О, там черният звънар,

Смел и твърд,

Бий на смърт –

Смърт!

Той над всички горд стои

Като някой господар –

Някой цар!

Едгар Алън По, „Камбаните”

Предвестник

1.

            Нощта бе млада – там, където седеше той. От запад обаче започваха да веят хладните есенни ветрове и носеха със себе си тъмнина.

            През деня по тези места бе призрачно. Нощем ставаше... гробовно. Единствените звуци, които достигаха до него, бяха далечният лай на някакво скитащо се псе и звуците на вятъра – стонове, вой и шепот... ала понякога шепотът заглъхваше и се превръщаше в ридание, в сподавен плач, който проехтяваше надалеч, отекваше в стените на изоставените, рушащи се къщи и напразно търсеше отклик и утеха.

            Старецът бе прекарал целия си живот в селото – бе станал свидетел на разцвета му – ала и на преждевременното му угасване. Някога тук беше имало танцови забави, песни, глъчка, смях. Сега обаче царуваше смъртта и забравата. Смехът отдавна беше заглъхнал, превърнал се в далечен спомен – в ехо, обаждащо се всеки път, щом старият човек погледнеше някоя от приклекналите, постепенно предаващи се на времето и стихиите сгради.

            Някога тук бе имало хора.

            Сега и зверове нямаше.

            От мястото, където седеше той, се виждаха руините на старата мелница – бурени и храсти вирееха покрай рухналите й стени, а насекоми и гущери щъкаха из треволяка. От хълмчето, на което се намираха руините, започваше поляна с нисичка тъмнозелена трева, ухаеща на спомени в есенната привечер. Отляво се виждаше къщата, която старецът бе останал да обитава сам след смъртта на жена си преди няколко години. Ниска къщичка, кирпичена, измазана... само дето мазилката отдавна бе започнала да се бели. Покривът бе схлупен, стар и течеше, а на тавана нощем трополяха някакви животинки, може би плъхове... или нещо друго, дошло от близката гора. Дворът бе голям, но запустял и унил – старецът от много време не можеше да го поддържа. Дворът и къщичката не бяха кой знае какви и старецът го знаеше, но... това бе неговият дом. Мястото, където бе израсъл... някога, когато в селцето все още бе кипял живот. Бе се родил тук... тук щеше и да умре – забравен от всички и от всичко, но в сърцето си – останал завинаги с призраците на своите съселяни.

            Нещо топло и мокро се стече по набръчканата страна на стареца. Той не посегна да избърше сълзата. Вместо това въздъхна тежко, изправи се с мъка и тръгна, болезнено куцайки, през полянката към дома си, където го чакаха всички онези предмети, пълни със спомени и горчиво-сладка болка.

            Когато затвори паянтовата вратичка на оградата и хвърли за последен път поглед към поляните и далечната гора, тъмата вече бе започнала да се сгъстява, а нейде далече, неизвестно къде, отново прозвуча дрезгавият лай на незнайното псе – звук, толкова самотен, че караше сърцето да прокърви.

                                                                                  2.

            Събуди се внезапно – рязко изтръгнат от съня си.

            Беше тихо, пусто, самотно – нямаше нужда да се оглежда, за да потвърди това.       Освен това бе хладно. Неприятно хладно.

            Така и не разбра какво го събуди – остана само голият, свършен факт. През прозорчето над главата му нахлуваха лунни лъчи и осветяваха масичката, старата черга, очуканият шкаф, където държеше чиниите. Светлината беше призрачна, луната – магьосническа, зла.

