000000000000000000000000000000000000000000

-Господарю, - палачът бе влязъл в гостната, където Колон седеше и пиеше вино - старият каза, че господарката му е заминала с граф Уилямс.

-О... старият проговори...? Граф Бекен ще е възмутен! Госпожица Фон Диберг има лошо поведение! Не може ли като добра домакиня да си остане в къщи и да се грижи за домакинството? Да остави мъжката работа на мъжете! Отвратително е, когато някаква фуста ти казва какво да правиш! Не си ли съгласен с мен? - другият мъж кимна. - Сега как да я заведа в замъка Бекен? Графът ще трябва да почака!

       Кити ги наблюдаваше от една картина в стената. Гиганта случайно погледна на там и тя му смигна.

-Ъъъ... не искам да ви безпокоя с глупости, но мисля, че картината току що ми смигна!

-Глупости!

-Ето! Направи го отново!

-Какво си пил?

-Нищо! Нали ми забранихте да пия!

-И все пак...?

-Истината ви казвам! Тази картина... жената от там ... мръдна се... смигна ми...! - докато обясняваше и двамата не гледаха към нея, тя се дръпна и постави на място хартията.

-Я да видим тази работа! Ти твърдиш, че тази картина се мърда!

-Ъха...

-Сега ще проверим тази работа! - Колон се засили, извади сабята си и я заби в картината от стената малко под брадичката на жената. Сабята удари на камък.

-Виждаш ли? Няма нищо под нея!

-Ама... призрака дето сме го събудили... червеното куче каза, че го е видял в кухнята! Даже и готвачката едва не припаднала!

-Престани да ми говориш глупости! Призраци няма! И ако още веднъж те видя да пиеш, ще ти извадя гръкляна с ръце! Ясен ли съм? - в този момент в коридора се чу дрънкане на вериги! Двамата се спогледаха и тръгнаха на там. За секунда им се мярна някаква фигура в бяло! Те хукнаха на там. Дрънкането се чу отново, този път примесено със зловещ смях! В дъното на коридора седеше и се смееше призрак с верига в ръцете си. Това бе жена! Двамата се спогледаха и когато обърнаха отново глави, призрака бе изчезнал!

-Но... как?

-Казах ви, че има призрак! Говори се и за голямо проклятие! О... О... О... Проклети сме...!!!

-Я стига!... Това беше женска фигура... нищо повече!

-Ама... това беше призрак!

-Няма призраци! Ще проверя тази работа! - той вече пипаше пердетата и оглеждаше края на коридора, но нямаше и следа от жената! - Само не зная как се изпари! Но и това ще разбера ! Сега да се връщаме! От тази история прегладнях!- Колон беше бесен! - Ще разбера тази работа! Не вярвам в призраци! - той седна до камината - Я иди да провериш стареца. Размърдай се де! Призраци! Ще ти дам аз едни призраци! - гиганта бързо излезе от стаята. Видимо бе уплашен. Оглеждаше се на всички страни да не би отново да срещне призрака! Нямаше и помен от такъв! Наближи подземията и слезе бавно по стълбите.

-Поне стареца ще ми каже какво става! Ей... старче... я... ама как? Къде?... Избягал е! - обърна се и видя на среща си призрака. Бе заел почти цялата врата! Краката му омекнаха и той падна на земята!

-Моля те, пощади ме... -заплака като малко дете.

-Ти си... много лош човек, Хенри! - той кимаше отчаяно - Милата ти майка умря с надеждата, че ти ще се промениш, но... явно е грешила... Бедната жена.

-Прости ми... прости ми, моля те... - Кити се наведе над него, за да го уплаши още повече.

-Кой си ти, че смущаваш съня ми? В тези подземия не е имало мъчения от двеста години благодарение на мен и... кой си ти да го правиш? Знаеш ли какво е наказанието? - той въртеше глава незнаещо. Тогава Кити му показа, сочейки с пръст в дъното на залата. Хенри онемя! Там, завързан, висеше скелет с много дълга коса и увит в дрипи!

-Това е моето наказание за жестокостта ми! Искаш ли и ти да я споделиш с мен? Да висиш цяла вечност?

-Прости ми... аз ще се променя... - умоляваше я той. А страхът вземаше връх.

-Напусни замъка ми незабавно и никога не се връщай тук! И ако някога отново измъчваш някого, кълна се, че ще се върна за теб и ще те пратя в ада! - мъжът побягна с всички сили с ококорени от ужас очи. Напусна замъка, крещейки “Призрак... призрак...”

    Колон застана до прозореца.

-Този глупак, Хенри! - ядоса се той. Извади сабята си  и се запъти към вратата, но застина на място! Там стоеше ужасяващо създание с бяла дреха, разрошени коси, спускащи се до кръста и с боси оковани крака.

