда при теб? - усмихна се той, но явно се бе досетил какво ù е.

- Аз вече излизам - видимо спокойно каза тя, но в себе си бе ядосана на опита му да скъси още повече дистанцията между тях. - "Това трябваше да попиташ преди да нахълташ тук!" - говореха очите ù, но той се направи, че нищо не забелязва.

- Толкова си красива - прошепна отново с възхищение. - Неудобно ли ти е от мен? - изгледа я преценяващо.

Не беше спрял да ù се възхищава и да я намира за изключително привлекателна и неустоима. Фактът, че я бе имал преди малко, нямаше никакво значение - отново я желаеше така, както преди да усети под себе си меките извивки на тялото ù, ... а може би именно поради това, че ги бе поопознал ... и не само тях.

- Остава и да не ми е... - не довърши тя.

- Защо, та ние само преди малко се любехме? Има ли нещо по-интимно от това?

- Явно, че има - въздъхна тя примирено, забелязала, че маха кърпата от себе си и отклони погледа си от тялото му.

- Хей, погледни ме, не съм с кози крака - разсмя се той и Лора се усмихна смутено.

- Да не мислиш, че не съм го забелязала?

- И какво друго си забелязала? - лукаво я погледна той.

- Какво трябва да отговоря?

- Предполага се истината... - разсмя се той с глас.

- Не си ли се виждал в огледало, та аз да ти казвам какво виждам? - този път червенината ù беше съвсем явна.

Какво да му каже, че е красив като гръцки бог ли? Или, че поне тя го намира за такъв? Това го бе забелязала още горе в гората и май точно поради това бе загубила дар слово. Никога не бе харесвала мъже със зелени очи, но неговите бяха невероятно омайващи. Беше висок и достатъчно добре сложен за да изглежда строен. А сега бе забелязала и това, че по тялото му нямаше нищо излишно - мускулите му потрепваха и се раздвижваха при всяко негово движение. Беше привела поглед и не смееше да вдигне очи по-нагоре от ходилата му. Толкова неловко никога не се бе чувствала.

Валентин се приближи до нея, привлече я в прегръдката си и вдигна ръцете ù на раменете си. Тялото му плътно се допря в нейното и ръцете му се заровиха в косите ù. Усети колко много я желаеше, а устните ù бяха пресъхнали от напрежение.

- Ще ми помогнеш ли? - прошепна той над нея.

- Какво да ти помогна? - не разбра Лора, какво точно иска от нея.

- Да се изкъпя... Нали бе решила да се изкъпем всички. Тогава нямаше място, но сега това не е проблем - пошегува се той.

- Но ти си голям и можеш да го направиш и сам - вдигна тя очи към него.

- Да, но няма да е толкова приятно, колкото ако ти го направиш - наведе се той към устните ù.

Тялото ù замръзна в очакване. Усети дъха му на устните си и огнената топка отново се затъркаля из корема ù. Беше се разгоряла изпод пепелта на предишния екстаз, който изглежда не бе успял да угаси жаравата, тлееща в нея. Усмихна се - какво пък? Можеше да си позволи малко лудост през тази нощ, която така или иначе не беше обикновена.

- Добре... ела...

Последната дума я каза с толкова нежност, че кожата му настръхна.

Лора нагласи водата и поглеждайки го с почти прелъстителна усмивка го покани с жест във ваната.

Валентин не сваляше очи от нея - следеше съсредоточено движенията на нимфата до себе си и тялото му гореше за ласките ù. Беше им малко тясничко, но пък това само я караше още по-плътно да притиска тялото си към неговото. Видя как взе гъбата, отсипа малко от душ-гела и протегна ръка към него. Притвори очи - искаше да се наслаждава само на допира от ръцете ù и усещанията, които те му създаваха. Бе решил, каквото и да става, да не бърза, а да изживее тези мигове пълноценно и до край.

Почувства нежната мекота на пяната, топлината на ръцете ù, втриващи я в тялото му и под тях безброй иглички забиха остриетата си в нервите на кожата му. Нещо нажежено като лава нахлу във вените му, а главата му се замая от желание. Стисна зъби - нямаше да се предаде толкова бързо под изкусителните ù докосвания. Топлата вода за малко успокои пламналата му кожа, но когато усети устните ù върху нея, изхриптя от изненада. Изправи се, но Лора успокоително го погали по лицето и ръката ù се плъзна по гърдите му. Вече не можеше да затвори очи. Гледаше как устните ù последваха ръцете ù и обраха последните капчици вода, оттичащи се от него. Имаше чувството, че не устните ù, а раздухан въглен докосва всяко едно от сетивата му, докато огънят, запален от тях не го погълна целия.