            Старецът въздъхна и леко се надигна, после внезапно се закашля – дълбоко, хрипливо и болезнено. Лицето му посивя, той с мъка се опитваше да си поеме дъх и когато най-сетне успя, ъгълчетата на очите му бяха насълзени от усилието. Няколко мига не бе в състояние да стори нищо, освен да си поема дълбоко дъх – разкривените му от артрит ръце трепереха под лунната светлина, която не предвещаваше нищо добро.
            Старецът осъзнаваше, че не му остава много – беше се примирил с това много отдавна. Не се бе вкопчил със сляпа ярост в живота, както правеха някои. Просто знаеше, че времето му наближава, а Онази с косата неумолимо чака последните секунди да изтекат. В известен смисъл очакваше смъртта. Нещо повече – едва ли не жадуваше за нея. Нека дойде. Защото смъртта беше единственото нещо, което можеше да го отърве от безкрайната самота, която бавно го разяждаше отвътре – да го избави от спомените, тъй болезнени, изгарящи и жестоки.

            Вятърът застена навън, разлюля клоните на дърветата; храстите зашумяха неприятно. Запръска дъжд – капките му забарабаниха по порозорците на старата къща, дъските застенаха жално под напора на вятъра.

            Възрастният мъж погледна през прозореца – не му харесваше тази луна. Не му харесваше самата нощ, макар самият той да нямаше представа защо. Не беше и необходимо, всъщност. Хора като него бяха до такава степен свързани със земята и заобикалящия ги свят, че просто усещаха. Старецът обаче не изпитваше страх. По-скоро някакво особено облекчение, като че усещаше, че скоро всичко ще се подреди.
Не се уплаши и когато далечният лай на отново пробудилото се куче прерастна в див и пронизителен вой на болка – звук, който съдържаше в себе си такъв ужас и страдание, че бе невъзможно да идва от живо същество.

            И докато шумовете отвън ставаха все по-близки и ясни, старецът продължи да стои полуизправен на леглото си, загледан в тесния процеп между вратата и касата, безстрастно очаквайки нещо да се случи.

            А когато вратата започна бавно да се открехва, единствената мисъл в главата му бе, че най-сетне ще напусне този свят, който все по-бързо се превръщаше в жив ад.

            И приветства смъртта с отворени обятия.

Първа Част

Първа глава:

НИК

1.

             Мечката беше огромна, тъмнокафява и разярена. Дясната й лапа бе вдигната за удар, който би могъл да строши гръбнака на елен, огромните ù зъби жълтееха злокобно в раззинатата уста...

            Освен това смърдеше на нафталин.

            Когато Ник и старецът най-сетне я пренесоха до новото ù място под навеса, който дядо Антон беше изградил специално за целта, вече минаваше пет и половина следобед.

            Ракиено време, както обичаше да казва старецът.

            - Ето, Надке, ето ти къщичката! – Подсмихна се дядо Антон. Ник така и не разбра защо старецът наричаше мечката Надка и си напомни да го попита щом му се отдаде случай.

            Някъде отзад се чу лениво кудкудякане. Отговори му раздразнен лай – звучеше обаче така, сякаш кучето го мързи до смърт дори да изръмжи, камо ли да се разлае сериозно, ала въпреки това го прави, колкото да не си забрави отговорностите. Или да не изяде тоягата. Откъм градината пък се дочуваше бодрото чуруликане на някакви птички, май бяха врабчета или синигери.

            А въздухът беше тежък, душен и сякаш замръзнал; застоял на едно място, без да помръдва, увиснал тежко навсякъде – не само под навеса на дядо Антон, а из цялото село. За Ник, който живееше в селото от година и половина, подобни мигове бяха магически, също както бяха магически онези часове след два следобед през лятото, когато из уличките не се мярка жива душа и единственият звук, носещ се наоколо, е този на собствените ти стъпки.

            - Добра работа свършихме, мойто момче! – Тупна го по рамото дядо Антон.

            - Добра – отговори Ник автоматично. Макар да бе прекарал по-голямата част от живота си в Англия, където бе роден, той владееше езика почти до съвършенство (научил го бе по настояване на майка си, която беше родена в полите на Стара Планина и която държеше синът ù да познава езика, на който е говорел собственият ù баща, и неговият баща, и т.н.)

            - Добра, я! – Потри доволно ръце дядото.

