Всяка вечер чувствам диханието ти. Нежно дразни ухото ми с леки, почти еротични напеви, докосва игривите кичури коса с кадифяна милувка, прекарва ръка по гърба ми, докато целия настръхна от желание... Тогава се събуждам, паля цигара и дълго издишвам дима в такт с пулса на сърцето ти. Ледените въздишки дълго отекват из стаята. Котката ми се качва на леглото, дълго гледа с умните си синьо-черни очи в мрака и се чуди какви са тези странни късчета сняг, които прехвърчат по бузите на стопанина й. Иска ми се да й обясня, че когато зимата се е влюбила в теб и не напуска сърцето ти, замръзналите сълзи стават твое ежедневие, болката - пръв приятел, а късметът и щастието - две отдавна забравени думи... подобни на онези двете. "Обичам те". Прелестната сиамка обаче няма откъде да знае какво е "зима" и какво е "любов". Също като малките момиченца, които започват да търсят обич едва след като са я имали в ръцете си, но са я загубили.
Бавно прокарвам ръка по косите ти. Дланта ми веднага изтръпва, но това е някак си мимолетно и нереално усещане.
А имаше дни, когато до мен спеше пролетта. И даже нещо повече - всяка нощ пролетта бе различна. Един път с дъха на цъфнали ябълкови дръвчета, друг - с аромата на кокичета, трети - с божественото ухание на планина и свеж балкански въздух... Тогава чувствах, че съм жив. Че съм обичан. Че съм нужен на някого. Дори този някой да беше просто някаква си пролет.
Сега обаче съм стар. Пролетта не обича вековните дъбове - тя предпочита да се гуши в клонките на млади орехчета и брези. Пролетта остава вечно млада... за разлика от мен. Белите коси, пожълтелите листа, все по-лесно появяващите се сълзи... всичко това отблъсква пролетта. Но за сметка на това пък привлича зимата. И тя се впива в теб - като кърлеж, като усойница, като... като зима.
Целува те всяка нощ толкова страстно, че на сутринта устните ти са подпухнали като очите ти, през които са преминали литри сълзи. Прегръща те така, че оставаш без дъх и в дробовете ти се шири единствено димът от хилядите цигари, изпушени с надеждата да замъглят и без това отслабналото ти зрение, за да не виждаш как пролетта, твоята бивша любовница, е станала метреса на младостта.
Прелъстява те със сладострастното си дихание, от което едва не оглушаваш. Тя... ти... си като вампир, който не го е грижа особено за жертвата си - единственото, което има значение, е да се насити.
Да, знам, че всяка нощ правя секс с теб. Секс, не любов. Ти така искаш. За теб сексът е по-важен от любовта. А за мен любовта отдавна е мъртва. Така че по някаква странна ирония на съдбата сме от една и съща страна на барикадата.
Искам обаче да знаеш, че докато прониквам в теб, докато шепна името ти, докато покривам гърдите и цялото ти тяло с целувки, постоянно си мисля за нея. За пролетта. И винаги ще е така. Колкото и да ме преследваш, колкото и изкушения да ми предлагаш, колкото и грим да трупаш по мъртвешки бялото си лице, аз винаги ще мисля за нея.
Защото тя има нещо, което за теб винаги е било само мираж.
Сърце.
© Сибин Майналовски Всички права запазени