Посвещавам този разказ на Марго и Ваня – две слънца в моя живот.Обичам ви, момичета!

-Ела тук, Дани, стига си досаждала на хората!

Дани непрекъснато се губеше от погледа на майка си, обикаляше из парка, играеше си с непознатите деца и от време на време се доближаваше до другите хора, поглеждаше ги с големите си влажни и красиви детски очи и те, неспособни да устоят на този деликатен намек, й подаваха да си вземе от снакса, да си близне от сладоледа или да си гризне от вафлата им.

-Ела тук, миличка, да видиш какво съм ти купила.

Малкото момиче се приближи до майка си. Ах, колко красива бе тя, но колко тъжна изглеждаше. Тя, бедната студентка, извади от чантата си едно малко шоколадче и го сложи в ръчичките на дъщеричката си. Но детските очички не се впечатлиха от този жест. Дани просто отвори набързо шоколада и го излапа на две хапки. Колко щастлива се чувстваше жената в този миг! Не се интересуваше от нищо друго в момента, нито от безпаричието си, нито от наближаващата сесия, нито от липсата на приятели.

            Ах, как се обърнаха нещата! Някога бе красавицата на квартала, всички момчета се влачеха в краката й. Имаше много приятели, пари никога не бе имала, но с толкова момчета около нея, не бе имала нужда от тях. А сега – сама, нещастна и единственото й щастие бе нейното малко момиченце, което можеше да вижда само два пъти в месеца!Какво нещастие! Но когато човек види от най-лошото в живота, се научава да цени хубавите моменти и важните неща. Тези две срещи всеки месец бяха най-важното нещо в живота й, моментите, за които тя живееше. Работеше в една малка сладкарничка, като взимаше всички възможни смени; през останалото време учеше за проклетите изпити, но от тях зависеше стипендията й в университета – още един източник на пари. Но все пак за момента не се нуждаеше от много, трябваха й само колкото да се изхранва и да плаща мизерната си квартира. Но тя спестяваше, о, да! Спестяваше, защото се надяваше, че някой ден ще се сдобие с възможностите на бившия си любовник (баща на детето й), който, въпреки ужасния си характер, успя с много пари да вземе родителските права от злощастната 18-годишна майка. И оттогава – колко отдавна бе това – тя не беше поглеждала друг мъж! От толкова години бе сама и бореща се с нещастията, които я връхлетяваха едно след друго. Но за всичко обвиняваше себе си и леката си същност, изборът й на грешния мъж и вярата в сладките му лъжливи приказки. Тези обвинения към самата себе си бяха нейният стимул да се бори за повече. Искаше да поправи грешките си, да осигури на дъщеря си живот пълен с радости и много любов, нещо, което вечно отсъстващия й баща, не би могъл никога да й осигури. Беше се научила, че не парите са най-важното, че богатите мъже са боклуци, които се държаха с нея грубо и отвратително. Но това бе отдавна... И тя сама им позволяваше това... Искаше да не позволи това да се случи и с Дани!

            Сега важното бе да я гледа, да запомни всяко нейно движение, всеки израз на прекрасното й лице, да я гушка и да я целува, защото времето течеше толкова бързо! Само след около половин час частният шофьор щеше да дойде и да отведе нейното единствено щастие, нейното красиво копие, надалеч от тук.

            - Дани, ела тук, миличка! Ела да прегърнеш мама!

            Малкото човече се приближи, обви с малките си меки ръчички врата на нещастната жена, целуна я нежно по бузата и отново изчезна сред другите деца. Прегръдката, тези две секунди, зашеметиха нежното сърце на майката. Сълзи закапаха от очите й и започнаха бавно да се стичат надолу, към мястото на детската целувка. Тя бръкна в чантата, извади една кърпичка и избърса очите си. Не можеше да си позволи да плаче точно сега! Не трябваше нищо да й попречи да вижда ясно този ангелски образ, защото минутите тичаха напред и никога нямаше да отвърнат на молбите й и да спрат за момент. Времето на жестоката раздяла наближаваше...

            След минути лъскавата кола пристигна и гарира близо до парка. От нея слезе галантният шофьор и се запъти към майката, която седеше на една стара пейка.

            - Нека още минута, моля те, Мишо. От толкова време всеки път я прибираш на време, нека този път да закъснеете малко! Моля те...

            Мишо я погледна нежно и без да каже нищо седна до нея. Мълчанието им бе прекъсвано единствено от детския глъч и врява, от детските гласове, сред които бе и този на Дани.

            Седяха така мълчаливо още малко време. После колата потегли...

                                                                                                                   13.07.2006г.