            Дядо Антон беше от онези старци, при които годините не личат – времето сякаш не е оставило своя отпечатък върху тях. Поне външно. На седемдесет, той изглеждаше на петдесет и две, ала косата му вече бе почти напълно посивяла, макар на места все още да се забелязваха остатъци от някогашния й черен цвят. Мустаците му също сивееха; бяха пожълтели обаче от никотина, също както върховете на пръстите му – груби, мазолести, обгорели от слънцето, с груби и напукани нокти. Все още бе висок, снажен както някога, като че тялото му отказваше да се предаде на времето, което отлиташе без да се върне никога вече. Малко бяха пороците му – след като отказа цигарите преди известно време, му остана само домашно приготвената ракия. И сапунените сериали. „Превърнал съм се в стара бабичка, момче! – Казваше той на Ник. – Сутрин като стана в пет и половина и почвам да чакам повторенията...”

            - Хайде сега да изпием по една ракийка.

            И преди Ник дори да е успял да възрази, дядо Антон го поведе към предния двор. Миризмата на нафталин от препарираната мечка се смесваше в аромата на някакви цветя, лекият мирис на пръч, довяван от вятъра откъм кошарите, и едва доловимата, но властваща навсякъде миризма на гора. Къщата на дядо Антон бе едва ли не в самия край на селото, а гората започваше едва на петстотин метра зад къщата му – отвъд лъкатушещото поточе, пресичащо обраслата с висока трева поляна.

            Ник пое дълбоко въздух, вдишвайки букета от аромати, после издиша усмихнат. Чувстваше се така, сякаш най-сетне бе намерил истинското си място – тук, където се чувстваше у дома си.

            - Вземи си стол и сядай на масата, пък аз ще отскоча да донеса ракията и мезето!

            Необичайно пъргав за седемдесетте си години, дядо Антон свали широкополата сламена шапка, която бе нахлупил заради жегата (Ник развеселено си помисли, че с нея старецът прилича на престарял панамски земевладелец от средата на миналия век), закачи я на един пирон и влезе в къщата, доволен, че отново има гости.

            Масата бе средно голяма, дървена и преди много години – боядисана в черно. Беше застлана с шарена мушама, чийто цветове едва личаха, а на някои места направо липсваха. До масата имаше няколко бели пластмасови стола, подредени един в друг и Ник взе един, сложи го от едната страна на масата, после взе още един за дядо Антон. Сетне седна, отпусна се на стола и зачака домакина си, наслаждавайки се на приятния полъх на слабия ветрец и докосването му върху кожата на ръцете му.

2.

            Около час и половина по-късно, под знойната светлина на залязващото слънце, двамата все още седяха на масичката и дядо Антон разказваше и разказваше...

            Ако беше бабичка, не дядо, най-вероятно би обсипал Ник с клюки – за това каква снаха си е довела баба Цона от съседната улица; как малкият Николчо едва не си счупил ръката като паднал от катерушката и още такива неща – типичните селски клюки и случки. Ала дядо Антон не бе бабичка, затова му разказваше истории и спомени, приказки и вицове от едно друго време.

            - Баща ми разправяше една историйка – започна старецът след стабилна глътка домашна гроздова. – Не знам дали и истинска или измислена, но той вярваше на това, което казваше, така че ще ти я разкажа, ако искаш, пък ти прецени сам за себе си, какво ще кажеш?

            Ник кимна.

            - Разкажи я.

            - Добре. Чакай сега да видя... Един ден татко се прибирал от гости – бил в съседното село, Чукундур, и се прибирал пеша – между нашите села я има два километра, я не... – та прибирал се пеша и минал по мостчето, което пресича реката. Не нашта река тука, а оная там – Дядо Антон вдигна ръка и посочи на запад, към хълмистите поляни отсреща. – Викаме й Златна река. Не знам защо, не питай. Та да се върнем на приказката. Минавал татко по мостчето и тъкмо бил стигнал средата, когато чул глас. Одоле, изпод мостчето. Женски глас, така казваше. Чул женски глас – някаква жена, която плачела и го молела да ù  помогне.

