III ГЛАВА
Лицето на мъжа беше обезобразено. Множество белези го покриваха. В първия момент тя си помисли, че бяха просто следи от множество битки, но постепенно осъзна, че те по-скоро образуваха някакъв символ. Той говореше, смееше се. В очите му гореше особен блясък. Когато я погледна, тя усети тежестта на тези кървавочервени очи. Реши, че думите му бяха отправени към нея. Тя не можеше да ги разбере. До нея те долитаха като шепот от друго измерение.
Мъжът извади от вътрешния джоб на черното си кожено манто предмет, подобен на малко кристално кълбо. То беше червено с цвят, досущ като този на очите му. Постави го на сламенния под пред нея. То засия и тя изпита силна болка. Помещението в миг се изпълни със светлина, струяща от кълбото. Осъзна, че между нея и сферата в краката ù се бе образувала връзка, подобна на сноп от лунни лъчи. Мъжът отново се смееше, но вече ехидно. Изглежда страданието му доставяше удоволствие, забавляваше го.
Постепено тя видя всичко, цялото помещение. Вече не бе в центъра му, а до стената. То представляваше кръгла колиба, подът на която бе утъпкана пръст, покрита с оскъдно количество слама. Единственият уред, свидетелстващ за наличието на модерна цивилизация, беше старо радио, разглобено и захвърлено. Когато се вгледа в мрака, установи, че подът беше осеян с изпочупени керамични съдове, дървената маса със столовете бяха преобърнати в пълен безпорядък. Центърът беше осветен от една лоена свещ.
Болката, която бе изпитвала само до преди момент, изчезна така внезапно, както се и беше появила. Тя всъщност не беше нейна, а на мъжа, завързан за кола в средата на колибата. Той продължаваше да потрепва от спазмите, разкъсващи тялото му. Вгледа се в лицето му - непознато и въпреки това странно близко.
Очите на мъчителя му се разшириха. Той не сваляше поглед от жертвата си. Тя издаде един болезнен стон и се отпусна. Мъжът беше издъхнал. Болката ѝ се върна още веднъж: по-силна, по-настойчива. Почувства се така, сякаш част от нея вече я нямаше, сякаш беше наранена, сама и беззащитна.
Докато чувствата ѝ се блъскаха в гърдите ѝ, във въздуха се разнесе миризмата на дим. Колибата беше обхваната от пламъци. Тя излезе навън в нощта. Беше горещо, звездите бяха покрили небосклона, но не можеше да види луната. Въпреки жегата до нея достигна лекия полъх на вътъра. Писъците на жените от селото привлякоха вниманието ѝ към пожара, който бързо се разрастваше. Тогава забеляза и многото мъртви. По тях нямаше кръв или други следи от насилие. Те просто лежаха, като че ли бяха заспали, ала завинаги.
Мъжът с черното манто излезе през входа на колибата, който не бе покрит с врата, а само с парче плат. Той застана до нея и се огледа.
- Всичко свърши. А тук какво става? - обърна се към младежа, стоящ вляво от него. Тя вече го беше забелязала, облечен в същото черно манто, но не можеше да види лицето му. Той стоеше скрит в полумрака.
- Изведнъж всичко беше обхванато от огъня. Никой не разбра как започна. - В гласа му се долавяше нотка на страх, но като цяло той си оставаше все така студен.
- Това няма никакво значение вече. Той е вътре и е мъртъв.
Остатъка от думите му тя не долови. Те отново се бяха превърнали в онзи мистериозен шепот. Усети как губи почва под краката си и започна да се издига нагоре. Летеше във въздуха подобно на птица, на ястреб. Погледна селото отгоре: то не беше голямо. Цялото бе съставено от колиби като тази, в която тя вече беше, но по-малки. В източния му край можеше да различи кладенеца, от който сега малкото останали живи хора точеха вода в опит да потушат пожара. Но той беше обхванал твърде голяма част от поселището. Тогава тя установи, че огънят не бе обхванал всички къщи, той просто подминаваше някои. След минута пламъците, горящи на фона на нощта, се превърнаха в четири двойки от цифри: 50 05 14 26. Те се запечатаха в съзнанието ù. Тогава пожарът я обгърна.
Тя се събуди, цялата плувнала в пот. Дишането ù бе ускорено. Усещаше как сълзите се стичаха по страните ù. Посегна да ги избърше. Ръцете ú се обагриха в червено. Отново тези кървави сълзи. Тя бе плакала така само още веднъж в живота си. Преди 12 години.
Случилото се през онзи ден беше оставило трайна следа у нея.
Детската градина. Беше късна есен. Листата на дърветата бяха почти окапали, превръщайки двора в златно море, прорязано на места от червени проблясъци. Децата си играеха-скачаха на въже, ритаха или си подаваха топка, въртяха обръч, люлееха се. Тя беше седнала на любимата си пейка. Рядко играеше с останалите деца. Те не я възприемаха, така както тя не ги разбираше. Всичко това и се струваше толкова безсмислено. Вниманието ѝ привлече едно момче, което досега беше събирало голяма купчинка от листа, а сега легна в нея и замаха с ръце и крака. Това и се стори по-странно от останалите игри, ала я заинтригува. Те се приближи съвсем безшумно до него и се спря на няколко крачки. То беше затворило очи и не я виждаше. Изглеждаше щастливо.
- Какво правиш?- в гласа ѝ се долавяше оново чисто детско любопитство. Той първо стресна детето, а после го смути. Момчето се изправи и сведе глава. Избягваше погледа ѝ.
- Ангели.
- Ангели!- отговорът му се беше отронил толкова тихо, че тя почти не го чу. - Но нима не знаеш, че такова нещо като „ангелите” не съществува.
- Може би си права, но те дават надежда на хората.
- Те са измислица, лъжа!
- Ала са много красиви – то вече шептеше. Детето все още не я беше погледнало. Изведнъж я обзе гняв, какъвто не познаваше. Как бе възможно той да вярва в ангели?
- Глупчо!- в гласът ѝ се долавяше презрение. Тя пристъпи крачка напред и го бутна в тревата. Момчето се строполи в купчинката листа, които се разхвърчаха. Бялата му ризка ненадейно започна да се пълни с кръв. То я разтвори и върху гърдите му, там където тя го беше докоснала, се открояваше една четвъртина от луна. Именно тя сега кървеше. Именно от там се стичаше кръвта, която бързо напояваше ризата. Детето я погледна. В очите му се четеше болка. Тя се помъчи да каже нещо, да намери обяснение, но такова нямаше.
- Извинявай! - това бе всичко, което се отрони от устата ѝ. Тя го погледна още веднъж, обърна се и се затича. Избяга. Искаше никога да не погледне назад.
Дълго време се чудеше от къде и бе толкова позната тази луна. Накрая се сети. От гривната й. Тя притежаваше една златна гривна, която носеше откакто се помнеше. Не можеше да я свали. На нея имаше седем празнини, а закопзалката и представляваше слънце и под него една четвърт от луна.
- Алекс, закуската е готова - гласът на доведения ѝ брат Марк я изтръгна от мислите ѝ. А момчето - тя никога не го видя отново, никога не се върна в онзи двор, в онази детска градина, в онзи град.
© Евгения Танева Всички права запазени