Не убивай детето, което упорито се мотае в главата ти. Не го учи на остаряване, не и докато бие сърцето ти. Не го карай да пази тишина, не и докато помниш текстовете на всичките му любими песни. Не му се сърди, не и докато е живо желанието да се оплескаш със сладолед. Не го карай да чака, не и докато можеш да тичаш. Не учи детето на “здрав разум”, не и докато си способен да “ограбиш”  комшийската джанка.

Детето е живо и те обича, обичай го и го помни. Прави му снимки, рисувай му миналото, припомняй му песните, смей се на шегите му, детето е живо и би направило единственият необходим компромис, детето би ти направило най-голямата възможна услуга – да съжителства в мир с госпожицата и господина, с жената и с мъжа, с майката и бащата, с бабата и дядото в теб…

Онова дете нямаше грижите, които имаш днес. То не работеше за пари, не се омъжваше, не се женеше, не страдаше от любов, не пиеше кафе и не пушеше цигари, онова дете не знаеше колко трудно се стопанисва дом, нямаше идея колко струват хубавите мебели, не познаваше нито един модел автомобил, онова дете не се интересуваше от междуличностни взаимоотношения, не плануваше да си роди собствено дете… За сметка на всичко това, онова малко дете правеше всичко необходимо, за да тържествува хармонията, без дори да осъзнава, то направи и немислимото, за да ти набави душевния комфорт на милион прекрасни спомени, който с охота ползваш днес.

Детето е там, то никога няма да си тръгне от онези магически места. Все още е чисто голо в каменната чешма на село и се къпе с ледена вода. Все още бяга с мокри дрехи от стадото крави. Все още измисля танци за забава на цялата рода. Все още лежи на асфалта и гледа към “Ееей оная звезда”. Все още подскача по леглата в детската стая и пее с пълно гърло на въображаем концерт. Детето никога няма да събуе гащите на мечо и отново ще бръкне с пръст в горящ найлон. Отново ще се скрие на тавана, за да пие забравен отдавна бадемов аперитив. Детето пада от люлката всеки ден и всеки ден благодари на квадратната червена качулка, от която преди това се срамуваше до смърт. Детето е там, там където Тунджа се разлива и там, където започва Стара Планина… лежи  на пътя и слухти дали идва колата на татко. Ще стои там до съмнало и ще си тръгне само, ако Тунджа реши да си тръгне, ще се предаде, но само, ако Стара Планина го направи първа…

Не убивай детето, не го учи на старост, не му показвай, че се страхуваш, не му казвай, че понякога плачеш, не го отпращай, не го заличавай от ежедневието… То знае за всичко това, затова направи всички онези луди и щури неща, не защото имаше план, а просто… защото така правят децата в сърцата ни – спасяват ни от самите нас.

Усмихни му се, недей да му благодариш, то няма нужда от това, понеже най-добрият приятел никога не би очаквал признание. Той просто е там, защото така правят приятелите – остават в сърцата… завинаги.

Посвещавам това на Маргарита, Яна и Ивана

От мое и тяхно име:

Благодарим от дъното на душите си на Тончо и Мини, на Джей и ЧИЧО ЯНЧО, на бате Дидо и Митко, на леля Нели (за вафлените изрезки особено), на бабите и дядовците, на всички останали роднини и приятели, които ни удостояваха с великолепното си внимание! Благодарим!

П.С.

Сърдечно благодарим на мотористите от с. Зимен, след тях понятието “срам” придоби истинското си значение.