            Дядо Антон отпи отново от чашката си, разклати я и, недоволен, че толкова бързо се е оказала празна, наля отново и на двамата, бодна си два домата и след като задъвка усърдно, продължи:

            - Татко попитал кой е там, но гласът не отговорил. Жената само продължила да плаче и да моли за помощ. Било след полунощ, мястото е пусто и диво, сам знаиш, а пък и било тъмно, имало облаци, които закривали луната. Татко отново попитал кой е там... и отново не последвал отговор... обаче плачът и молбите се превърнали в смях. Татко казваше, че косите му се изправили от този смях – кикотещ се и истеричен. Тогава се изплашил и побягнал колкото му държат краката, и се прибрал право у дома. Често разказваше тая история. Всички в селото я бяха чували поне един път. На теб ти я разказвам за първи. Само не се смей! Чу ли?

            Дядо Антон вдигна поглед към Ник и с изненада видя, че младият мъж дори не се усмихва.

            - Щом баща ти е вярвал, че е чул нещо, значи точно така е било – с известна доза примирение младежът осъзна, че ракията започва да го хваща и правеше говоренето му същинско изкуство. Имаше чувството, че езикът му е прихванат с щипка за банкноти. – Има много странни места по света. И много странни неща, които ги обитават.

            Дядо Антон млясна одобрително.

            Някаква пчела взе да се навърта около салатата от домати и краставици, направи два три кръга около ракията и дядо Антон взе да я гледа накриво.

            - Старите хора казваха – каза внезапно, - че някога на онова място, близо до реката, имало самодивско сборище. Татко смяташе, че именно това е чул тогава – самодива. Нали знаеш какво е самодива?

            Ник кимна. Знаеше.

            Разбира се, отново благодарение на майка си и нейните истории – които обаче никога не бяха били зловещи или прекалено оптимистични.

            Майка му разказваше, че самодивите били горски духове. Описваше ги като неземно красиви, вечно млади девойки, притежаващи омаен поглед, който обаче имал и силата да убива. Освен това...

            - Както и да е – въздъхна дядо Антон. – Това е просто една стара история.

            Знойната светлина на залеза постепенно започваше да прелива в синкав полумрак. Ник проследи с поглед пчелата, която обиколи за последно чашата на стареца, бръмна закачливо и отлетя в посока на препарираната мечка, пазеща мястото си под навеса. Някъде наблизо се обади щурче. След малко му отвърна друго. Внезапно се възцари онзи особен покой, който настъпва броени минути преди слънцето да залезе напълно и звездите да осветят небето отгоре. Магическо време. Призрачно дори.

            Дядо Антон сръбна още малко от чашката си и Ник го последва. След малко вече бъбреха на всевъзможни теми – дядо Антон не спираше да говори, пък и Ник нямаше нищо против. Обичаше срещите със стареца – помагаха му поне за момент да насочи мислите си някъде другаде – не там, където постоянно се връщаха късно нощем, в часа на кошмарите.

            Обичаше да слуша за ловджийските подвизи на стареца; за разни случки от младостта му – къде весели, къде тъжни, къде поучителни. Харесваше му да слуша гласа на дядо Антон – дрезгав, плътен и мелодичен, създаден за песни и балади... и за истории също. Би могъл да слуша този глас и тези истории часове, дни, седмици, години наред дори. Би могъл...

            Ала все още късно нощем, щом допреше глава до възглавницата, чуваше писъци и долавяше изпепеляващия дъх на огън.

            - ... дината проклета! – гласът на дядо Антон го изтръгна от мислите му.

            - Какво?

            Дядото го погледна с интерес.