Стоновете, които чуваше трябва да бяха от него, просто защото нейните устни бяха заети с друго. Слабините му горяха до болка и когато напрежението в тях достигна връхната си точка, той както и преди я грабна на ръце и я понесе към леглото.

Не помнеше как я бе изнесъл от ваната и бе взел завоя към спалнята, но думкащият в главата му ритъм на запалената от желанието кръв бяха замъглили съзнанието му и отмерваха ритъма си в такта на телата им. Някъде в него, като светлинка на свещица в непрогледна нощ, една мисъл за малко проблесна и след това изгасна от вихъра на бурята в главата му. Като че ли го беше предупредила да внимава, но това бе все едно да се опита да спре надигащо се цунами със заклинание.

Не искаше всичко това да свършва и се опита да овладее за малко емоциите си. Тялото му, обаче, така предателски трепереше, сякаш никога до сега не бе знаел какво е любов...

А когато конвулсиите на разтърсилия го екстаз смачкаха като преса съзнанието му, успя само да извика името ù.

... Лора изплува бавно от огнения водовъртеж, в който бе хвърлил тялото ù. Спомни си, че по някое време бе чула името си, но не беше сигурна дали само не ù се бе сторило.

Кожата на мъжа до нея лъщеше от пот и някъде отдалеч в съзнанието ù нахлу някаква мисъл за хладина. Сетила се, че тя също е толкова гола и изпотена от бурната любов, която бяха правили, а не усещаше нищо друго освен горещина, дори не си направи труда да го завие. Не покри и себе си. Мислите ù се влачеха бавно като платноходки в безветрен ден, а съзнанието и се полюшваше някъде на ръба между съня и реалността. Не биваше да заспива...

Кога бе заспала - не помнеше. Явно бе станало няколко мига след като си бе помислила, че не трябва да заспи, а, всъщност, точно това бе направила. Не знаеше и колко време бе спала, но се стресна събудена от нечий глас. Отвори очи. Видя Валентин облечен и си помисли, че вече е сутрин...

- Ела да заключиш вратата - каза шепнешком той. - Вече е много късно и ще те оставя да поспиш. Ще мина оттатък, а сутринта ще се видим на закуска.

Лора кимна мълчаливо с глава. Още не бе дошла на себе си. Проследи с поглед мъжа, който се наведе и отново я целуна така, като че го правеше за първи път. Не разбра как, но чу собствения си задавен глас някъде в гърлото и само леко простена, усещайки ръцете му да я сграбчват.

- Не мога да си тръгна... Не искам да го правя... Имам чувството, че ако сега изляза от тази стая и ще те загубя завинаги - гласът му прозвуча глух и напрегнат, сякаш нещо го бе хванало за гърлото.

- Няма... Сутринта ще съм тук толкова, колкото и сега... Хайде, върви. Почини малко, а и аз ще поспя. Чувствам тялото си като пресовано... Ти също сигурно си изморен...

- Не. Уморен съм, но не чак толкова. Искам, обаче, ти да си починеш добре. Вики се буди рано и ще иска да те види, което значи, че няма да можеш да поспиш до късно. А и ще трябва да ти я оставя, докато се кача до вилата за да взема колата. Няма да ви карам да вървите пеша...

На Лора ù направи впечатление множественото число, което употреби, но не попита нищо. Изглежда Валентин мислеше, че утре - всъщност днес - непременно трябва да отиде с тях във вилата. Как ли щеше да реагира "познатата" на нейното появяване?

- Не ми се тръгва - прошепна пак той. - Искам да се събудя до теб и пак да те любя, но ще отложа това удоволствие за друг път...

"Друг път ли? Едва ли ще има друг път..." - помисли си Лора. Не че искаше да е така, а защото разбираше колко налудничаво би било да се надява на това. Все пак той не беше съвсем свободен, а това значеше усложнения... Е, не беше женен, но не знаеше какви са взаимоотношенията му с другата жена, както и това на каква фаза бяха. За всеки случай реши да не се надява на бъдещо развитие на връзката си с него. Така беше по-разумно...

- Добре, ако искаш заключи ти вратата отвън, а когато Вики се събуди, направо ми я доведи.

Мъжът се наведе и пак я целуна като ù пожела приятни сънища. Тръгна си, но на вратата на стаята се задържа няколко кратки мига - изглежда наистина не му се тръгваше.

Лора му прати кратка въздушна целувка и той, засмивайки се, излезе.

Стаята опустя. Лора стана и се пооправи в банята, но знаеше, че е неразумно и опасно закъсняла. Опасяваше се да не се случи нещо непоправимо, но реши да не мисли за това.

Легна и още не опряла глава във възглавницата заспа. Сънят я събори почти мигновено.