7.06.2006 г., 21:52 ч.

Делириум 

  Проза
1190 0 4
9 мин за четене

Виждам картината, виси на стената, съвсем обикновена, дори прозаична, беден селски пейзаж, дървета, поле, кон тича през нивата, аз се озовавам там, изведнъж, както си гледам, усмивката ми става по-широка, разбира се, че съм бил там, аз само се връщам, слънцето прави кръг около мен, аз съм от другата страна, потъвам до кръста в тревата, усещам свежия мирис, колко силно се набива в главата ми,  продължавам да потъвам, всичко е смесено в зелена каша, побърква ме до безкраен ужас, знам, че това е само сън, хващам се за опашката на бягащия кон, дръпва ме рязко, усещам горещината на пясъка, толкова е мeк, искам да ме покрие целия, да остане отвор за дишане, разбира се, аз не искам да се стига до там, отново ме пронизва тази горчивина, разтърсва тялото ми, губя контрол за момент, това е временно, отново съм на кормилото, картината, както и детството ми са безвъзвратно изгубени, не искам да се правя на философ, обаче какво да правя, като съм прозрял някои истини, минавам по коридора, докосвам стената, усещам грапавината и, представям си как шкурка минава по тялото ми, кошмар, тръпки ме побиват, онази горчивина отново, сълзи излизат от очите ми, ето го дивана, отпускам се, обаче не преценявам разстоянието, заривам лице във възглавниците, добре че са те, иначе щях да съм като на боксов мач, тихо изсъскване, тялото ми вече не е толкова сковано, движи се съвсем свободно, изстрелва ръцете напред, добре, че са закрепени добре, шумът на тълпата е оглушителен, всички са дошли тук заради мен, да се насладят на моите плавни движения, съдията е строг, но справедлив, разбира се, старческото му лице гледа заплашително, не той е моят противник обаче, а ръкавицата, която се мярва пред лицето ми, миг преди да се свлека на пода, не било талкова болезнено, колкото изглежда, все едно обаче съм под водата, мехурчета гъделичкат лицето ми, размазаните петна отвъд повърхността, изглеждат привидно загрижени, чакат само до ритна камбаната, въздъхвам тежко, сега не е моментът да се разчувстваме, тука повече не ми се стои, водата трябваше да е топла, сега обаче е време заглъхналият шум да изригне, тълпата отново е там, отново заради мен, онази ръка, която ме нарани, вече стои отпусната под странен ъгъл към тялото, изпращяването и ми вдъхва сила, разположеното до нея лице вече не е толкова безчувствено     , защото на мястото на зъбите има само кървящи дупки, обичам, когато ръката ми среща нещо твърдо, това е признак на добра координация, остана само онзи с бялата риза, вече не се опитва неистово да ме спре, защото вече знае какво е да получиш ритник в стомаха, идват и други след него, обаче онази горчивина отново превръща всичко и всички в мъгла...