            - Виках за оная гадина, дето ми натръшка пилетата оня ден. – Повтори той. – Невестулка ли, пор ли... Дявол знае. Гадина проклета! Десет кокошки и един петел. Умрели. Ама съвсем умрели, ти казвам. Умрели като... – Старецът се огледа в настъпилия мрак, опитвайки се да намери подходяща дума. – Абе, умрели, сам знаеш. Видя ги и ти, нема какво да ти разправям. Много ми е чудно откъде се е вмъкнала тая гадина.

            Някакви насекоми кръжаха около светлината на крушката, която дядо Антон бе сложил над входната врата на къщата – някои от буболечките развояваха вниманието си между крушката и саксиите с цъфнали, уханни цветя на нисичката тераска над входа. Имаше няколко нощни пеперуди – както съвсем дребнички, така и две особено тлъсти. Имаше също комари, мушици, както и някои странни създания, които, кацнали, имаха формата на буквата Т.

            Ник наблюдава известно време жужащото гъмжило, после отпи от чашата си и отново се обърна към дядо Антон.

            - Решихме, че е минала под оградата – припомни му той. – Май че няма откъде другаде.

            Старецът сви рамене.

            - Може, може, всичко може...

            Известно време разчепкваха темата, после на дядото му омръзна и преминаха на футбол, който дядо Антон гледаше също толкова упорито, колкото и сапунените сериали. Ник обаче започна да осъзнава, че е изпил твърде много и думите му едва се разбираха, сякаш беше натъпкал парцал в устата си. Това го принуди да си каже „довиждане” със стареца (не без много протести от страна на последния) и в крайна сметка – да си тръгне докато все още го държат краката.

            Дядо Антон го изпрати до портичката (метална и боядисана в цвят, който трябваше да мине за отровнозелено, обаче изглеждаше така, сякаш зеленото е умряло от собствената си отрова и се е превърнало в кафеникаво подобие на оригинала) и няколко минути се сбогува с него, като че Ник щеше да отпътува някъде утре сутринта. Този ритуал се повтаряше при всяко гостуване на младия мъж (който все още се чувстваше чужденец тук – странник в странна страна, макар половината от кръвта му да казваше друго) и в известен смисъл двамата със стареца бяха свикнали с него.

            Сетне вратичката се затвори с протяжно скърцане и Ник тръгна да се прибира, стараейки се да не се клатушка чак толкова много. Съзнаваше, че е пиян – съзнаваше също така обаче, че не е чак толкова пиян, та да не може да се прибере без чужда помощ.

3.

            Къщата на Ник се намираше между два не особено големи хълма, заобиколени от гъсти дървета. Пътеката, която водеше до нея, бе кална и изпъстрена с локви, останали от снощния дъжд.

            Тази нощ имаше пълнолуние.

            Луната хвърляше призрачната си светлина върху пътечката и смълчаните къщи наблизо – всички те бяха изоставени, празни. Напуснати от обитателите си, предпочели да отидат в големия град... или пък опустели внезапно след смъртта на собствениците.

            Когато погледнеше към тези къщи (а това ставаше всеки ден), Ник усещаше, че нещо го стяга отвътре. Имаше нещо толкова тъжно в тези постройки, нещо толкова самотно и същевременно плашещо и привличащо с тайнствата, които може би криеха. Някога това не са били къщи. Били са домове. Били са домове и са били свидетели на всички хубави и лоши неща, сполетели техните обитатели. Болести, тъга, смърт... бяха видели всичко това, но бяха свидетели и на нещо различно – на веселие, радост, начало на нов живот...

            Някога бяха били домове.

            Сега бяха просто рушащи се останки.

            „Пиян си, пич – помисли Ник, докато креташе по пътечката, калта жвакаше противно изпод подметките му. – Винаги като се напиеш и те избива на меланхолия.”

            Ала не бе само това и той го знаеше.

            И какво? Какво лошо имаше в мислите му?

            Нищо. Абсолютно нищо.

            Стига само да го водеха другаде, някъде далеч от спомени за огън, страх и болка.