                000000000000000000000000000000000000000000000000

Хенри тичаше през глава по тъмната горска пътека и продължаваше да крещи. От време на време се обръщаше назад и сякаш целият замък бе оживял! Направи няколко крачки с гръб към гората и се блъсна в нещо. Мигом падна на земята и си скри главата с ръце.

-Махни се от мен! Махни се! Помощ... помощ... помогнете ми и махнете този призрак от мен! Помощ... -  две ръце го сграбчиха и го разтърсиха здраво! Очите му фокусираха едър мъж в доспехи.

-Спасение! Моля ви, сър, помогнете ми! Спасете ме от призрака!

-Успокой се човече! Уверявам те, че тук няма призраци!

-И... Колон така приказваше, но аз го видях и говорих с него и... той ме пусна...

-Кой си ти?

-Хенри... сър... Хенри... бях палач на Колон, но... обещах на призрака... никога  повече... никога!... Разбирате ли сър, тя ме пощади!

-Тя?!

-Да... призрака на замъка Боол! - мъжът леко се засмя.

-Щом те е пощадила, послушай я инъче ще направи каквото ти е казала. Погрижете се за него.

-И Колон не вярваше, ама го видя! Сега Тя ще се разправи и с него! - Мъжът го погледна и продължи напред.

-Е, приятелю, какво става? - граф фон Брайс се доближи.

-Не зная какво е намислила, но явно си играе с огъня! - граф Уилямс се безпокоеше - Уплашила е до смърт палача на Колон!

-Как?

-Говореше ми за някакъв призрак, тя... тя е в опасност! Чуй ме, Феликс, усещам го! Никога не е имало призрак в замъка ми! И ако този простичък мъж и е повярвал, то Колон никога няма да повярва на тези измислици! Той вярва само на сабята си! Ще я нарани!

-Няма да го направи, докато не се появиш ти! Най-много да я отведе със себе си!

-Вече със сигурност знаем, че той е в замъка! Трябва да атакуваме веднага!

                    000000000000000000000000000000000000000000000000

   Тя стоеше спокойна на прага и го гледаше право в очите. В едната си ръка държеше меч.

-Бързаш ли за някъде?

-Коя си ти? - лицето й бе бяло като платното на гърба й. Косите й посипани с прах, а очите й хвърлящи искри!

-Призрака на замъка Боол! А ти кой си, та смущаваш сънят ми? - той погледна босите й крака.

-Призрак значи! Глупости! - окопити се той много бързо и нападна с все сила. Тя отби удара и го поряза леко по ръката. Той продължи да напада с по-голяма ярост. Тя отбиваше ударите и се смееше зловещо.

-Престани да се смееш така отвратителна вещица такава! Сега ще ти прережа гърлото, та да видим дали и призраците имат кръв?! - Кити отбиваше настървените удари, но се спъна в оковите и полетя назад. Перуката се смъкна на една страна и тя падна на земята.

-Чудесна дегизировка, госпожице Фон Диберг!  Да си призная, честно за момент наистина ме уплашихте! - той опря меча  в гърлото й. Подаде й ръка да стане и така силно я дръпна, че тя едва не изпищя от болка. След това раздра чаршафа и разгледа Кити с нескрито възхищение. Бялата широка риза бе стегната в пояс и падаше свободно около раменете й, а прилепналият панталон очертаваше правилните й форми. Косите й се сипеха по раменете й до кръста, а зачервените й бузи подсказваха колко е ядосана. Колон я стисна за ръката грубо.

-Не било за изпускане това под чаршафа! Едва сега разбирам, защо граф Бекен толкова държи да си негова! - Кити зашлеви здраво Колон по лицето с другата ръка.

-Махни си мръсните ръце от мен! Копеле такова!

-Дива котка! Сега ще те укротя! - на вън се чуха гласове и звън на мечове. Тя се извъртя и така го ритна по гениталиите, че той се присви от болка. След това хукна през вратата и продължи по коридора. Кити тичаше с все сила. Обърна се да погледне назад дали не е по петите й. Обърна се и се сблъска с друг разбойник.

-Хвани я! - извика Колон. Мъжът  я сграбчи, удари я силно през лицето и  тя се свлече от болка в краката му. - Така! Сега на конете и към замъка Бекен! Всички! Трябва ни подкрепление! - Колон излезе навън и се метна на коня си. Преметна Кити напреки на седлото и сръга животното в хълбоците. То се подчини и препусна с всички сили. Останалите разбойници го последваха.

 Граф Уилямс се огледа , но не я видя! Влезе в замъка

-Кити?! Катрин?! Къде си... Катрин?!

-Боя се, че отново  я отвлякоха! - Гертруда седеше до вратата на кухнята и плачеше.

-Къде?!

-Дочух да споменават замъка Бекен.

-Трябваше да се досетя! Този червей! Кълна се, че ако и направи нещо, ще го изкормя с тези две ръце!