- Е хей! Къде така бе, мой човек? Май забравяш, че стъпваш на земята, а? Тази земя е твоя, в нея си се родил.
 - Кой си ти да ме съдиш? Забрави ли откъде си дошъл?
- Да бе, да бе. Знам откъде съм дошъл, ама ти май не знаеш кой съм аз?
- Аз ли да не знам? Ти  си  оня, дето не  почита нит майка, нит баща. А да не говорим за другите.
- Кой бе, а ти знаеш ли? Аз поне съм човек, ама ти забрави какво е да бъдеш човек.
- Я стига, де! Че като те подхвана, на решето ще те направя! Е, хей... Пък и се заканваш, тъй ли?
- Кой се заканва? Аз ли? Та ти не знаеш кой съм аз!
- Тъй ли! Че ти си от ония, дето много говорят, а всъщност са едно нищо.
- Ти пък да не ме познаваш? Аз кат те гледам тъй... Май  и ти си едно нищо.
- Да бе. Аз съм едно нищо, а ти си нещо без съдържание.
Мислиш се, че като си сложил тия черни очила, никой не може да те познае?
- Аз ли?
- Ти, ами.
- Ей, внимавай какво говориш, че...
- Аз внимавам, ама ти не се пиши на толкова голям...
- Разбира се, че съм голям. Я виж!
- Аха.
- Ах, твойта... Благодари, че са предните ми зъби!
- Айде, разкарай се от тук, че ми писна от теб!
- Айде, чао, и дай, Боже, да не те срещна пак!
- Ти да не ме заплашваш? Хич не ми пука! Знаеш ли колко съм срещал като теб?
- Срещал си, не срещал си, айде, чупката!
- Явно няма да се разберем, ама си тръгвам, щото да не стане по- лошо. Виждам, че си от улицата и на улицата ще си останеш. Затуй си тръгвам. А ти си чукай главата! Къвто си бил, такъв ще си останеш. Нямаш желание да се промениш, а?...
   Те се срещнаха на улицата съвсем случайно и си размениха такива думи, че на човек му става жал за тия двамата. Какво да мислим ние? Такъв е животът. Не искам да бъде такъв, бе!  Не искам да мисля, щото главата ме боли от много мислене. Ох, боли ме, бе, боли ме, като гледам какво е наоколо. Хората са станали  толкова апатични, безчувствени и вулгарни. Само грубиянщина и побоища.
Такова е времето, а животът е красив, но няма кой да го оцени. И ние сме в крак с времето. А бе, може да дойдат по-хубави времена. Дай, Боже!...