            Откъм дърветата (които бележеха началото на гората) се разнесоха звуци, които прогониха за момент тишината, досега нарушавана единствено от вятъра и стъпките на младия мъж. Бяха дълбоки, басови звуци, бухането на нощна птица. Дълбоко от вътрешността на гората им отговори някой друг – подобен на мяукане звук, който се разнесе на няколко пъти, после заглъхна. Чухали или кукумявки, най-вероятно – кралете на нощта.

            Едва сега Ник осъзна, че е съвсем сам в тази част на селото, така близо до гората и потръпна неволно. Не от суеверие или страх. Просто не му харесваше тъмата, не му допадаше тази луна, не му харесваха прозорците на изоставените къщи, напомнящи празните очни кухини на ухилен череп.

            - Тази луна – прошепна неволно, завалвайки думите. – Ще изкара всички луди навън. Всички. До един.

            Каза го на английски (сякаш се боеше, че ако ги изрече на български, може да пробуди задрямалите духове, обитаващи тези места) и в интерес на истината нямаше представа защо му е хрумнало подобно нещо. Беше просто мимолетна хрумка, нищо повече, но го накара да потръпне отново, ала вече приближаваше къщата и тялото му внезапно се изпълни с умора. Безкрайна умора. Единственото, което искаше в този момент, бе да влезе вътре, да се тръшне на леглото и да спи до десет сутринта.

            Беше оставил дворното осветление включено и дворът, както и къщата, бяха облени в не особено приятна светлина, напомняща на нещо жълто и разлагащо се.

            Шадоу – огромната немска овчарка, която пазеше къщата, чу тракането на ключовете и отварянето на портата, подаде муцуна от колибката си, готов да изръмжи, сетне позна Ник и изджафка радостно.

            - Здравей, момче – каза Ник и махна с ръка. Кучето джафна още веднъж и се прибра в колибата; веригата му затрака по дървото.

            Внезапно му стана леко – не заради ракията, която караше света да се завихря леко всеки път, щом завъртеше глава нанякъде, а заради простичкия факт, че вече си бе у дома.

            Петнадесет минути по-късно вече полагаше глава на възглавницата си, а след още пет вече спеше дълбоко.

            И сънуваше, естествено – той винаги сънуваше.

4.

            Тежката врата се открехна без проблеми и той пристъпи напред. Зад гърба му поредната мълния накара земята да потрепери. Воят на вятъра се превърна в писък на осъден на смърт.

            Включи фенерчето и в този момент (също както в изтърканите филми на ужаса) порив на вятъра затръшна вратата и той подскочи. Тази огромна, празна къща изобщо не му харесваше, не му се искаше да е тук, но същевременно (както често става в сънищата) нещо го теглеше все по-навътре в нея – нещо неумолимо и безименно.

            В къщата цареше мрак, а малкото фенерче не вършеше почти никаква работа. Беше тънко като молив, лъчът му бе строен и блед, едва разпръскваше мрака пред себе си. От време на време отвъд прозорците проблясваха ослепителни светкавици и за части от секундата обливаха вътрешността на къщата с бяло сияние.

            Бавно тръгна напред, изпод краката му хрущяха натрошена мазилка и разпръснати стъкълца. Намираше се в нещо като фоайе – подът му тънеше в най-малко петнадесетсантиметров слой мръсотия. Мина покрай рецепцията (или каквото там трябваше да е било); куполовидната камбанка на прашасалия плот някога може и да беше блестяла, ала това вероятно е било твърде назад във времето. „В добрите стари дни”, както бе казал навремето някой, чието име той вече не помнеше. Огромни паяжини покриваха всичко отзад и скриваха детайлите в мрака.

            А в края на помещението гордо се издигаше стълбище.

            Докато го наблюдаваше, възхитен от солидния му външен вид, той внезапно осъзна, че очите му са привикнали донякъде с мрака, което донякъде му донесе облекчение.

            Само донякъде.

