И така бе приключил и последният и ден от седмицата. Тя ходеше с боси крака по шосето и държеше в дясната си ръка обувките си. Краката и сякаш залепваха по горящото шосе, но на нея не и правеше впечатление, тя беше твърде изморена от всичко, което бе извършила. Докато чакаше влака, седеше на спирката и пред нея стоеше едно момче. Тя се реши да се присъедини към него.

-Здравей - каза тя.

-Ами, здравей.

-Нали нямаш нищо против, да почакам с теб?

-Всъщност имам.

-О, извинявай, приятелката ли си чакаш?

-Какво те засяга? Тук си от едва о няколко секунди и ми зададе куп въпроси.

Тя го погледна разочаровано и се отдалечи от него, а той си сложи слушалките в ушите и сякаш отиде в друг свят. Влакът дойде. Тя се качи и когато го направи, видя, че ще е в едно купе с това момче.

-Не ти разбрах името - усмихна се тя.

-Не съм го казал.

-Ще го споделиш ли?

-Не.

-Защо?

-Какво те касае?

-Просто исках да проведа разговор с теб.

Тя наведе глава и разтвори книгата, която бе започнала да чете.

-Казвам се Джони.

-Я виж, ти можеш да бъдеш мил. Казвам се Сара.

-Драго ми е, накъде отиваш?

-На някое далечно място, дори и аз самата не знам къде. Ами ти?

-Може ли да дойда с теб?

-Разбира се.

Настъпи тишина. И тогава те разбраха, че току-що създадоха една любов. И двамата се замислиха. Вече бе вечер, те не спряха да си разговарят, докато на Сара не ù се доспа. Тя легна на седалките и заспа, а Джони я гледаше в продължение на няколко минути, докато накрая се дигна, отиде при нея, сложи главата ù на краката си и я зави с анорака си. Не спираше да я наблюдава. Хвана един кичур от косата ù и си го уви около пръста и след това го сложи зад ухото ù. Когато ръката срещна кожата ù, о, боже, тя бе толкова нежна, толкова крехка. Всичко в нея бе съвършено. На сутринта, когато Сара се събуди, видя как е спяла в скута му, вдигна се и се огледа. И осъзна, че всичко, което има, е Джони. Джони се събуди, целуна я нежно по черешовите устни, хвана я за ръката и слязоха от влака. От тази нощ те бяха заедно. Те бяха едно. Двамата ходеха навсякъде. Забавляваха се. Играха си като малки деца с балончета, тичаха по морето и когато се срещаха, тя скачаше на него, а той започваше да тича. Обичаха се. Дори много, много повече, отколкото всяка една двойка. Но какво, по дяволите, стана? С времето те се отдалечаваха един от друг. Нямаше я тази страст, тези изживявания. С времето те се разделиха. Просто се разделиха. Тя лежеше на загасена лампа, сгушена в леглото всяка вечер и прочиташе всяко едно съобщение от него, вникваше в него и избърсваше сълзите си с ръката си.  Тя се питаше какво ли прави той в момента. Чудеше се има ли смисъл? Не искаше да е толкова влюбена, но не можеше да направи нищо. А той какво правеше ли? Той вътрешно изгаряше, приготвяше да се заспи, но не се получаваше. Мислеше само за образа ù, за разговорите с нея, но единственото, което постигаше, бе да нарани себе си.

Изминаха години. Сара отново пътуваше с влака и тръгваше отново нанякъде, без цел, без мечти. Докато влакът беше спрял и беше в почивка, Сара погледна през прозореца и видя познато лице. Когато се вгледа, видя, че това бе Джони. Сърцето ù започна да бие ускорено, но разумът ù казваше да спре, че няма смисъл. Тя се затича, слезе от влака и застана пред него. Той вдигна глава от вестника, погледна я, но никак не реагира. След няколко минути гледане тя попита:

-Нашата любов бе  истинска, нали?

Той се усмихна и нищо не каза.

-Учехме се един от друг, растяхме заедно, нима ме забрави толкова бързо?

-Да, нашата любов бе истинска. Да, ние се обичахме, хората не се забравят, просто се научават да живеят един без друг. Мислиш, че през всички тези години не съм си помислял за теб ли? Просто прекалено дълго време бяхме щастливи, а това беше нереално и в един момент просто нещата се провалят и емоциите бликват. – каза той.

- Щастлива съм, ако и ти си щастлив. Не можем ли просто отново да бъдем заедно?

-Бих искал, но не може, не трябва. Всяка приказка си има край, както и тази.  

-Ти вече не ме обичаш.

-Обичам те и винаги ще те обичам, Сара. Няма да мога да го преживея, ако се разделим отново. Не искам да се нараняваме. Отиди си от мен, махни се, ако останеш още няколко минути, никога няма да те пусна.

Сара целуна Джони за последен път и се качи във влака, тя погледна за последно през прозореца и наведе глава и започна да ридае. Пристигна в друг град. Валеше дъжд. Тя се подпря на стената, свали си обувките и започна да тича в дъжда, докато не се блъсна в един човек.

-Извинявайте, не ви видях.- рече тя.

Погледна човека, но не можа да види лицето му, понеже от миглите ù течеха капките.

-Няма нищо, госпожице.

След като повървя още малко, бръкна в джоба си и видя бележка, на която пишеше:

Знаех си, че ще те видя отново, Сара.

Тогава тя  се замисли, за миг и се стресна. Тя се бе блъсна в Джони, но когато се обърна назад, нямаше никого. Беше само тя и изпонамачката бележка, която ù бе останало от него.