Стоях в средата на Спешното заобиколена от тичащи, викащи, плачещи, чакащи, бързащи за Някъде-то хора.

Мислите в главата ми препускаха със силата на стадо диви коне, в облика на бесни, триглави кучета, обаче...

Можех да бъда себе си, Алисън или някой коренно различен от тях човек. И, ако бях... дали щях да си спомням нещо? Щях ли да си спомням нещо от живота си досега, ако ми се отдадеше шанс да погубя себе си? И ръката, която се протягаше към мен.. помощ ли търсеше или?! ..

Мисълта изчезна в небитието и се разпръсна на милиарди съставни части из Вселената. Чу се припукване..

Качих се в асансьора, който се намираше в близост до кабинет #105

(Всичко започваше и свършваше там - влизаш с надеждата, че ще бъде само кратък миг, и ще си тръгнеш, а в най - добрия случай санитар те натоварва на количка, понасяйки те нанякъде. Не, читателю, не ме питай за най - лошия, защото той е от ония, в които приключваш в черен чувал)

Асансьорът... средно голям и не от най - бързите, но създаващ усещането за задушаване, и прималяване.

Стените му започнаха да се свиват.

Отдалечих се от вратата и държейки се за перилата отстрани застанах в единия ъгъл.

Тези 4 етажа ми се струваха като 14.

Усетих изпотяването в ръцете и учестеното дишане. Асансьорът под краката ми се разтрепери.

Стиснах още по - силно перилата повтаряйки си, че те са моето дърво.

Вратата пред мен се отвори откривайки дълъг, почти безкраен коридор, който се премрежваше пред погледа оставяйки усещането за нещо, което е там, но сякаш никога не е било.

За кратък миг тялото ми отказа да тръгне, което беше като защитен механизъм, който се включи в момента, в който червена светлина се отразяваше по вратите, и стените.

Коридорът... дали това не беше собственият Ад, който бях създала за себе си?

(След четирите стени, разбира се)

Червената светлина се прокрадваше загадъчно по стените. Играеше си със сенките на отворените врати и Висшите сили ми бяха свидетел, че, ако затворех очи можех да се закълна, че цветът издаваше звук...

Какво стоеше на пътя ми? Път като на всички останали.. И сенките, които се прокрадваха по стените, не бяха ли очертание на собствените ни страхове?

Докога ужасът от стъпките зад гърба ни щеше да ни преследва и нямаше ли да ни е по - лесно да приемем факта, че това бяха нашите собствени?

А ръката, която така отчаяно се протягаше към нас - кога щяхме да видим, че и тя беше нашата?

Толкова много въпроси отекваха в съзнанието, олицетворение, на което беше коридорът.

Със сигурност нямаше да остана без отговори, но ми трябваше още смелост, сякаш.

Червените светлини ме приканваха да продължа надолу по коридора и следвана от всичко, което Съм, Ще бъда или Бях, се озовах пред врата #10

Усещах дишането във врата си. Знаех, с костите си знаех, че нещо върви с мен и същото нещо или страхът от него ме накара да отворя вратата...

Сякаш съм между два паралелни свята.

В единия няма следа от тежестта, която нося в душата си, а в другия... в другия търся смисъла на собственото си съществуване.

Границата съм аз самата.

Стоя между мен и мен, тръпнеща в очакване...

Душата ми не е готова, обаче.

Тази жестока битка, която водя със себе си, сякаш съм в задънена улица, от която не намирам изход. Въртя по малките, вътрешни улички, в устрем да изляза на някакъв път, макар и грешен, и пак Нищо.

Колко пъти си го минавал този коридор, читателю? Колко пъти си влизал в задънени улици? Колко пъти си тръгвал по този път, в устрема си да намериш... И колко пъти си си задавал всичките тези въпроси?

Някой изпрати ли те на вратата? А посрещнаха ли те там, където стигна? Отвориха ли ти някоя врата, откъдето минаваше или те отпратиха с безразличие? Подадоха ли ти ръка или те удариха през нея точно, когато я подаде?

И намери ли отговорите си или се скри в тъмното, за да не вижда никой сълзите ти?

Аз съм Ти. И просто питам..

Твоя,

Пътуващата (в търсене на себе си) рошла 🌠🌌