            Понечи да отвърне поглед от стълбището и в същия момент мерна нещо в основата му. Нещо с бледо, едва загатнато лице и ръбати форми – призрачно кошмарно видение, което се плъзна плавно нагоре по стълбището и се скри от погледа му също толкова бързо, колкото се беше появило.

            В продължение на няколко мига той остана на мястото си, после стисна фенерчето между пръстите си и тръгна към стълбището.

            Коридорът на горния етаж беше дълъг и от двете му страни имаше множество стаи, които най-вероятно трябваше да разгледа една по една... обаче не му се искаше.

            В този миг фенерчето угасна и за момент го обзе паника, макар да съзнаваше, че случващото се е просто сън, че нищо не може да му се случи, тъй като не е физически там. И все пак чувството беше адски реално.

            Миг по-късно обаче фенерчето светна отново и той въздъхна облекчено... а после погледна към дъното на коридора.

            И изкрещя (насън и наяве), щом видя онова, което стоеше там – безмълвно, спокойно, без да помръдва.

            Вероятно някога е било човек. Някога, преди толкова много години. Приликите обаче вече бяха започнали да чезнат, да се видоизменят уродливо.

            Кожата от дясната страна – от пъпа до бузата, беше одрана и видеше на една страна. Лъскави оголени мускули, нерви и вени пулсираха под лъча на фенерчето. Надолу тялото бе деформирано и покрито с огромни рани, зейнали като начервирани устни. Кожата бе сива и излъчваше чувството, че на допир ще е мека и гадна като жабешки корем. Ала не това го накара да изкрещи. Не. Онова, което го накара да направи това, бе лицето – лицето, което зърна само за момент преди фенерчето да изгасне отново.

            Беше неговото собствено.

5.

            Сънят бе започнал да избледнява още в момента, в който се събуди, облян в пот и потреперващ. Някъде към девет и половина и последният остатък от него (откъслечни, размити фрагменти) се стопи и изчезна и Ник се наруга сам, че се държи като бебе. Просто сън, какво толкова. Просто сън, който в никакъв случай не можеше да се сравнява с главоболието, което караше главата му да пулсира като огромен, пълен с вода, балон

            „Сам си си виновен. Не трябваше да пиеш толкова много и ти го знаеш” – обади се някакво издайническо гласче в главата му. Ник му се озъби да млъква. И без това се чувстваше ужасно. Толкова ужасно, че няма накъде.

            Към десет и нещо стоеше пред компютъра и отпиваше от чаша силно, черно кафе, което горчеше като отрова (и което си беше заслужил също така) и преглеждаше разни новинарски сайтове, докато главата му пулсираше във весел ритъм.

            Новините, както и трябваше да се очаква, не му оправиха настроението. Някаква рок звезда се споминала от свръхдоза. Висш политик бил обвинен в корупция. Влакова катастрофа някъде в Испания отнела живота на 130 души. Стартирало ново риалити-шоу. Поредната корпорация фалирала и разпродавала акциите си на безценица. В Сан Франциско бил предотвратен опит за атентат. В някакъв затвор избухнал бунт. Отложено било поредното нашумяло дело. Спортна звезда била арестувана по обвинение в изнасилване.

            С две думи – бяха същите онези глупости, които се предъвкваха всеки ден.

            Кафето пък изобщо не помогна на махмурлука му. Това, да си кажем честно, не го изненада особено. В интерес на истината, кафето не се препоръчваше като средство против махмурлука – чел беше, че предизвиквало треперене и дехидратация. От друга страна не му се щеше да пробва сурово зеле. В крайна сметка реши, че ще си направи чай... стига да му се намираше розмарин (в противен случай трябваше да ходи до дядо Антон да му иска – или пък до Кольо Пръдлето, ама той живееше чак към центъра на селото, а на Ник не му се биеше път. Не и докато главата му се свиваше и раздуваше като гумена топка в юмрука на дървар).