Събуждам се, когато усещам хлад и учестеното ми дишане не се вписва в нормалните норми, доколкото това е нормалното време от деня, когато мога да пиша графити на стената, въпреки че те не са много естетически издържани, доста разкривени и раздути, все пак изпъкват в тъмнината на тунела, отдалече прониква дрезгава светлина, увива се около телата ни, не успява обаче, заминава си разсърдена, оставя сетивата ни да се оправят сами, благодарение на шестото ни чувство изплуват фигурите, изпълват с блаженство и удовлетворение, най-накрая нещо, излязло от собствените ми ръце, аз не съм един самодоволен консуматор, седящ пред телевизора, докато вълните минават през мен и ме промиват, творчеството е в кръвта ми, независимо какво произлиза в крайна сметка, харесва ми да влагам смисъл  в нещата, твърде неясни за другите, не и за онези със сините дрехи, изскачат някакси незабелязано, All we need is shit може би ги обижда, бият много здраво, аз съм човек на изкуството, казвам си спокойно аз, нищо, че палката се забива мръсно в лицето ми, незнайно защо се огъва, представям си какво му е на черепа ми, разкатават ни майката тези животни, аз не искам да съм безчувствен, затова тичам надалеч, към аленочервения изгрев, приближаващ се към мен и изпълващ полезрението ми, вече не е толкова страшно, защото има движение, навътре в гърлото ми, изгаря всичко по пътя си, почти ме свестява, но само донякъде, помните ли Зак, на сцената, бомбите падат, а революцията не започва, само поотделно, заедно никога, масите са твърде инертни, затова съм индивидуалист, а ритъмът продължава, врязва се в тялото, mic check, mic check, след това идва психеделичното чувство за свобода на желанията и движенията, killing in the name of what, самото защото не разбирам, не искам да живея, докато паяжината полепва по пръстите ми не съм истински,  издигането е моето желание, другите познават само части от мен, какво ще стане, ако се съберат заедно, а с това и парчетата, тогава може би няма да доживеят да разказват, сълзата потича от окото ми, тя също е горчива, следващите няколко мокрят бузата ми, идват от далече, трудно намират пътя си, табелата показва грешна посока, защото е направена от тъпаци, бъркащи основните правила на функциониране на чистия ум, прешлените ми се огъват, не могат да поемат тежестта, намаляла вече отдавна, премахнала собственото си присъствие само физически, цветът е още тук, искрящо жълт и прозрачен, изглеждащ така особено само на тази светлина, защото с времето се променя, потича по ръката ми, няма да се изгуби, при мен нищо не се губи, само става по-бавно и по-бавно, виждал съм понякога как охлюв пълзи по ръба на бръснача, без да му стане нещо, защото само привидно е остър, в действителност е хлъзгав, много хлъзгав, заради допира си до гладката повърхност, не го е страх от нищо, незначителното му състояние го прави прозрачен, а слънцето го използва за концентриране на лъчите си, предизвикват голям пожар, само от една нищожна гадина, изгорелите може би също, кой е по-голям, изтича през канала без следа, опитва се да се задържи безуспешно за белите стени, те отвръщат с хлад и безразличие, асиметрията обаче ги пречупва и кара да страдат, страда и малкият човек в люлеещия се стол, само огънят му дава топлина, не и неговите приятели, кое е по-важно, одеялото на краката или два млечни шейка, не се знае, защото и той е бил там и въпреки това е забравил, това не е непростимо, особено когато хладната луна те плесне през лицето, защото е прекалено кръгла..

Стига толкова обаче, стига, стига, отново горчивина се стича по гърлото ми, изтрива всичко, след себе си оставя спомен и едва тлеещ въглен, опитвам се да го запазя, но изгаря ръцете ми, минава през тях, отново оставам само аз и бутилката, вече не е толкова жълта и искряща, по-скоро празна, трясъкът от счупено се разнася само миг преди да потече кръвта, трябва да се пазя, защото съм безценен, шкафът е пълен, когато затварям след себе си знам, че не мога да изляза, лутам се безцелно няколко минути, тъмно и хладно е, действам внимателно, не пропускам сантиметър, дългите ми ръце опипват всяка част от пода, понякога сякаш затъвам в кал, мократа и хлъзгава пръст не успява да ме погълне, защото заемам точната позиция на тялото, знам за какво да се хвана, не и за това, което ми трябва, оплитам се в нещо, което е не е мое, кой го е оставил там, кога ли ще свърша, имам достатъчно време, хладината прониква към мен, трябва да се премахне, не и с тази ярка светлина, пронизваща главата ми, добре, че поне е тихо, затварям очи, хиляди слънца изгарят мозака ми, създаден съм да издържа, към болката се добавя и този сандал, който първо изгася част от светлината, кара ме да изгубя дъх, да се претърколя по гръб, да усетя метален вкус в устата си и най-накрая да си кажа: “Време е вече за лягане”.

© Иван Дойков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ванка, сигорно знаеш, съм голям почетател на творчеството ти, но разказът можеше да бъде малко по накъсан от към изречения. Но всъщност и така си е добре. Знаеш моята оценка каква е, нали!
  • Не съм ги броил, сори..
  • три ама какви
  • Не те ли притеснява това, че този разказ се състои от - всичко на всичко - три изречения?
Предложения
: ??:??