            В крайна сметка не получи дехидратация, нито пък се разтрепери. Студената вода обаче му подейства освежаващо.

            Не особено освежаващо му подейства обаче телевизорът, по който отново въртяха разни токшоута, сапунки или опитите на разни девойки да извиват глас. След няколкоминутно натискане на копчетата Ник въздъхна, изгаси телевизора и метна дистанционното върху дивана.

            Отиде до прозореца, обаче и най-беглият поглед бе достатъчен, за да го откаже от всякакво намерение за излизане. По някое време през нощта ясното, чисто като сълза небе се бе покрило с облаци – сиви, мрачни, скупчени като стадо овце ниско над селото. Задухът, паднал над селцето в продължение на няколко дни (като се изключеше краткият дъждец по-миналата нощ) бе разпръснат от внезапно появилия се вятър, който засвири из клоните на дърветата, носейки със себе си особения, смътно освежаващ и същевременно неприятен дъх на приближаващата есен и макар до същинската есен да имаше още поне няколко седмици, за всички в селото ставаше ясно, че слънчевите дни вече няма да са толкова слънчеви, а жегата – не чак толкова палеща.

            - Идеално време за дъжд – промърмори Ник сам на себе си. Още не беше довършил, когато първите водни капки се разбиха в прозореца, оставяйки криволичещи дири след себе си.

            Хълмовете от двете страни на къщата изглеждаха сиви и тъжни, също като дърветата със стичащите се по клоните им дъждовни капки. Празните къщи покрай уличката все повече заприличваха на мъртвешки лица, сгърчени от непоносима мъка.        Пътеката, по която Ник се бе прибрал снощи, приличаше на тънко кафяво поточе, оградено от пожълтяла трева и стърчащи тук-там бурени. На десетина метра отдясно се виеше друг път – не бе черен път като калната пътечка... или поне някога не е бил, както свидетелстваше натрошеният асфалт, който постепенно чезнеше и се превръщаше в пръст. Големи сиви парчета все още покриваха пътя, ала сякаш дупките бяха повече от самия асфалт и доминираха над пътя. През лятото по този път, водещ до съседното село Зверово (изоставено и рушащо се от няколко години насам) биваше покрит с дебел слой прах, който се разнасяше при всеки дъжд и настилката (където я имаше) потъмняваше. Потъмнели бяха и бетонните стълбове, стърчащи нагоре сякаш се опитваха да докоснат ниските облаци.

            Ник дълго се взира навън, наблюдаваше шибащите водни струи. Шадоу се бе прибрал в колибата си и едва ли днес щеше да се покаже навън. Мразеше дъжда. А гръмотевиците направо ненавиждаше. Щом ги чуеше се свиваше на кълбо в колибата си и трепереше. Понякога на Ник му се искаше също да има къде да се свие на кълбо и да се направи, че на света няма нищо друго, освен самият той... и мъничкото му кътче, изолиращо го като крехка стъклена бариера.

            Откъм гората се заспуска мъгла. Белите ù пръсти заопипваха земята, галеха стволовете на дърветата, пробиваха си път през тревата. Някога викингите са смятали, че в мъглата живеят демони. Докато я наблюдаваше как пълзи надолу по склоновете, Ник почти бе склонен да повярва в това.

            Телефонът иззвъня. Звукът прониза въздуха, шибна го като с камшик, и Ник се обърна, стреснат. Не затича да го вдига – който и да го търсеше, можеше да почака. Вместо това той изчака четвъртото позвъняване и едва тогава вдигна.

            - Да?

            Тишина.

            - Ало? Кой е на телефона?

            Никакъв отговор. Отново тишина... Не, чакай! Имаше нещо друго, нещо едва доловимо, на границата на слуха. Статичен шум някакъв, вероятно свидетелстващ за повреда или внезапно прекъсване на линията, или Бог знае какво.

            Само дето на Ник му заприлича на нещо много по-различно.

            Заприлича му на далечен шепот.

            Той затвори слушалката.